Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ПО МЕСТАТА НА ЙОВКОВИТЕ ГЕРОИ"

ПО МЕСТАТА НА ЙОВКОВИТЕ ГЕРОИ

Атанас Цонков е роден в Сливен през 1939 г. Завършил е техникум по минна и рудна промишленост и висше политическо и икономическо образование в АОНСУ – София. Публикува разкази, очерци, литературна критика и история в местния пречат. Издал е книгите „Сенките са живи“/1933/, „Бистри води“/1996/, Мед от диви пчели“/2009/,„Народни песни от Жеруна“, т.І, ІV/2002 – 2006/, „Жеравна, обич моя“/2009/, „Жеравна, благословена българска светиня“/2014/„ които разкриват отделни страни от историята, бита, фолклора, народопсихологията и архитектурата на стара Жеруна и нейното население. Плод на подчертания му интерес към живота и творчеството на Йордан Йовков са книгите: „Началото. Йордан Йовков – поезия и проза 1902 – 1912“ /1998/, „Прелистени страници“/2000/, „Последна любов. Йордан Йовков и българският театър“/2005/, „При Йовков – вчера и днес“/2005/, „Йовковите Старопланински легенди – опит за биография“/2007/, „Йордан Йовков. Епистоларно наследство“/2010/. През 2005 г. Атанас Цонков получава Отличието за принос в научното изследване и популяризиране на Йовковото литературно наследство на Община гр. Добрич. Член е на Съюза на независимите писатели и на Съюза на учените.



Натежало е високото небе, опряно нейде в далекото по върховете на старите кории. Осиротяли са безлистни дървета, помръзнали храсти и посърнали, прегорели треви. Жадна за влага земя, забравила ек на конски копита и стъпки на боси нозе, звук на волски коля и глъхнещи викове на колари. Тихи вади на селски чешми влачат отмалели води към Селски дол. Високи къщи, излезли мълком от орехи и трънколиски, белеят дълги комини, надвесили широки стрехи над калдъръмени улици. Добри хора с приветливи лица и засмени очи, готови да ти подадат приятелска ръка и ти кажат топла дума.
Есента си отива от Жеравна.
ВЪРВЯ ПО СМЪЛЧАНИТЕ ЖЕРАВНЕНСКИ УЛИЦИ. Колко радост и глъч са усетили тези къщи, огряни от студеното слънце. Били са дни на всеобщ възторг и дълбока печал, на катадневни дела. Раждали се и умирали хора. Едни са тръгвали по прашните, незнайни пътища към Долна Тракия или Златна Добруджа, други са се връщали уморени от печалби и теглила, а трети са заспивали вечния си сън далеч от роден край в тъмни и страшни дъбрави. Живило е времето душите на тези хора, помнели се случки и предания, дорде се запеела песента.
Тръгвала тогава тя по седенки и празненства, шетала в момини стаи, завъртала се и се засуквала по кавали и по пискуните на вакли гайди. Иди, че я стигай! За ден, за два обиколи мало и голямо, после поприглъхне, притихне и остава при другите, при отколешните си посестрими. Но не се губи, не се затрива, завинаги е скътана нейде из народа. Дойде ли ѝ времето пак излиза на бял свят.
“Милончо, миличък мамин, къде се каниш да ходиш“... – пееше баба Нанка и душата ѝ се късаше в скръбта по тази буйна глава, тръгнала по гори и долища да прави хайдутлук. За какво мислеше старата жена, като редеше обичната си, провлачена като мъката песен? Жалостта ли бе родила любовта ѝ към Милонча или онази вечна истина, че този който не слуша майка си, не може да очаква добро? Или пък си е мислила за своите трима сина – за първия толкова млад, прибран в черната земя, за втория – постоянно заплашван от полиция и затвор, или за третия – на вид мирен, а в същност вироглав? Така и не разбрах. Баба си отиде със своята тайна и ми остави песента...
И с приказките е така, и с легендите.
Живеят те свой живот, не дават покой на смълчаните детски очи, безпокоят сън и покой. Бавно и глухо разказват старците, играят пламъците по сбръчканите им лица, пот избива по малките напрегнати челца. Туй що си чул, го помниш за цял живот и идва време да разказваш на деца и внуци...
В ЖЕРАВНА ВСЯКА СТАРА КЪЩА може да роди легенда, ако още не го е сторила. Не вярвате? Може, вие не познавате селото и хората му.
Тук всяка легенда ходи надолу-нагоре, витае по широките одаи, крие се по писани долапи и строги иконостаси, вие снага по издокарани менсофи и високи тавани, пълзи по дялани стълбове и резбовани крепители. Като пламък от огнище трепка по стените, пропълзява по шарени черги. Шмугва се през забримчени с решетки дълги, тесни прозорци и хвърчи навън на воля и свобода. Върви, тичай я гони по далекото, по Момчова вада и Куков вир, по Игликина поляна и Власюв път. Напира пущината лекокрила и ветрена, бяга по горските пътеки към Липов дял и Разбойна. Но я догонват хората, обгръщат я нежно и мило, молят я да не бяга, при тях да стои. И остава тя, а те я запаметяват, за да дойде ден да я кажат някому и той да я донапише, тъй както си знае, сърцето си да ѝ даде и душата.
КАКВИ МЕСТА ИМА В ТОВА СЕЛО, КАКВО ЧУДО! Качиш ли се на Кринча, стогласата, хубава чешма над Горни край, по прякото пътче, не може да не поседнеш, за да си поемеш дъх. Така приседнал на коритото на чешмата, погледът ти пребягва по керемидените покриви, сгушени в овошките. Търсиш вашата къща с очи и трудно я намираш. Комините от бял, шуплест варовик, тънки и вити като снага на мома, лъжат окото, кажи-речи са еднакви. Къщята, дали гръб на вятъра, крият боязливи чардаци и открити хаети. Иди се оправи!
По-надолу, там под харманите на Перниковец и под Гръмовец, е Полето. Полазило към Долната река, Копанките и Куков вир, равното му е колкото един преголям площад, но тъй си го знаем и казваме сред тези високи и по-малки планини. По-рано цялото е било обрасло в дъб, останал сега едва, едва в долния му край, назован Старата кория.
Като деца често дохождахме, когато си отиде червеноармейската част, с тайната надежда да намерим някоя пушка или пистолет – заветната мечта на всички момчета. Но бяха си прибрали оръжието братушките, нищо не бе останало. От време на време откривахме по някой патрон и по цяла шепа гилзи, които стопляха душата ни и ни караха да бъдем горди, че сме мъже.
А когато всичко ни омръзваше, провлачвахме крака към Копанките, хвърляхме дрехи и се къпехме до посиняване. Лежахме по нагорещените камъни край рекичката, обръщахме опипани вече скални отломъци и бясно крещяхме, когато хващахме някой глупав крив рак.
На Куков вир тръгнахме след пет-шест години, когато попораснахме. Дълбок беше този дяволски вир, че и страшен. Дребни рибки удряха чела по отвесните скали и падаха отново във водата, дотук им бе царството. Зелената вода вреше под малкия водопад, пенеше се и се сучеше около бреговете. Постепенно страхът ни отпадна и малко по малко вирът стана наше владение.
Години след това, когато прочетох Йовковия разказ „Божура“, не съм влизал във водите му. Все ми се струваше, че нейде от дълбокото хубавата злочеста циганка ще ме заплете в дебелата си плитка. А друг път мисля за рожбата й, онова нещастно същество, неусетило света и съдбата си. Не, не – не мога да вляза в тази вода, погълнала толкова любов и мъка.
ТРЪГНЕШ ЛИ НАГОРЕ ПО РЕКИЧКАТА, слаба и тънка в горещите дни, зла и размирна пролетес, ще видиш много. Вие се тя край нисък, възлест габър и хубави дъбове, надвесени над дълбочкото ѝ корито. Ронила с годините тежки канари, бавно и упорито, тя носи чисти води към Долната река. Криви раци и попови лъжички лежат по плиткото, пъстрокрили водни кончета прелитат и кацат по тревите, които вървят по нейния път. Върбите са по-нагоре. Старите, с хралупи и изсъхнали, дебели клони, са видяли и препатили. От тях може и копаня да се направи, и нощови, но дава ли някой да ги сечеш. Пък и грехота е. И млади има, тънки и стройни, духне ли вятър, превива ги доземи.
Вървиш по рекичката, вървиш и стигаш до Дараците. Беше време, когато си мислех, че тук са били онези, Постоловите воденици, но съм се лъгал. На изток били те, там гдето си тече Селски дол под Русчовец. А тук, където са били дараци и воденици, Нейковската пътека прецапва рекичката, забързана от село, и се шмугва в гъстото, вие се по нагорнището и запъхтяна изкачва високото, на равното по Блата. Когато и да погледнеш от Жеравна туй място, все нея ще видиш и голите телефонни стълбове с накацали птичета по опънатите жици. Звънтят те тихо на слабия вятър, припяват им с песен хвъркатите гадинки, струва ти се, че нейде от дълбокото на земята идва човешки говор, напевен и неразбираем. Ослушваш се – напразно, все това чуваш. Цъкаш с език, клатиш глава, току махнеш с десница и си мислиш за порутените зидове на старите воденици. Обрасли с капини и висока коприва, посивели, те крият лице от слънце и човек, тъжни потъват в земята.
Вечер тук посрещахме селските крави, но от високото, защото с тях ходеше богата, селският бик. Тежко ти, ако те хване с поглед. Ще има да бягаш през глава и пак не мож се отърва от кръвясалите ѝ очи. Уж за кравите ходехме, пък все по сливите висяхме. В жеравненската мера най-хубавите, най-едрите и най-сладките тук растат. Стават розови като цвят на шипка и вкусни като пчелен мед. Колко ни е гонил Цапарата да не късаме, но може ли с нас да се излезе на глава? Не може!
На това място рекичката се знае като Ореша. От где се е взело туй ѝ име не зная, не съм разпитвал. Може орехи много да е имало по нея, а може и за друго така да я зоват. Гладка и спокойна е тук рекичката, тихо подлага гръб на жадните овце и крави и те пият ли пият сладката ѝ вода.
Колкото и да се оглеждаш, няма го онзи вилен пръч с огнени очи и посивяла брада, който е ходел по тази мера. Изгубени са и воденичните камъни, порутени са караджейките. И следа няма от мост. Има ли нужда да казвам, че не се чува гласът на онази сладка и пламенна Женда, с изгарящ поглед и мамеща снага. И все пак нещо е останало от тази тъжна човешка история, станала или не станала по тези места, един Господ знае. Всичко това в Йовковия разказ е останало и в съзнанието на този, който го е чел и препрочитал.
НАГАЗИШ В ХЛАДКИТЕ ВОДИ и стъпваш едва, едва, внимаваш да не се подхлъзнеш, да паднеш и намокриш гащи. Горещо е лятос слънцето, но ще има да ти мокрее на задника дорде стигнеш Момчова вада до дядовата Цонова воденица. Тук беше Тошовата градина, на моя приятел Тодор Ненов – Тошо. Навремето бяха разчистили това, което бе останало от старата караджейка, рухнала под напора на годините си. После подравнили мястото и нали има вода колкото щеш, започнали да садят домати и краставици, пък и други зеленчуци.
Често идвахме с Тошо на тази градина. Казваха ѝ „Градината на Брод“ – мястото тъй се казва, а тя си беше точно там, където е била дядовата Цонова воденица, отдавна съборена, само едни зидове стърчаха, ама и те на три-четири педи над земята. От едната страна на градината си течеше в дълбокия дол рекичката Сребърна Ореша, а от другата ѝ страна я подмиваше малко по-долу Момчова вада. По средата – тя, градината, с три-четири големи и клонати ореха, забили чела в небето, разперили ги така, че чак на коларския път хвърляха сянка. Затова и тука често поспираха колари добитък, да отдъхне и сбере сили за нагорнището, щом прецапат Момчова вада и ударят към Кучилица и по-натъй, към Песи дол.
По тези орехи обичахме да се качваме и седим, както се казва – с часове, гледахме към село, гледахме, но само крайните му къщи виждахме. Това беше на изток, а на запад пред очите ни стоеше високата и страховита Крайница с Игликина поляна, скрита във високите буки. В края на гората – само храсталак и тръни, ниска, суха трева и посребрени от лишеи камъни. Сипеи и камънак се спущат от тази гора, дълбоки ровове браздят земята. Ни жито тук, ни картофи. Само кози и овце я бродят, щипят пръснатия нарядко бозалък и мързеливо подрънкват звънци и хлопки. Няма живот по тези места – птица я кацне, я не, живинка нарядко се види. Мерне се уплашен заек, страхливо остри уши и хуква да бяга. Пусти и страшни места, бродени от хайдути и войводи.
Тук минава коларският път, както рекох. Върви той по стара диря, казват му Стария Римски път, запътил се е чак за Търново през планини и гори. Отбиеш ли се от него и тръгнеш на север, стигаш онова място, прилично на голямо тракало, както казват жеравненци, ще рече колело, в подножието на планината Крайница. Малката полянка с избуяли треви и нацъфтяли бурени, обградена от бук и цер, се знае като Игликина поляна.
ОТ ДЕТСТВОТО СИ ЗНАМ аз Игликина поляна, и стане ли дума, все е пред очите ми. Покрай нея минава друг стръмен коларски път за върха, но не я закача никак, не нарушава целостта и мълчанието ѝ.
Няма трънколиски, киселици или круши дребници тук, макар да съм си мислел, че на това място е било скит на близкия манастир Клепалото. По нея има иглики, нали така се нарича. И още – високи, с жълти цветове на върха, овчи опашки растат на тази поляна, а в краищата ѝ зеленеят тъмни листа на ягодови ластуни. Тука идват птичета, изскочили от тъмната и студена гора, да се препичат на топлото слънце, гущери зеленоци с изхвръкнали очи по плоските си люспести глави, а вечер може и зайци да играят на месечината и да се прескембичват, необезпокоявани от кучета и питомни зверове. Кой знае какви лисици ги дебнат в тъмното, но аз тъй си мисля, че нищо не ги плаши и те са спокойни в заешките си игри.
На тази поляна си затворен за хората и за Полето. Нито ти ги виждаш от високите дървета, нито тебе виждат, колкото и да гледат отдолу. Открито е само небето, затова вечер то се вижда като една голяма синя пита, тук-там с жълти звезди по средата. Ако го има, от туй място най-лесно би се видял Господ и ангелчетата му, градините му в Рая и казаните в Ада. Не се радвай, нито плаши, колкото и да гледаш, нищо не се вижда.
Тук, на тази поляна, ще е стоял Крайналията, тежко е дишал и с мъка едва, едва е отронвал думите си. Блестяло е оръжието му на ранилото слънце, по селяха и пушката, по затъкнатите в широкия пояс пищови и кама. Шумял е слабият вятър в големите клони, припомнял е млади години с тайни пусии и кървави свади. Припламвали едва избледнелите меки звезди в синьото небе, пропищявала сова, чувал се долу, в равното, лай на куче и хлопка на спънат кон. Кавал проплаквал по невярно либе, молел стара майка за прошка и оплаквал гладни сираци. Съзирал с очи Крайналията бяг на откъснала се звезда, що чертаела огнена диря и мислел за сетния си час. Твърда му се виждала меката шума, мръзнел на сутрешния хлад, тръпнели старите му ръце, не му държали нозете. А от Игликина поляна нагоре към върха, витият път го викал с нечут глас. На старото хайдушко сборище под Разбойна искал да го изведе той, но къде сили и мощ у стария хайдутин. Дотук можал да стигне, тук склопил очи завинаги с мисълта по Курта.
И сега напролет по поляната цъфтят жълтите иглики и се полюляват на тихия вятър като запалени свещи...
ВЪРНЕМ ЛИ СЕ ДОЛУ НА ПЪТЯ, повървим ли десетина минути, ще стигнем голяма чешма с дебел чучур и три дълги корита. До нея – стара клоната круша със ситни листенца и дребен плод. На пет крачки от нея е нашата ливада. По-рано беше наша, след това я взеха в стопанството. Баба я даваше всяка година на нейковци да я косят. Една волска кола сено – едно руно. Такъв беше пазарлъкът. Колко аба е тъкала и колко терлици сме скъсали от тази вълна.
Нашенци на това място му казват Клепалото. Едни говорят, че тук имало манастир. Днес само чешмата е останала и малкото калдъръм, но и те не са същите. Други пък друго казват – не било манастир, скит било с параклис, но не тук, а по-нагоре, току преди Песи дол. Но щом Манастирището му викат значи верно ще е първото.
Ходили сме и на едното, и на другото място, обикаляли сме наоколо, но кое е вярно, кое не – не се знае и разбира. Всичко е скрито-покрито. Пепелява земя не се вижда, ни плоча, ни тухла или керемида. Дървото, какво да го търсиш, гние като човека с времето. Не си струва да копаеш – знак няма, в книга не си чел, на камък не е дълбано – всичко ще е напусто!
ЧЕТЕШ И ПРЕПРОЧИТАШ „НАЙ-ВЯРНАТА СТРАЖА“ на Йовков, тръпнеш от нечестивия поглед на Драгота, кориш Косан и мислиш за Ранка. По тези места са ставали тез страшни работи по онова размирно време. Връхлитали тези, които захванали да изпълняват султан Селимовата повеля да рушат манастирите по българските земи. Свърталища уж били на разбойници, трябвало с главня и ятаган всичко да се гори и сече, камък върху камъка да не остане – ни душа, ни гадина, нито пък вещ да има. Кой палел и кой убивал, днес не се знае. Бягали хора откъм Раково, подгонени от халата, очите им били изкривени от ужаса на туй, що са видяли, гласовете им прегракнали от плача и молбите им към небето. Тогава заровили монасите църковните съдини и всички стари книги по дупки и по пещери горе по планината. И светия кръст там заровили. Деня го криели, нощя го вадели и пак го закопавали от страх да не го найдат поганците. И тъй, и тъй – много пъти на много места. Сега там, гдето е бил, расте зелен здравец – под канарите и в усойни клисури. Върви и търси църковни вещи и книги там, може пък и да ги найдеш, не се знае. Туй разправя народът, по него се води, няма да сбъркаш.
ПРЕДИ МНОГО ГОДИНИ ИДВАХМЕ ТУК, но не да търсим съкровищата, а да берем диви череши. Дребнички, чернички, малко горчилка има в тях, но нищо. Дърветата високи, високи – чак до слънцето стигат. Ако ти стиска, качвай се на високото, ако не – стой отдолу с вирната глава и чакай да ти хвърлят отчупено клонче. Все си мисля – какво топче е могло да стане от тези череши. Барутът ли не им стигнал на нашите, какво ли, но тъй и не са направили топ на Стоил войвода. Само с кремаклиите тръгнали и с по един нож, затъкнат в навущата.
Тръгнали момците по извитата пътека над чешмата Кринча, що зоват от време оно Власюв път, към Разбойна и Нейково, за да събарят османската царщина. Очите им греели в народната радост, китки красели гърдите им. Поспрели се на височкото, погледнали към Жеруна и поели в гъстото. Млади и силни били те, не ги плашел ни пътят, нито пък срещата с душманите. И когато ги завалял закъснелият сняг, когато потерята гърмяла по тях на пусия, едва ли са мислили за друго, освен за това как по-скъпо да дадат живота си за майка България.
Така и станало. Пекнало скоро майското слънце, стопило снега и заедно със снежната вода земята прибрала и момковата кръв. Посечените им глави набучени на коли разюзданата сган понесла към село. Мислели, че ще уплашат жеруненци, но те не били от плашливите. Плач пълнел очите им, скръб душила гърлата им, но никой не казал, че познава въстаниците. Казвали, че са другоселци и триели зачервените си от плач очи. А майките затворили в къщите и не ги пуснали да излезат на мегдана. Ревали те кански в празните бъчви, та да не се чува писъкът, да не се затрие селото.
Всяка пролет отивали забрадените, почернени жени в началото на Власюв път, там гдето бълбукал изворът Кринча. Присядали те и въздишали тежко, ронели сълзи от мъка по гибелта на чадата си, от туй, че никой не знаел где лежат костите им. Не ходели в този ден моми с менци за вода на извора, не ги присрещали момци за китка. Всинца знаели, че ще е грехота да нарушат мълчанието на Черковната кория и плача на майките.
Години след това Йордан Йовков ще увековечи техния подвиг в своя разказ „Юнашки глави“. Ще минат още десетки лета и една мраморна плоча ще бъде зазидана до читалищната порта в Жеравна, за да напомня за подвига на юнаците.
УПЪТИШ ЛИ СЕ КЪМ ЙОВКОВИЯ ДОМ в Жеравна, няма как, ще минем покрай църквата и Черковната чешма. Много неща е видяла тя, радости и теглила, възторг и мъка. Тук са срещали Величко, тука са се драли и плакали по калпака и коня на Божурения Василчо. Какво ли не е било – и хубаво, и лошо. Всичко помни старата църква, нищо не е забравила. Бялата мраморна плоча стои зазидана в черковната ограда и разказва с изкусно дълбани слова за направата си. А колко работи премълчава. Много.
Тук, на каменните стъпала пред църковната врата, видях Лудата Зара да проклина безбожния Бог в своята тиха лудост, нищетата на духа на пияния фурнаджия Ангел, причинил бесните пламъци на огъня унищожител, грабнал в прегръдката си стародавните дървени жеравненски къщи и неизказаната мъка от пожара, която е карала младите хора да бият така камбаната, най-звучната в селата около Котел, че да се пукна, като че ли от човешката мъка и безсилие.
И друго съм усетил на това място. Мълчаливата тишина, в която уморени жени пълнят привечер по припаднала здрачина писани стомни и бели калайдисани бакъри, едрата глътка на заморен кон с товар дърва, тихият плисък на водите, пърпоренето на птичи криле.
ВСЯКАКВО Е БИЛО ТУК, пред жеруненската църква.
Но когато дошло Чумавото, станало най-страшно. Косите да ти настръхнат, очите да ти изскочат. Прапрадядо ни поп Матей, който е бил свещеник, човек смел и оправен, че и той се дръпнал и се уплашил. А инак смелчага човек бил попът – ни от дявол, ни от таласъм се плашел. Шега си правел понякога с хората, но най-вече със себе си. Пиел порядъчно и пет пари не давал какво ще кажат другите. Позволявал си по пости време блажно да яде и червено вино да пие, песни пял и давал воля на острите си очи, които може и да са ходели подир моми и булки. Пушката му била от най-хубавите в село, но бивало ли пил попът да гърми. Като се понапиел обаче яката, вземал я и къде, къде – в пещта гърмял.
Мрели хората – дребни деца с майки, бащи и синове, стари и млади. Размахвал поп Матей кандилницата, викал Господ да прости греховете им и сам бледнеел през болестта. Но такава му била работата – опявал и възпявал денем, а вечер ядял и си попийвал – искал да забрави мъката и страха. Трудно им било на хората да го разберат, но клатели глави, признавали, че никой като него не е гледал по това време така, право в очите онази мръсница – смъртта.
ОТМИНЕШ ЛИ ЧЕРКОВНАТА ЧЕШМА, стигаш високото кафене. Тази най-лична сграда сред Горни край крие трагедията на Шибил и Рада. Оттук са прогърмели пушките и окървавили ситния калдъръм. Тук е полегнал аленият карамфил между две ръце, протегнати една към друга. Размахвали бяла кърпа блесналите на слънцето прозорци, но каква полза. Туй що станало – станало. За да се помни и приказва, да влезе в песента и по страниците на „Старопланински легенди“.
Преди много време тук беше килимарницата, но сега ги няма онези млади момичета и жени, които по цял ден тъчаха и пееха своите песни. Мъчно ми е за песните на тези жени и за закачките на момчетата, които ги търсеха с поглед зад високите прозорци.
Всеки имаше своя севда, всеки се услушваше да чуе гласа ѝ. И когато захващаха онази тъжна и жална песен за Стефановата майка, мълком стояхме под широката стряха, опрени до стените да не ни видят и слушахме:
„Цоцка високо плачеше
по Юрта, по Макаради,
по Паласкова могила:
“Стефане, синко Стефане,
къде си, обади ми са.“
МЕСТАТА НА ЙОВКОВИТЕ ГЕРОИ – там те са зачевани и раждани, там са живели дните си, там са намирали своята смърт.
Днес ги спохождат легендите, разказвани от стари хора, прочетени в отдавна правени книги. Останали са и в песните, които все още се пеят. Да ги разказваме, за да не се забравят, за да се помнят...

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево