Кремена Желязкова


В Пантеона на вечната българска военна слава има много експонати, доказващи по безспорен начин величието на нашата армия. Историята ни е увековечила върху своите пожълтели страници безброй нейни победи, като започнем от победите на великия кан Кубрат над Аварския хаганат и Арабския халифат, и преминем през българоутвърждаващата Аспаруова победа в степите на легендарния Онгъл; като се поклоним пред чутовния военно-стратегически гений на Тервел, запазил не само Византия, но и България, а и цяла Европа от нашествието на арабите; на Симеон Велики, нанесъл онова шоково поражение на Византия край бреговете на Ахелой; на Крум, изпил виното на победата направо от обкования със сребро череп на Никифор; на Калоян, дръзнал да разгроми непобедимите до тогава рицари-кръстоносци и да плени и затвори в една крепостна кула над вечната Янтра техният император Балдуин; на благородния Иван Асен ІІ, безапелационно разбил при клококащите води Клокотница многократно превишаващата по численост войска на епирския владетел Теодор Комнин, като пленил деспота и цялото му семейство, но нахранил и пуснал да си вървят поживо-поздраво всички пленени негови войни; като отбележим със законна гордост бляскавите победи на нашата войска от Третото българско царство при Сливница и Гургулят, при Лозенград и Чаталджа, при Дойран и Завоя на Черна и стигнем до немислимата според някои „доброжелатели“ победа на българското оръжие над завоевателната руска военна доктрина в безкрайните поля на Добруджа.
Да, наистина са много тези победи. И при всички тях над главите на нашите безстрашни войни са плющели българските знамена. Гордо развявани, оплискани с кърви, надупчени от куршуми, понякога изпонадрани, но никога победени. Няма по света музей, който да покаже пленено българско знаме. Просто защото никога не са попадали в плен. Затова те са си извоювали изконното право да се наричат СВЕТИНИ.
Една от тях, обаче свети с необикновена сила. Сила, родена от потомците на волжките българи от руския град Самара, събрала по своя път до Плоещ мощта на обикновената руска душа, за да вдъхнови българските опълченци в техните епохални битки при Стара Загора, Шипка и Шейново. Битки, донесли толкова дълго жадуваната свобода.
* * *
Само няколко дена след приказа1 на Главнокомандващия за преименуването на Пешия конвой в Българско опълчение, сред хората се заговори, че знаме щяло да се връчи на войската. Не можете да си представите какво въодушевление настъпи при тоя слух. Че как иначе. Може ли войска без знаме, особено като знаеш, че отиваш в Родината не на седянка, а да се биеш, ако трябва и да умреш за Нейната свобода.
Друго нещо е, когато край тебе свистят пули, над главата ти да плющи знамето.
Друга сила идва тогава, друго става сърцето.
И погледът става друг.
И смъртта става друга.
Много скоро слухът става истина. Разбра се, че гражданите на далечния руски град Самара са ушили знаме. Разчу се и още нещо: Байрякът бил ушит от някаква монахиня. „Руската Райна Княгиня”, веднага я нарекоха ония, които още не бяха забравили младата българска знаменоска от Панагюрище.
Шестият ден на май 1877 година беше като предишните – пролетно-свеж и топъл. Само дето слънцето, топлещо и радващо опълченците до преди дни, сега още от сутринта се беше скрило зад облаците, увиснали над сивеещата от север едра снага на Карпатите. Въпреки това, много преди 15 часа, за когато беше обявена церемонията, поляната пред полевата линия, зад която щяха да се строят опълченците, се изпълни с народ. Всеки искаше да види знамето. Този величав исторически момент като магнит привлече не само българи от всички посоки. Идеха от Кишинев, от Болград, от Рени, от Измаил, от Браила, дори и от Букурещ, че и от по-отдалеч. На фона на сивия майски ден, лицата на хората светеха от щастие, че ще видят светинята. Навсякъде се носеше някаква невъобразима гълчава, наред с българския език се чуваше и влашка, и руска реч. А там, някъде сред опълченците от Трета дружина дори говореха по турски. И нищо чудно, един от опълченците беше… турчин.
„Защо не отидеш при своите, да станеш башибозук и да колиш мирните българи?”, говореше заядливо на майчиния му език един възнисичък, но видимо много корав българин. „Освен туй, нам ще ни готвят свинско, пък вий, турчолята, свинското не го харчите”, допълваше друг. При тези думи младият турчин се усмихна, погледна своите другари по оръжие някак добродушно, дори смирено, но думите му прозвучаха стоманено: „Затуй ще се бия с моите едноверци, защото убиват и мъчат мирните жители. А за яденето не се кахърете. Аз може и да съм на сухоежбина, пък каквато бъде волята на Аллаха.2“
Междувременно, след подадена команда, опълченците се строиха зад очертаната линия, а от една палатка изнесоха две маси, които застлаха с тъмнозелена сукнена покривка. След това под бурните възгласи на намиращите се наоколо гости, от щаба най-сетне излязоха и двамата руски пратеници. Всички погледи бяха насочени към мъжа, който държеше в лявата си ръка знамето, турено в здрав кожен калъф. Това беше кметът на град Самара Ефим Кожевников. До него вървеше Пьотър Албин, представител на тамошната градска дума, а зад тях пристъпяха и двама свещеници. Мнозина от присъстващите веднага ги познаха. Това бяха старият сливенски комита поп Амфилохий и свещеникът от Търново поп Петър Драганов, повел с оръжие в ръка априлския бунт на своите енориаши. Сега и двамата бяха там, където най-им приляга – в редиците на българското опълчение.
Градоначалникът на Самара вдигна ръка и множеството замря в очакване. Кожевников бавно разкопча калъфа и с цялата тържественост този миг извади знамето. Усмивките замръзнаха по лицата, погледите се приковаха в една точка, а сърцата щяха да изскокнат от гърдите. Светинята се вееше плавно, но мощно, като крило на едра птица, готова всеки момент да полети на юг, към измъчената от петвековната поробия българска земя. Правоъгълното парче коприна, съшито от малиновочервен, бял и светлосин цвят, носеше от едната си страна лика на славянските братя Методий и Кирил, а от другата благо гледаше Иверската Богородица.
Изведнъж някой от множеството извика: „Иде! Иде Негово имперско височество!“ Действително, откъм пътя за Плоещ вече приближаваше кортежът на Главнокомандващия на действащата руска армия на Балканския полуостров, Великият княз на Русия, Негово имперско височество Николай Николаевич, придружен от сина си, Негово имперско височество Николай Николаевич – младший и от началник щаба на армията, генерала от пехотата Артур Непокойчицки.
Военната каляска спря току пред линията, зад която бяха строени опълченците. Със слизането си Главнокомандващият сътвори една невероятна тишина, която се плисна волно над цялото поле.
На фона на тази величествена тишина отчетливо прокънтяха бавните, но тежки стъпки на Имперското височество, с които той обходи строените пред него опълченци. После имераторският син спря и вдигна дясната си ръка за поздрав:
„Здорово, дети!“ и „Здраве желаем, Ваше имперско височество”, разцепиха тишината, а мощното българско „Ура“ направо взриви небето над полевия стан. Този възглас беше толкова силен, че даже слънцето се показа измежду облаците над белочелите Карпати, усмихна се окуражително за малко и отново се скри.
Веднага след това запяха поповете за освещаване на знамето. А първия сребърен гвоздей, с който платът трябваше да се прикове към дръжката, заби с нарочно изработеното златно чукче самият Главнокомандващ. Последния го заби вехтият войвода дядо Цеко Петков. Когато той пое чукчето и вдигна глава към небето, отново се възцари тишината. „Да помогне Бог да премине това свято знаме от единия до другия край на нещастната българска земя, да изтрие сълзите от скръбните очи на нашите майки, жени и деца, да бяга пред него всичко зло, нечисто и поганско, а след него да легне мир и тишина!”. После заби сребърния гвоздей с такава сила, сякаш не го удари в дървената дръжка, а в самата прогнила снага на Османската империя. Небето отвърна на удара: Над смълчаните Карпати блесна светкавица. Тя се отрази в сияещите лица на всички присъстващи.
„Добър знак, добър! Значи Бог е с нами!“

1. Приказ, /рус/ заповед.
2. Ст. Кисов, „Действията на ІІІ дружина. Възпоменание”, поместени в сборника със спомени „Освобождението 1878“ С.1978, изд. „БП”, стр. 20.