Драгни Драгнев е роден на 05.01.1939 г. в Добрич. След като завършва гимназия, следва в Учителския институт в Шумен. Продължава образованието си във ВТУ „Св.св. Кирил и Методий“, където се дипломира по специалностите Българска филология и История. Служи като военен моряк и дълги години работи като журналист във в.“Добруджанска трибуна“ в Добрич. Бил е кореспондент на БТА в Добруджанския край, учител. Сътрудничи на централния печат и на БНР с поезия и публицистика. Първите си стихотворения публикува във вестници и списания в Добрич и Варна. Първата му поетична книга e „Жътва“ (издателство „Г.Бакалов“ – Варна, 1975 г.). Автор на 6-7 стихосбирки и на десетина повести и романи. Сред тях са и двете му публицистични книги, посветени на Дора Габе, с която е общувал през седемдесетте години на миналия век. Основна тема в поезията и белетристиката на Драгни Драгнев е съдбата на неговата родина Добруджа в миналото и в днешния български живот. Стиховете му са превеждани на руски, украински и унгарски език. Членува в Сдружението на писателите в Добрич. Член на Съюза на българските писатели.



/ЙОВКОВИ ВЪЗЕЛЧЕТА ЖИВОТ, КОПНЕЖИ И ПРОЗРЕНИЯ/

СЕНЯ, БРАТЪТ НА ДОРА ГАБЕ, се запознава и сприятелява с Йордан Йовков, когато и двамата си получават пощата. През лятото младият учител от красенските села често гостува в чифлика на Петър Габе в Кардам. Сигурно и Сеня наобикаля неговия пристан от време на време. Понякога се наговорват и се срещат в Добрич. Те са връстници, подхождат си, при това пишат стихове. Дълго си приказват едно-друго, когато са в чифлика, смеят се, шепнат си нещо и тозчас се качват на кабриолета и препускат към границата, при офицерите. В същото време, лятото на 1906 година, Дора се е завърнала от Гренобъл с диплома по френски език и литература. Йовков я забелязва, но Сеня я държи далеч от очите му, ревнува я. Не дава чужди мъже да припарят до сестра му.
Дора Габе сама ходи с кабриолета до границата да получава писмата си. Сегиз-тогиз зърва Йовков заедно със Сеня, а отпосле разпитва брат си кой е, какъв е и защо не я запознае. „Писател, учител в близките села“ – весело ѝ отвръща Сеня. Но само толкова. Той знае, че в същото време гостът му наблюдава живота в чифлика, понеже замисля да напише роман. От друга страна пък на Йовков не му убягва момичето, което се мярка наоколо с моден тоалет от Швейцария. Или се взира в движенията ѝ, когато сяда в кабриолета и препуска към границата. Между приятеля на Сеня и сестра му – нито дума, само погледи. И то издалеко.
Разминават се, тъй да се каже, известно време. На другата година Дора Габе е учителка по френски език в Добрич. На учителски срещи в града се появява и Йовков. Веднъж той и Сеня я спохождат в Третокласното училище в едно междучасие. Тогава първо Йовков подава ръка и се запознават. „И друг път сме се виждали, нали?“ – шегува се той.
Срещат се неколкократно през годината – винаги тримата. Или на разходка по шосето за Варна, или сядат на раздумка в квартирата на Дора, семейна къща по улица „Иван Вазов“ в Добрич. Приказват за френската история и френските писатели. За древногръцките и древноримските мислители. Стигат и до нашия Пенчо Славейков, когото критиката, особено Боян Пенев, смята за един от най-големите ни поети. Йовков не се съгласява с Дора Габе. Според него у Пенчо нямало нищо българско, липсвал народният дух в стихотворенията и поемите му. По-добре да е станал философ, а не поет, настоява той.
ПРЕЗ 1930 ГОДИНА, няколко дни преди Коледа, Дора Габе влиза в кафене „Цар Освободител“ заедно със Спиридон Казанджиев, който е съпруг на сестра ѝ Бела. Сядат край една маса и чакат Йовков да пристигне. На съседна маса седи художникът Цено Тодоров, а до него непознат мъж. Изглежда мълчалив, вторачен в себе си човек с тъжна усмивка и дълбоко хлътнали очи. По едно време, додето пият кафето си, двамата се местят при Дора Габе и Казанджиев. Запознават се и Цено Тодоров представя този петдесетгодишен мъж – Господин Желязков, художник. Родом от Добруджа. От Северна Добруджа.
Лицето на Господин Желязков оживява в мига, в който в кафенето влиза Йордан Йовков и учтиво, с лек поклон, като сваля шапката си, поздравява всички. Художникът става и се ръкува с Йовков, а той го повежда към свободната маса в ъгъла на кафенето. Остава в тайна какво си говорят двамата почти на ухо и защо внезапно избухват в смях. Вероятно се познават отколе и си имат стара приказка. В същото време Цено Тодоров се обръща към Дора Габе и Казанджиев : „С Господинов учихме заедно в първото рисувално училище в София. Като завършихме, той замина за Русия и се записа в художествената школа в Казан. По-късно отиде да учи в Петербург, в Художествената академия, при знаменития Иля Репин.“
Зла участ постига Господин Желязков през лятото на 1937 година. Подхлъзва се и пада от скеле в Клисурския манастир, където работи голям стенопис, и умира на място.
ЦАНКА ЛАЗАРОВА е сестра на Деспина Йовкова, съпругата на писателя. Между 1921 и 1925 г., в летните месеци, тя гостува на семейството в Букурещ. Опознава Йовков отблизо. По-късно, в годините на социализма, разказваше как той се радвал на всичко хубаво, как си купувал от най-скъпите платове за костюми, как ходел при най-добрите шивачи, а обувките му били от най-известните, най-качествените марки. В същото време не обичал да посещава театър и концерти, развличал се по време на разходка из парка Чешмеджиу.
Било е време, когато Цанка Лазарова много се радва на Йовковите писма, които пристигат от Букурещ в Добрич. В едно писмо той я моли да му описва интересни случки, събития, разговори с нейни колеги-учители и съседки. Иска да му ги предава с простите типични думи и изрази. Веднъж тя му разказва за един появил се в Добрич доктор-милионер. Той бил стар ерген, сгодил се за една възрастна учителка, но скоро се отказал от нея и се оженил за друга възрастна добруджанка от известна фамилия. Йовков харесва тази случка и я пресъздава в комедията си „Милионерът“.
ПРЕЗ ГОДИНИТЕ (до 1989 г.) във вестник „Добруджанска трибуна“ – Добрич, е натрупана планина от съчинения на литературната публицистика за Йордан Йовков. Художественото мислене в тях постига висок градус и дълбочина. Наслагват се очерци, есета, портрети и творби на информационните журналистически жанрове. Едно изключително разнообразие на идеи, гледища и позиции, на открития и прозрения, подсказани и подчертани от живота и творчеството на Йовков в Добруджанския край. Това е безспорен успех за един регионален вестник, който привлича краеведи и йовкововеди и търси широко разгръщане на темата. Сред сътрудниците на вестника, които създават една голяма част от публицистиката за Йовков, личат известни и големи имена – Дора Габе, Елисавета Багряна, Петър Славински, Ивайло Петров, Симеон Султанов, Иван Сарандев и други. Ще прибавим и Йордан Дачев – може би най-пространният и най-прецизният биограф, проучвател и тълкувател на писателя.
През 1985 г. Елисавета Багряна изпраща на вестника в Добрич своя поетичен венец – стихотворението „Жътварят“, написано в памет на Йордан Йовков.
Обтягат нивите зеленото ветрило
в разтворената длан на пътищата бели
и пак се мернат вихрени коне, чергило,
отекват звучно колелетата запели…
Над всяка педя пръст и зърно слънце грее
и свети куполът безкраен и бездънен.
Полята пак ще раснат и цъфтят, и зреят,
но техният жътвар не ще ги вече жъне.
В потайна мисъл и мълчание обгърнат,
загледан някъде възбог и вдън сърцата,
замина той оттук и няма да се върне :
на свойта гръд го взе любимата – земята.
А тя, безгрижно сееща и смърт и радост,
изправена сама, усмихната сред мрака,
прекрасната жена – стихия, кръв и младост –
възторжения свой певец не ще дочака…
„ЙОВКОВ МИ Е БЛИЗЪК като съселянин – казвал ми е Ивайло Петров. – Всеки път, когато го чета, имам чувството, че един стар и мъдър човек от Добруджанския край седи до мене и ми говори за преживяванията си… Чета Йовков и усещам, че има един любим художествен похват – да контрастира, да довежда героите си до катарзис в стила на християнската изповед. Тоест, читателят ги разбира, съчувствува им, когато осъзнават греха си.“
Според Ивайло Петров, Йовков ни казва да откриваме злото първо в себе си, тъй като личното зло е извор на обществените лошавини. В същото време мнозина от героите на Йовков губят сили в необуздани и гибелни страсти, но те не отблъскват читателя. Той ги приема такива, каквито са, и е склонен да им прощава. Така е, защото Йовков облъчва тези герои с благородство и ги тласка сами да осъзнаят греховете си. Като пример Ивайло Петров посочва Индже и Иван Белин. У тях и у много други герои срещу силата на злото се възправя достойнството и добротата на човека, с една дума – човеколюбието.
Ивайло Петров говори още за женския чар, за героините на Йовков, за магията, с която привличат околните и на първо място мъжете. Взема предимно образа на Сарандовица от „Вечери в Антимовския хан“ и казва: „Май няма друга творба в нашата литература с атмосферата на една толкова свенлива и скрита еротика. Виждаме как всички се влюбват в кръчмарката, ставаме свидетели на душевните им терзания, но никой не смее да изрази чувствата си. Женският чар стъписва мъжете, прави ги деликатни и етични, чужди на цинизма и арогантността.“ Всяко докосване до Сарандовица води до трагични последици. Едни ще поругаят семейната си чест, други ще се мятат в душевни страдания през целия си живот, а някои ще изпаднат в разруха и гибел…
ЩЕ КАЖА НЯКОЛКО ДУМИ за „Виелица“ – един късичък разказ на Йовков, три-четири странички само, а целият пламти от красота и женска хубост, напоен с човещина. Винаги се спирам при този разказ. Дава ми кураж и сила за живот. Думите хващат в примка сърцето, радват ме и ме натъжават. Магията люлее и преобръща душата ми. Една нищо и никаква случка в зимния ден, но как само е изографисана от майстора! И уж всичко е просто и ясно, а тук и там Йовков оставя недомлъвки и тайни вратички – да се чудим и маем какво ще настъпи в следващия миг. Така иска и се надява да уплете мислите ни в една приказка за съвсем обикновени хора.
Броеницата на думите във „Виелица“ непрекъснато се върти и премята, а действието се люшка все в един и същи омагьосан кръг. Объркани в зимната стихия, Захария и Аго попадат с конете и шейната в двора на Велико Железарина. Захария и Велико са скарани и не щат да се погледнат, да си простят, човещина да покажат. Йовков слага между тях красотата, хубостта на една жена – Василена. Тоя знак движи вече мъжете напред и назад, нагоре и надолу, разпалва чувствата им, променя ги бързо и неусетно, облъчва ги със светлина.
Красотата! С невидими, но здрави и силни нишки придърпва тя Аго, слугата, да остане в дома на Велико, само да е по-близо до Василена, а не да се върне със Захария в чифлика. „Колко е хубаво тук! – мисли си и Захария. – Колко е хубава Василена! Защо да излизам? Къде ще ходя? Да мога да остана тука като Аго…“ И той иска Василена да трепти и грее срещу него, да се чуди колко е привлекателна „с избистреното, чисто лице, с черните очи, спуснати надолу“. Всичко е заради нея – и хармониката, и песните, и радостта, и тъгата в дома на Велико.
„В и е л и ц а“… Уж си тръгва в снежната стихия Захария, уж бърза да не го затрупат преспите и изядат вълците, а заминава и дохожда отново. Губи се час-два по пътищата и се връща да види и чуе Василена – друго няма. Домашните му от съседното село го търсят под дърво и камък, разтревожени са. „Велико, аз те обичам?“ – казва кой знае защо Захария и накрая си тръгва. Но Йовков поглежда с крайчеца на окото и ни подсеща, че Захария може пак да се върне. Красотата е омагьосала човека, ще го придърпа и доведе…
Колко сме близо до свободата на духа…