ЙОВКОВИЯТ СЕРАФИМ – ПРОСВЕТЛЕНИЯТ
Драгомил Георгиев e роден на 20.01.1955 г. в Добрич. Завършил е ОУ „Д.Полянов“, ТМТ „М. Ломоносов“, ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“ специалност „Българска филология“. Работи като учител, гл. експерт. Бил е директор, а сега учител по български език и литература в ЕГ „Гео Милев“. Издал е девет книги в областта на литературното обучение, има статии в научни сборници в „Гимназист“ в „Кандидат-гимназист“, в местния печат.Един от основателите на вестника, а по късно на списанието „Антимовски хан“. Редактор е на книги на творците на равнината. Носител е на първа квалификационна степен като преподавател.
Един творец е наднационален само и единствено ако в мечтанията си влиза в Божествения модел за завръщането на Човека при Бащата, Бога, т.е.художествено пресъздава вселенския процес на осъзнатото отказване от материалните неща и настъпването на проглеждането, че в духовното измерение ние не сме сами и никога не сме били. В „Йовков и неговият свят“/Симеон Султанов / читателят, интерпретаторът от всички точки на света се къпе в божията светлина и вяра за пътуването към райската градина. Сред тези вестители, ангели, архангели е „Серафим“ от едноименния разказ на митотвореца.
Текстът е мъдра и универсална притча за пътя, срещата, действието, осмислянето и проглеждането, за завръщането на болната, сляпата, съгрешилата овца отново в стадото при Овчаря, който знае да води човечеството към доброто, любовта, радостта, кротостта, дълготърпението, и братската обич, т.е. към Едемската градина. Еньо и Серафим от обикновени и скромни стари познати през годините, от видимия свят те изкачват духовната стълба и се превръщат в универсалната библейска двойка на Учителя и Ученика и всеки от тях по-късно ще продължи по своя дълъг път, защото ще имат толкова много дела да вършат сред събратята си маловерници.
Робърт Грант в книгата си „Едгар Кейси-за ангелите, архангелите и невидимите сили“/Хермес,2012,295с./ многократно очертава Божия план за духовната еволюция на човечеството за“ завръщането при Създателя“/цит.съч.,с.255с./. Нашето съвремие на глобално придвижване на милиони хора от Близкия Изток към Германия има аналог с великото преселение, времето на Йовков е на трите войни в началото на 20-ти век и световната криза, а епохата на Христос е почти огледален образ като време на безверие, отчаяние, усещане за победа на Антихриста над Бога. В такива световни кризи се раждат водачите, а не политиците, които с идеализма и хуманизма си повеждат хората, духовните си събратя по верния път на добротворчеството. Големият творец Йовков, великият хуманист е прогледнал и просветлен за този Божествен план и затова в книгите героите му са обикновени/необикновени, земни/небесни, греховни/божествени, а голяма част от тях притежават дарбата и способността да разговарят с Бога.
Разказът „Серафим“ е литературен шедьовър, национална класика в жанра, представителен за писателя като герои, сюжет, диалог, художествени топоси, естетическо време и пространство. Той е мъдра притча за очакваната, за планираната от ангелите на двамата герои среща на Учителя и Ученика, на Йоан Кръстителя и Тома Неверника, на духовното и материалното, на мълчанието, усмивката и гнева, крясъка, недоволството.
Основните маркери при представянето на божия човек са натоварени с универсалното, надобщественото – „нито селянин, нито гражданин“, акцентът е поставен върху необикновеното-„чудноват човек.“ Художествените детайли са илюстрация на това твърдение-палтото е „зимно“, „като попско расо“, бомбето е „смачкано“, краката са обути „с цървули“, а най-голям обем заема описанието на кръпките по палтото, които са „две-три много големи“, те са „с едър шев и избелели конци.“ Налагат се паралелите с много други авторови герои, но нека да отбележим този с Гунчо от разказа „По жицата“. Двамата са бедни, обърнали са очи навътре в душата си, но ако при турлака от село Надежда душата е изгорена от мъката по болната „момичка“, то при неговия събрат е от осъзнатото добро, което върши вече в продължение на повече от десет години и това го прави сляп за материалното, за външния си вид. В Йовковата стилистика доминиращият ключ са очите на героите на неговите „двойници“ и „любимци.“ При Серафим те са „разширени и учудени“, „влажни“ и „светнаха повече.“ Усмивката не слиза от лицето му, говори бавно, тихо, спокойно като библейски мъдрец. В художествения синтез от знаци достойна роля заема името на героя, което ни отвежда към най-висшия чин от легионите на Бога-„серафимите са ангели на любовта, светлината и огъня“/цит. съч.с.130/, заедно с херувимите, ангелите и престолите заобикалят Бог Отец, т.е. те са в центъра на видимия и невидимия свят. В този духовен идеален център са героите на добруджанския летописец на вярата.
Начален антипод на божия човек е Еньо, чието име ни отвежда към притчата за Йоан Кръстител, за Еньовден с лятното слънцестоене, с подготовката за зимата, с масовото къпане и пазенето на нивите от огън. Големият въпрос е дали материалният човек на парите ще преодолее лъжата, хитростта, измамата, или ще тръгне по дългия и трънлив път на проглеждането и просветлението. Ключовата реплика на този човек на материалното е „нямам пари!“, както е при друг авторов скъперник-Златил от драмата „Боряна.“ Общото при двамата е в духовното им пробуждане, защото те са рожби на Йордан-Йовковата философия, която е дълбоко идеалистична и християнска в корените си за победата на Светлината над Мрака, на Бога над Антихриста.
Кафеджията има своя Учител и серафим, който му показва чрез делото си как се живее не по обществените, публичните, а по неписаните, божествените закони. Човекът на паричните знаци е по-скоро гневен и сърдит от постъпката на стария си познат, защото той не познава Павлина и може да бъде излъган. Думите на пазача с палтото „за музея“ споделя условието между „двете страни на договора“ „Когато Господ на нея, и тя на мене. Аз не бързам“ – тези слова е похвално да се превърнат в закон за банковата система в света и България днес и сега. Сигурно ще стане, близо е този ден. Зимата в студената и суровата душа на материалния човек е стоплена, ледовете се топят, промяната е факт. На сутринта търговецът, стопанинът закъснява да отвори, защото е ходил в дома на болния Иван. Активно са премълчани преживяванията, съмненията през късата лятна нощ, липсват мотивите за това гостуване, но не е трудно да разберем, че довчерашният безверник е занесъл парите, за да се помогне. Тази неочаквана/очаквана метаморфоза е резултат от изминатия нов духовен път от лъжата – „Нямам пари“ до желанието да спаси, да подаде ръка, „да направи това „клетнику“/Иван Вазов-„ Една българка“/.
В нашето зловещо съвремие на „безвремие“/Фабрис Лардро/ на световна нравствена криза текстът на Йовков с неговите светли духовни притчи звучи актуално, защото е осъзнато новаторското „тихо“ нашепване, че ще се явим пред Него с нашите земни палта, а Той ще бъде грижовен, усмихнат или строг към оставеното от нас в земния ни път, защото „този, който издържи до край, ще носи короната.“ Йордан-Йовковите герои са от „бялото братство“ на мъдреца Петър Дънов, те са силни в съмненията и раздвоенията си, но те носят силата, мъжеството да се завърнат при Него, защото „вътрешното пробуждане е обещано на всяка душа.“/цит.съч.,с.206/. Серафим и Еньо от класическия разказ ще видят „светия град Йерусалим, нов, слизащ от Бога към небето, стъкмен като невеста, пременена за своя мъж…/Откровение21:2/, а ние …
Един творец е наднационален само и единствено ако в мечтанията си влиза в Божествения модел за завръщането на Човека при Бащата, Бога, т.е.художествено пресъздава вселенския процес на осъзнатото отказване от материалните неща и настъпването на проглеждането, че в духовното измерение ние не сме сами и никога не сме били. В „Йовков и неговият свят“/Симеон Султанов / читателят, интерпретаторът от всички точки на света се къпе в божията светлина и вяра за пътуването към райската градина. Сред тези вестители, ангели, архангели е „Серафим“ от едноименния разказ на митотвореца.
Текстът е мъдра и универсална притча за пътя, срещата, действието, осмислянето и проглеждането, за завръщането на болната, сляпата, съгрешилата овца отново в стадото при Овчаря, който знае да води човечеството към доброто, любовта, радостта, кротостта, дълготърпението, и братската обич, т.е. към Едемската градина. Еньо и Серафим от обикновени и скромни стари познати през годините, от видимия свят те изкачват духовната стълба и се превръщат в универсалната библейска двойка на Учителя и Ученика и всеки от тях по-късно ще продължи по своя дълъг път, защото ще имат толкова много дела да вършат сред събратята си маловерници.
Робърт Грант в книгата си „Едгар Кейси-за ангелите, архангелите и невидимите сили“/Хермес,2012,295с./ многократно очертава Божия план за духовната еволюция на човечеството за“ завръщането при Създателя“/цит.съч.,с.255с./. Нашето съвремие на глобално придвижване на милиони хора от Близкия Изток към Германия има аналог с великото преселение, времето на Йовков е на трите войни в началото на 20-ти век и световната криза, а епохата на Христос е почти огледален образ като време на безверие, отчаяние, усещане за победа на Антихриста над Бога. В такива световни кризи се раждат водачите, а не политиците, които с идеализма и хуманизма си повеждат хората, духовните си събратя по верния път на добротворчеството. Големият творец Йовков, великият хуманист е прогледнал и просветлен за този Божествен план и затова в книгите героите му са обикновени/необикновени, земни/небесни, греховни/божествени, а голяма част от тях притежават дарбата и способността да разговарят с Бога.
Разказът „Серафим“ е литературен шедьовър, национална класика в жанра, представителен за писателя като герои, сюжет, диалог, художествени топоси, естетическо време и пространство. Той е мъдра притча за очакваната, за планираната от ангелите на двамата герои среща на Учителя и Ученика, на Йоан Кръстителя и Тома Неверника, на духовното и материалното, на мълчанието, усмивката и гнева, крясъка, недоволството.
Основните маркери при представянето на божия човек са натоварени с универсалното, надобщественото – „нито селянин, нито гражданин“, акцентът е поставен върху необикновеното-„чудноват човек.“ Художествените детайли са илюстрация на това твърдение-палтото е „зимно“, „като попско расо“, бомбето е „смачкано“, краката са обути „с цървули“, а най-голям обем заема описанието на кръпките по палтото, които са „две-три много големи“, те са „с едър шев и избелели конци.“ Налагат се паралелите с много други авторови герои, но нека да отбележим този с Гунчо от разказа „По жицата“. Двамата са бедни, обърнали са очи навътре в душата си, но ако при турлака от село Надежда душата е изгорена от мъката по болната „момичка“, то при неговия събрат е от осъзнатото добро, което върши вече в продължение на повече от десет години и това го прави сляп за материалното, за външния си вид. В Йовковата стилистика доминиращият ключ са очите на героите на неговите „двойници“ и „любимци.“ При Серафим те са „разширени и учудени“, „влажни“ и „светнаха повече.“ Усмивката не слиза от лицето му, говори бавно, тихо, спокойно като библейски мъдрец. В художествения синтез от знаци достойна роля заема името на героя, което ни отвежда към най-висшия чин от легионите на Бога-„серафимите са ангели на любовта, светлината и огъня“/цит. съч.с.130/, заедно с херувимите, ангелите и престолите заобикалят Бог Отец, т.е. те са в центъра на видимия и невидимия свят. В този духовен идеален център са героите на добруджанския летописец на вярата.
Начален антипод на божия човек е Еньо, чието име ни отвежда към притчата за Йоан Кръстител, за Еньовден с лятното слънцестоене, с подготовката за зимата, с масовото къпане и пазенето на нивите от огън. Големият въпрос е дали материалният човек на парите ще преодолее лъжата, хитростта, измамата, или ще тръгне по дългия и трънлив път на проглеждането и просветлението. Ключовата реплика на този човек на материалното е „нямам пари!“, както е при друг авторов скъперник-Златил от драмата „Боряна.“ Общото при двамата е в духовното им пробуждане, защото те са рожби на Йордан-Йовковата философия, която е дълбоко идеалистична и християнска в корените си за победата на Светлината над Мрака, на Бога над Антихриста.
Кафеджията има своя Учител и серафим, който му показва чрез делото си как се живее не по обществените, публичните, а по неписаните, божествените закони. Човекът на паричните знаци е по-скоро гневен и сърдит от постъпката на стария си познат, защото той не познава Павлина и може да бъде излъган. Думите на пазача с палтото „за музея“ споделя условието между „двете страни на договора“ „Когато Господ на нея, и тя на мене. Аз не бързам“ – тези слова е похвално да се превърнат в закон за банковата система в света и България днес и сега. Сигурно ще стане, близо е този ден. Зимата в студената и суровата душа на материалния човек е стоплена, ледовете се топят, промяната е факт. На сутринта търговецът, стопанинът закъснява да отвори, защото е ходил в дома на болния Иван. Активно са премълчани преживяванията, съмненията през късата лятна нощ, липсват мотивите за това гостуване, но не е трудно да разберем, че довчерашният безверник е занесъл парите, за да се помогне. Тази неочаквана/очаквана метаморфоза е резултат от изминатия нов духовен път от лъжата – „Нямам пари“ до желанието да спаси, да подаде ръка, „да направи това „клетнику“/Иван Вазов-„ Една българка“/.
В нашето зловещо съвремие на „безвремие“/Фабрис Лардро/ на световна нравствена криза текстът на Йовков с неговите светли духовни притчи звучи актуално, защото е осъзнато новаторското „тихо“ нашепване, че ще се явим пред Него с нашите земни палта, а Той ще бъде грижовен, усмихнат или строг към оставеното от нас в земния ни път, защото „този, който издържи до край, ще носи короната.“ Йордан-Йовковите герои са от „бялото братство“ на мъдреца Петър Дънов, те са силни в съмненията и раздвоенията си, но те носят силата, мъжеството да се завърнат при Него, защото „вътрешното пробуждане е обещано на всяка душа.“/цит.съч.,с.206/. Серафим и Еньо от класическия разказ ще видят „светия град Йерусалим, нов, слизащ от Бога към небето, стъкмен като невеста, пременена за своя мъж…/Откровение21:2/, а ние …
