Йордан Дачев е роден е през 1923 г. Той е един от малцината ярки съвременни изследвачи на живота и творчеството на Йордан Йовков. Нов оригинален принос в йовковедението са книгите му „Пристан на човеколюбието“ и „Йовковиада. Като публицист, културолог, литературен историк и краевед той създаде поредици очерци, есета, документални разкази и прибави непознати до днес щрихи към портретите на творчески личности в духовната култура на Добруджа. Неговите изследвания и съчинения са събрани в книгите му „Влогове“, Полюси“, Добруджа възпява себе си“, „Мостът“ и други. Автор е на художствени преводи от румънски език, сред които се открояват приказките на Йон Крянга в сборника „Кесийка с две пари“. През 2005 г. Йордан Дачев получава Отличието за принос в научното изследване и популяризиране на Йовковото литературно наследство на Община гр. Добрич.


ИЗ „ПРИСТАН НА ЧОВЕКОЛЮБИЕТО“, ДОБРИЧ, 1995 ГОДИНА

С първите си дванадесет разказа, публикувани през 1910-1912 година, Йордан Йовков влезе в художествената проза и остана завинаги в нея. Но литературната критика се отнесе към тях с незаслужена инерция на отрицанието. В историята на литературата е добре известно, че това отрицание започна от самия Йовков. През 1932 година, когато се зае да събира и подрежда съчиненията си в издателство „Хемус“, той категорично отказа да включи разказите си, писани преди войните. От тях остави след дълги колебания само един – първият, отпечатан в сп. „Просвета“ /1910/, легендата „Овчарова жалба“, и то след като в букурещкия период я преработва основно – за да бъдат „Старопланински легенди“ десет, а не девет. За другите разкази каза: „Не струват…“ и остана при това твърдо, непоклатимо решение. /“Срещи и разговори…“, Сп. Казанджиев/.
Литературоведението прие това отрицание и го „узакони“ априори – без анализ, без вникване в същността на тези първи творби и ги захвърли в историята. Част от тях излязоха като приложение към том шести на „Събрани съчинения“ /1973/. Този оценъчен критерий се прилага и по-късно, когато Йовкововедението вече претендира за обхватност, дълбочина и аналитизъм. Прецизни, взискателни изследователи ги отбелязват бегло или ги отминават с мълчание под претекст, че самият Йовков „не ги цени“. А според мене критиката не трябва да се предоверява дори и на самия автор, а да изследва наследството по периоди – от най-ранния до последния, като посочи кълновете, тяхното израстване и развитие.
Възниква въпросът – по какво си приличат и различават тези първи Йовкови разкази от следващите – от военните насетне. Има ли в тях податки за голямото изкуство на разказвача. Знае се, че преди Балканската война /Иван Сарандев упоменава този факт/ младият Йовков решава да издаде разказите си в книга – има дори съобщение във в. „Софийска вечерна поща“ /24 юли 1912/. Но книга не излиза, войната осуетява този проект.
Един внимателен, непредубеден прочит на разказите, и особено на „Русалска нощ“ /сп. „Наш живот“, 1912/, за който има повече документални свидетелства от съвременници на Йовков, ни разкрива някои характерни черти в творчеството на писателя и от по-късния период.
„Русалска нощ“, а и другите /включително и три от тях, които са свързани тематично с болките на учителя в Добруджа/, черпят сюжети и отразяват живота в добруджанското село, поднесен в ореола на една „поетизация“. Социалните конфликти не стоят в полезрението на художника – типична особеност в цялото му литературно дело: те стигат до читателя по косвен път, тътнат подмолно, приглушено, изпод основната линия на повествованието. Йовков не ги омаловажава, нито ги отрича, но не потъва в тях като критическите реалисти. И в тези разкази приоритетно са изведени напред нравствените проблеми, които вълнуват писателя и са център на размислите му върху живота. Налага се и друго трайно впечатление – Йовков има пиетет към човешкото у човека, открива го, изисква го в контекста на одухотворената природна среда. Доминанта е страданието, усетено като участ и съдба. То ограничава, притиска поривите, пречи им да излъчват най-съкровеното, най-възвишеното у човека. Изходът не идва от налагането на една или друга идеология в обществените противоречия, а от висшата етичност – трайна и велика, желана и достижима, която битува в човека и го движи през тресавищата на мъките и изпитанията; надеждата за избавление, за смислен и съдържателен живот в духа на традициите е любовта като най-устойчива опора и спойка на обществото, като антипод на омразата и зломислието.
В „Русалска нощ“ е отразено в начални форми най-характерното от тази етична и естетическа платформа, от метода на писателя, който се усъвършенствува пътем, изяснява се и налага като отличителен йовковски знак в литературата ни през годините. Перото му се задвижва не от измислицата и правдоподобието, а от обобщените лични наблюдения и преживявания, от спомена. Той отнася действието и на този разказ в средата, в която е живял и познава. Но да се обосновем с факти: Георги Вълчев – колега и другар на Йовков, който се връща в спомените си, търси познатото и в първите разкази, писани още като учител, твърди, че действието в „Русалска нощ“ протича в Севендишката гора, цитирана и от автора, която се намира до селцата Хасанча и Дурасии в съседство на българо-румънската граница. Турците я наричали Севиндик корусу /радваща, очароваща гора/. Селяните от Росица /Саръджа/, където Йовков учителствува, отивали там да берат лековити билки през Русалската неделя. Но Вълчев добавя, че не е чувал да водят болни в гората, които да пренощуват там, за да получат по чудотворен начин най-лековитите билки, откъснати от русалките.
От разговорите със Сп. Казанджиев знаем, че Йовков рядко е оставал в разказите си при един-единствен източник. Винаги излиза от свое наблюдение или от слушан разказ, но добавя и „друг, чужд опит“, който стои в аналогия със сюжета и го допълва с нови моменти и подробности. Този въпрос намери осветление и в акцентните ми материали с Атанас Попов, които пазя от ноември 1970 година. Разказвал ми е за посещения на Йовков в с. Росеново /Карасинан/, за които не се споменава в известната досега документална литература. Йовков е гостувал на съседни села и чифлици, посочени по име, но не и Росеново, което е отдалечено на повече от 30 км от Красен. Атанас Попов ми е говорил за срещи на Йовков с осиновения му брат Димитър Паскалев в Росеново – поет, просветен деец, земеделец със специално образование. А Пенко Червенков, учителствувал в Росеново /1910-1912/, си спомня за едно посещение в Красен с Димитър Паскалев /Д. Минев, „Йордан Йовков – документи и свидетелства…“, 1947/. Отишли неделен ден, заварили Йовков да подрежда физическия кабинет на прогимназията. Разговаряли за ролята на химията в земеделието. Това свидетелствува за взаимни посещения. Според Атанас Попов, идвайки в Росеново, Йовков общувал със селяни, младежи и девойки. Селото минавало за по-особено. Наричали го „село на козарите“, понеже се делели като кози от стадото. Може би именно това е привличало и писателя. Тук Йовков се интересувал от фолклора, особено от едно поверие за Русалската неделя. В гората край Росеново имало поляна, единствена в Добруджа, в която растял обилно росен. В тази именно поляна е пренесено действието на разказа „Русалска нощ“. Поверието гласи: вечерта в Русалската неделя през поляната минават русалки и прекършват стръковете на росена. Предния ден момците връзват конче на „наречени“ на своите любими цветове. Сутринта, при изгрев слънце, събират прекършените цветове и ги подаряват на любимите си, които играят закичени с тях на хорото. Атанас Попов твърди, че Йовков с група учители и учителки, които са си уредили веднаж забава в Росеново, през нощта отишли на поляната с росена. В разказа Йовков пише, че „само в тази гора расте самодивското цвете – росенът…, толкова много, че зелените поляни изглеждат като облени с потоци кръв.“
Фолклорният материал обаче не е използван буквално. Той създава само народностна атмосфера в повествованието. Останала е любовта между младите, вярата в чудодейната сила на това „ситно, алено цвете“, прекършено в „тъмната, безлунна нощ“ в Русалската неделя.
Главният герой – Видул, тежко болен, е откаран с каруца от родителите си в „далечната гора“, преспива на поляната с росена заедно с много други болни, стекли се от цялата равнина. По приетия обичай той поставя до главата си кърпичка, подарена от любимата му Евда и сутринта намира в нея „откършен“ росен и голяма китка здравец. Евда, която по нейно настояване идва с родителите си в същата гора, се среща мимоходом с Видул. И му казва с веселата закачливост на Боряна: „Хем да оздравиш, чу ли?“ През нощта тя отива на пръсти, като русалка, на поляната и поставя в кърпичката на заспалия Видул росен и китката си от здравец… От всяка дума в разказа струи очарованието на любовта, привързаността на младите един към друг, надеждата им за здраве, мечтите им за свое семейство. Но успоредно с този мотив блика мъката на писателя, който наблюдава страданието, заляло цялата гора през Русалската нощ. Той си го представя като неизбродно тресавище, в което тънат надошлите в гората болни – деца, млади хора и възрастни, бледи, изпити, съсухрени, сакати. Гледката измъчва отзивчивото му сърце. Страданието виси като настръхнал облак над тях, над любовта им и обезкриля надеждата им за спасение. Писателят не пита за произхода на тази зловеща участ, но установява с болка, че тя съществува като присъда, че поверието за русалките и росена е всъщност една поетична илюзия. Но това се усеща между редовете, в контекста на разказа. Видул, отъждествен с писателя, гледа потресен образа на страданието и възкликва: „Боже, колко мъки, колко тегло в тоя свят!“ Този сърцераздирателен, трагичен вопъл ще бъде повторен в обогатен, уплътнен класически вариант по-късно от зрелия писател чрез думите на Петър Моканина в „По жицата“.
Това дълбоко съпреживяване на болките на хората е усетил и оценил с присъщата си емоционалност и Антон Страшимиров. Получил ръкописа на „Русалска нощ“ от далечна Добруджа, той остава „изненадан, слисан“. „Бях във възторг – си спомня той. – Това не беше разказ, а поема в проза.“ Страшимиров чете разказа на сътрудниците на списанието „Наш живот“ Хр. Ясенов, Ник. Янев, Ил. Иванов – Черен и други. И изпраща на Йовков поздравителна телеграма.
Оценката на Страшимиров, споделена спонтанно като спомен през 1937 година, не е случайна. Тя е отражение на едно паметно за него събитие като редактор – откриването на таланта. Разбира се, не можем да поставим знак на равенство между първите разкази и зрялото творчество на Йовков. Това би било опростителство. Но и в тях отзвъняват йовковски съзвучия, и в тях се оглежда един метод, макар още интуитивно доловен и защрихован, който ще се разцъфтява като повелителен, водещ закон след време. Повтарям, Йовков отрече този и другите си първи разкази, но литературната критика не бива да остане при тази оценка. Тя трябва да ги види със свои очи – взискателни, но обективни и да ги преоцени като начални настойчиви сигнали на таланта, като Йовкова прелюдия в белетристиката, която намира блестящи тоналности и измерения през следващите плодоносни години и прераства в могъща симфония на изкуството.