Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ВРАТИТЕ НА ДУШАТА СЕ ОТВАРЯТ ОТВЪТРЕ, А НЕ ОТВЪН..."

ВРАТИТЕ НА ДУШАТА СЕ ОТВАРЯТ ОТВЪТРЕ, А НЕ ОТВЪН...

Владимир Янев е роден на 26 януари 1950 г. в Пловдив. Завършва българска филология в Софийския университет „Климент Охридски“ през 1972. Учител е по български език и литература в Неделино, Златоград, Пловдив. От 1981 е редовен преподавател в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. Автор на литературоведски, есеистични и художествени книги. Член е на Съюза на българските писатели, на българския П.Е.Н. – център.



/ФРАГМЕНТИ ЗА ЙОВКОВ/

Тогава градът „в средата на безкрайна равнина, от който излизаха пътища по всички посоки, като лучите на звезда“, се казваше Толбухин. Бях млад и се чудех какво е задържало Йовков тук, далеч от Балкана, далеч от културните средища. Обясних си го някак чрез стихотворението на Първан Стефанов за Сезан, усамотил се в Екс ан Прованс, за да рисува Сент Виктоар „далеч от равнодушната провинция, удобно настанена във Париж“.
И все пак Добруджа ми приличаше на пустиня.
Йовков сред нея – като Исус, който все още проверява себе си…
* * *
Не, тогава не обикнах нито Добрич, нито Добруджа. Сега при всяка изникнала възможност се устремявам натам. И си мисля, че някога съм страдал от сърдечния порок на младостта, а старостта ме е излекувала.
Може би се самозалъгвам. Или Йовков ме е излъгал.
Така ме е излъгал, че му вярвам завинаги.
В човещината вярвам.
* * *
Обаче какво възкликва един от героите на „архискверния“ Достоевски: „Подлец е човекът, подлец. И подлец е този, който го нарече подлец!“
Йовков не е художник от типа на руския страдалец. Но не е благообразен автор. Той има своите ненависти. Можем да ги открием във финалите на „Последна радост“ и на „Свирач на флейта“. Вярно, нашият писател предпочита да достига до човешкото не чрез детайлно изображение на низостта. Ала е чужд на мелодрамната хепиендност. Ползвайки се от правото си на художествената условност, той превръща Шибил от разбойник, поставил се извън доброто и злото, във вярващ човек. Но не ни държи единствено в света на бляновете.
* * *
Етичното при Йовков е в дълбока връзка с разбирането за реалното битие на злото и аморалното, но и за възможностите на разбиването им. Как и от кого? По-важен е въпросът – къде?! В самия човек, вътре в него. Фелдшерът Петров от „Свирач на флейта“ не разбира и не може да разбере това – лишен от деликатност, от човещина, той пледира за етика, без да я притежава. Той унижава и унищожава. Шансовете, които ни предоставя доброто, са в неговата анонимност, в „лявата ръка да не знае какво прави дясната“, а не в опубличностяването. Анонимният добротворец Серафим е шансът за Еньо, а самопоказният фелдшер не дава никакъв шанс на Великин.
* * *
Етичните движения и преломи са фина материя, за тях се работи безмълвно, неосъзнато сякаш. Тук никакви проповеди и страстни укори не помагат – това моралистът Йовков знае прекрасно.
Защо например в разказа му има такова завършително изречение: „Серафим говореше на Еня, но не го погледна“? Защо, защо не го гледа? Отрицание ли има в този отказ, страх да не би в погледа погрешно да се разчете надменен укор, или просто героят е така взрян в себе си, в естественото, а иначе толкова сложно благодушие, че няма време за несъществени обяснения...
Защо фелдшерът победоносно е вперил очи както във Великин, така и в публиката – вижте ме колко съм проницателен, как познавам хорските слабости, как помагам на човека да бъде човек?! Всичко – публично, самодоволно, външно! Какво липсва?
Липсва онова „от сърце“ в стихотворението „Молитва“ на Далчев. (“Да отдавам сетния петак // от сърце на срещнатия просек.“) Няма сърце, а щом го няма – за каква нравственост, за какъв прелом да говорим! При Серафим всичко идва от сърцето, изотвътре и достига до сърцето. Неговият (неосъзнат, неформулиран) идеал е „не на ума, а на сърцето рожба“, както изисква Пенчо Славейков.
* * *
Само за етика ли става дума тук? Не, за естетика! Защото при моралиста Йовков отсъстват морализаторството, крещящият ригоризъм. А иначе нравственият прелом е колкото възможен, толкова и не. Зависи! Защото фелдшерите по света и у нас са много повече от серафимите. Пък и у самите нас „разумното“, уж душеопазващото фелдшерство, е сякаш в повече. Какво пък – да се надяваме, че някой (в нас, в нас, а не извън душите ни) ще го подскаже, без да размахва нравоучителен пръст...
* * *
Пописващият даскал от Чифлик Мусубей всуе търчи след дъщерята на Петър Габе. Къде е той, къде е пленителната Дора, току-що завърнала се от Гренобъл в родния Харманлък. Пъстрите европейски тоалети, жълтият кабриолет, с който достига до границата, за да получава пощата си, непринудената естественост на общуването ѝ – всичко това е вълнуващо и страховито…
По-късно Йовков ще намери формулата, не за Дора Габе, не за която и да е конкретна красавица, а универсалната формула за жената: „чудновата бърканица от жена, дете и дявол“.
* * *
Дора Габе. Себичната младост на виталната брюнетка. Колко различни са уверената жителка на света и живеещият в провинциална уединеност балканджия, свързал се сякаш за цял живот с равнината.
Когато двамата общуват в Добруджа, Дора Габе вече е Птицата, но Йовков още не е Мъдреца. (Сполучливи са определенията на Драгни Драгнев от книгата му „Мъдрецът и Птицата“!)
* * *
Някъде към средата на 20-те години поетесата оценява значимостта на мимолетния обожател, възприема го като съратник и наставник. А в зрелите си години ще възкликне: „Йовков ме връщаше в едно очарование, в една магия, по-силна от живота. Йовков ми даваше продължение на оня прекъснат живот, възкресяваше хората и ги правеше вечни. Когато затъвах в страниците на книгите му, струваше ми се, че в тях е истинският ми живот, че съм била загубена някъде и съм се намерила – в жълтия кабриолет с черния кон, върху лъскавия като кожа междуселски път, – сякаш не се минаха години, няма робство – по пътя ще срещна познат селянин, ще ме поздрави като равен, ще спра коня и ще поговорим с еднакво достойнство.“
Това прави големият писател – ти си се загубил, той ти помага да се намериш. Сам, сам да се откриеш…
* * *
Дора Габе чете Йовков чрез Добруджа. И писателят се самовъзприема като син на великата равнина: „Във всяка моя работа мисълта ми е там; там е моят пейзаж, там са героите ми – битът, работата и съдбата им. Пък и аз с всичките си спомени и с цялото си същество принадлежа на Добруджа.“
Добре, какво правим тогава с Балкана? Със „Старопланински легенди“?
Какво правим – удивяваме се на високото, на чудото… И на мълчаливия Йордан, който кръщава Балкан и Равнина, за да ги бракосъчетае завинаги.
* * *
Всеизвестен факт – войната, която убива, ражда писателя Йордан Йовков. За да я опровергае. Но не както Людмил Стоянов и Константин Петканов, да речем. Не и според тенденцията в европейската литература, при която се акцентува върху трагическите промени вследствие на преживяното.
Йовковото отрицание на войната има доста по-различен характер. За него тя не е всеунищожителното зло, а победеното в човешката душа зло.
* * *
Ето как отговаря кроткият Стоил на призива на ротния командир Варенов за още малко търпение: „Ний търпим, господин подпоручик, ами тя не чака... тя, земята. Виж я на – тя приказва!...“
Ще видим удивителното в тези простички думи, ако си припомним древната сентенция „Когато оръжията говорят, музите мълчат“. Вярно ли е, правдоподобно ли е, доказано ли е от трагическата човешка практика? Да! И продължава да се доказва от всяка една война.
А ето – тътенът на оръдията не е притъпил слуха на Стоил за говора на земята. Значи е възможно да съхраниш същественото за себе си и при най-екстремните ситуации, когато човешкото е поставено пред свръхизпитания. Войната е бита на собствения ѝ терен, в „свещените“ ѝ основания. На злото е отказана възможността за победа, то не е в състояние да произвежда зло и значи е временно, слабо, отстранимо. Злото не е молепсало човешката душа.
Така традиционната патриархална концепция, проверена във възможно най-неизгодни условия и устояла, надделяла, всъщност е фундаментално нравствена. Хуманистичната ѝ продължимост е гарантирана!
Става въпрос не за безкрил консерватизъм, а за ценности – житейски, художествени, които, без да предлагат радикални проекти, са динамични и развиващи се. Защото човекът не е прост резултат от диктата на социално злободневното. Той е глъбинен, неговата стойност се проверява чрез неизменяемостта и при най-неподходящите условия.
* * *
„Светът съвсем не е вълшебен, но може да се измени, ако човек не измени“, казва Николай Кънчев. Йовков моделира тип на герой, който е забележителен с неспособността да се променя и да не изменя на базисните човешки ценности.
* * *
Художественото отстояване на вярата в човешкото при Йовков получава различни вариации, за да се разкрие проблематичността на битийното – през „изкушението, греха, вината, страданието, свестяването, изкуплението, възмездието“ (Светлозар Игов), през осъзнаването на драматизма на отношението към другите и убедителното внушение, че именно етичната мяра проверява значимостта на личността. Така Йовков се отказва от представата за човека като същество обусловимо само от националното или социалното.
* * *
Неговият психологически и етичен реализъм разкрива мащабите на човешката душа. Затова няма първоопределящо значение какъв е националният или социалният статус на героите, а тяхната душевна значимост. Така при Йовков най-нямащите се оказват притежатели на необикновени ценности – такива са чудаците Люцкан и Серафим. Такъв е и чичо Митуш от „Ако можеха да говорят“ – писателят е показал ратая, непритежаващ нищо освен труда и усещането си за „звяр и природа“, като стопанин и на „земния“, човешкия, и на „небесния“, Божия чифлик.
* * *
Поради своеобразието на универсалистичните разбирания на Йовков, при него има герои от най-различни народности, включително и паметния негър Ески Арап с неговата вечна носталгия по родината („Ватан нали е, тегли!“). Няма аксиологично деление на героите съобразно етническата или религиозната им принадлежност.
Няма го това деление и по линията „богат – беден“. Така един класически сюжет в литературата ни, свързан със земята, в „Жътварят“ се разглежда в неочакван план. В тази повест конфликтът между богатия Вълчан и излъгания при имотната делба Гроздан е разгърнат в сферата на етичното. Страстите, обсебили младия герой, го водят до нравствени деформации, до светотатствен опит за кражба в църквата, до отказ от изконната ценност на труда.
Проблематичният герой не е толкова жертва на социалната конфликтност, колкото рожба на омразата. Представянето на нейната деструктивна сила превръща Гроздан в „съвиновник“. Ако Вълчан е ограбил имота на съселянина си, то обладаният от омраза герой е ограбил собствената си душа. Затова и толкова внушителен е финалът на тази повест, когато образът на Гроздан сред златните нивя е успореден с образа на Исус. Това са двама Спасители: единият на човеците, другият – на самия себе си.
* * *
По сходен начин се „спасява“ Шибил. Той е повярвал в любовта, приел я е и като реалност, и като възможност за изкупление.
Това е романтична версия за силата на човешкото, но и в по-„приземените“ творби от сборника се утвърждава същностното при нравствения избор като първопричина за човешкото самоопределяне. Така в „Кошута“ и „Постолови воденици“ пред двамата герои се разкрива възможността да се освободят от тъмното, демоничното, антихуманното или обратно – окончателно да скъсат с хармоничното, доброто, човешкото. Пред Стефан и Марин е алтернативата – да убият или да спасят, да отрекат или да утвърдят, да се извисят или да пропаднат. Те са на крачка от едното или другото решение, те са в гранична ситуация, в която окончателно се определят чрез избора си.
До края решенията на героите варират, стремително се изместват едно с друго, драматически се преплитат. Сякаш има възможност Стефан да стреля в кошутата и да убие Дойна, а Марин да остави безпрепятствено бягството на Женда с керванджията и да заживее в „серафимовските“ предели на анонимното добро. В разказите се случва обратното, финалите им представят с лаконична иносказателност следствията от нравствения избор. Да припомним двете последни изречения: „Воденицата тръгна сама“ в „Кошута“; „… след него идеше пръча“ в „Постолови воденици“.
* * *
Стефан Цвайг в разказа „Мендел Книгата“ представя героя си като „титан на паметта“, при когото се стичали професори, студенти, писатели, книжари. Той безпогрешно ги насочвал към потребните им книги от всички възможни раздели на знанието. Това Мендел постигнал „благодарение вечната тайна на всяко усъвършенстване – съсредоточаването“.
Това е и тайната на Сали Яшар.
Йовков го е охарактеризирал удивително: „Като че вътре в душата на Сали Яшар имаше друг ковач, който също работеше, също ковеше, а не се виждаше, и само искрите и отблясъците от това вътрешно огнище грееха в замислените очи на Сали Яшар.“
* * *
Кант: „От кривото дърво, от което е направен човекът, не може да се измайстори нищо право.“ А Йовков художествено твърди обратното. Сали Яшар измайсторява каруци, а Шибил – себе си. От същото това криво дърво.
Голям „себап“ ни е оставил нашият писател, толкова голям, че не знам как го изтрайват душиците ни… В които толкова рядко работи вътрешният ковач, че още по-рядко се чува песента им.
* * *
Съдбата на чудака Мендел ми напомня повече за чудака Люцкан. Вкарват евреина в концлагер, откъдето той се завръща с напълно изтрита памет. Люцкан сякаш е по-щастлив – убиват го.
И в двата разказа става дума за Първата световна война. Цвайг и Йовков са различни по произход и живот. Иначе са почти връстници. Нашият писател е по-голям. С една година. Но умира пет години преди самоубийството на виенчанина. Героите им Мендел и Люцкан се различават, но са сродни души. И са необходими на живота със своето надбитово битие. Изваждането им от унеса и вкарването им в ужаса е варварски акт срещу и без това тънкия пласт на човешката духовност.
* * *
Спорим с приятели какво се има предвид в китайската сентенция „Ако намразиш някого, спомни си, че той ще умре“…
Рядко съм категоричен, но тук съм сигурен – това е рецепта против омразата, а не израз на злорадство. Така и в „Другоселец“ на Йовков фактически се внушава, че другоселци няма. Всички сме от селото на мъката. Така е, драги бели, жълти, черни и всякакви други съселяни. И стига с тия омрази…
* * *
Разбрах колко са близки съвсем различните Йовков и Смирненски от Георги-Бакаловото сравнение на „Червените ескадрони“ и „Белият ескадрон“.
А различията им разбрах, когато прочетох, че Дьолакроа искал да нарисува блясъка на меча, а не самия меч.
„Белият ескадрон“ на Йовков е този блясък.
А „Червените ескадрони“ на Смирненски?
Е, това вече е мечът! Но с какъв блясък...
* * *
Вапцаров срещу Йовков? След „Песента на колелетата“ – „Моторни песни“! Движения в различни посоки: едното към отминалия Златен век, другото – към бъдещия, гарантиран от цивилизацията, прогреса, революцията Златен век.
Я сега ми кажете кой е прав, кой е крив?!
А докато спорите, аз ще си мисля за „Шибил“ и „Песен за човека“. Тук Йовков и Вапцаров са се смилили над разбойника и над отцеубиеца. Тук звучи тихо и гръмко „Браво, човек!“ И хайде отвреме-навреме да не си правим гаргара със старомодните думички хуманизъм, любов, вяра…
* * *
„Вратите на щастието се отварят не отвън – тогава би могло да бъдат отворени с бурен натиск, а отвътре и затова нищо не би могло да бъде направено насила“, отбелязва Киркегор. Твърдението на философа характеризира духа на значителните художествени творби и аз възприемам създаденото от Йовков като израз на отговорността на човека пред самия себе си.
Човекът е „избиращо същество“ и в това се разкрива ангажираността не само към собствената му личност, а и със света. Въпросът „Как живея аз?“, получавайки определен мой отговор, е от съществено значение и за другите. Моят правилен или неправилен избор, моята моралност или аморалност въздействат върху общността.
Загърбвайки отговорността към себе си, аз съм виновен пред другите – използвал съм персоналните си права, за да увелича злото в света.
А бих могъл да осъществя правото да бъда човек...

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево