Марина Константинова


БЕЛИ СТИХОВЕ

1.
Подарявам непрекъснато разни неща:
писмо с невидими знаци,
червено цвете на някого,
за да не забравя,
сребърни думи – подрънкващи гривни
да украсят нечие утро,
спомен като стара брошка
да му се любуват,
перо от птиче да ти напомня,
че част от теб още може да лети,
че с няколко бели метафори
можеш да върнеш Любовта
на своята улица…
Навярно няма да ме забравят дълго
след като вече съм си отишла…

2.
Скитам някъде дълго, невъзвратимо…
А тялото ми е хвърлило своята котва тук
и заспива като куче
пред вратата на своите блянове…
Куфарът, отдавна отнесен в килера,
ще се разпадне
с няколко черно-бели снимки,
стар гребен и джапанки,
с които някога прекосих
лятото на една любов…
И един счупен чадър,
който наивно се надява да ме приюти
под късната есенна буря…
Спомените-избелели джинси,
стоят на дъното
и от един джоб все още надничат
няколко стихотворения
с надежда, че някой ще ги извади,
ще ги прочете бавно
и ще погледне през прозореца на живота си
нататък към неизбродното…

3.
Уж се познаваме,
но всъщност никой не знае
истинското име на другия.
Заключваме устните си за истински думи.
Сърцата ни сънуват макове,
а наяве прекосяваме бетонни квартали.
Бързаме да се заключим
в квадратните килии на самотата
и единствено силуетите ни се докосват.
А ангелите, провесили крака от покривите,
тихо се смеят…

4.
Животът ни е толкова механизиран,
че ставаме безгрижни и лекомислено ревниви.
Вечер хвърляме по един бронзов поглед на огледалото,
наливаме си питие
и даваме воля на бесовете си…
А Любовта, притихнала в рамката на прозореца,
незабелязано си тръгва
и ни оставя насаме
с нашето безразсъдство.
И само Сърцето-верен страж,
продължава да отброява секундите
на малкия ни живот…

5.
Ако разтвориш ръката ми,
ще видиш душата да криволичи
по многобройните пътища…
Те са лъчи, по които тя избира да полети.
После след всеки полет се приземява
понякога в тревите,
друг път в огледалните води на някое езеро
или в полудялото тяло на река,
а най-често край дърветата,
които учудени поглеждат
моя опит да пренеса душата си,
тежка като камък или глухарче…

ДИАГРАМА

Ако някой се опита да направи
диаграма на стъпките,
които съм извървяла през изминалата година,
навярно ще получи странно изображение…
В него ще открие следи от гръцки камък,
маслиново листо,
пепел от вулкан и празничен огън,
връхче на бодил от морски таралеж,
следа от смях,
атом от целувка…
и толкова други неща…
Ще открие още парижки вятър край катедрала,
триумфален спомен от арка,
щрихи от монмартърска картина,
златен проблясък от замък на последните крале,
сребърно докосване на рицар,
глас на река и шепот
от хиляди стъпки по пътя край мен…
Ако някой се опита да надникне в очите ми,
ще открие безгранична мозайка от образи,
запечатани в тъмните ириси на паметта,
плъзгащи се из лабиринта на съзнанието непрестанно,
като нережисиран филм
отвъд потока на времето…