Красимира Алексиева е родена в София. От 1995 година, заедно със сина си Сим Алексиев, ръководи галерия „Възраждане“, Пловдив към читалище „Възраждане“ в Стария град. Тя е автор на три поетични книги и на над двайсет художествени албуми и каталози на български художници като Димитър Лалев, Георги Йорданов, Матей Матеев, Владимир Генадиев, Димитър Рашков,, Огнян Недков и др.



Когато Спартак получи награда в Будапеща за скулптурната серия „Венера“, у нас той просто сащиса публиката. Серията голи жени, изваяни от бронз в най-различни сексуални пози, действа на зрителя като шок. На пръв поглед вулгарно. Но веднага след това започваш да усещаш драматичния заряд в различните трактовки на греха или на любовта, в разтворените до крайност, готови за секс тела. Започваш да усещаш вибрациите на любовната игра, започваш да се питаш –
кога тя става грях и жената има ли наистина вина. Ексцесиите на тялото не са ли воля на душата? Потъваш в собствения си опит, за да оневиниш екстремността на пластиките и даже усещаш известна строгост в телата, предложена може би от самия материал – бронза. И в крайна сметка, в атмосферата нахлува радостно и побеждаващо желанието за любов. И оставаш силно развълнуван, защото тези, трогателни в жаждата си за любов, скулптурни тела, макар и близо до границата, си остават чиста проба изкуство.
Подобна еротична закваска носят и теракотените ваяния на Спартак, същия вопъл за секс, същите пози на тялото, готвещо се за любовната игра, но топлият земен материал, добавя определена игрова артистичност, по-освободено детайлиране на тялото, лекота на материята и недоизказаност на формите. Смущава донякъде показната ексцибионистичност на ваянията, но това също е част от любовната игра, не може да не го признаем.
По-сложни стават нещата, когато Спартак постави в скулптурни композиции животното, като централен сексуален играч, най-вече кучето. Всички крием в недрата си порочни елементи, но лицемерите, при гледката на секс между жена и куче, ще започнат показно да си крият очите и да охкат и да ахкат.
Но това е, човеко, и това го има в живота ни. А колкото до скулптора, мисля, че той е повече запленен от формите в случая, от мерака да покаже повече виталност и чувственост, отколкото да се замисли за порочността.
Винаги съм се удивлявала от факта, че Спартак притежава една свръхчувствителност, плюс една свръхчувственост, които го правят непредсказуем и безстрашен. Дълбоко в него има силен копнеж и чувствена страст за изживяване на непостижимото, а неговият еротичен натюрел го тласка често към силно провокативни форми, които са си чисто предизвикателство за зрителя.
Но, има едно но! Във всичко, което твори, присъства една определена нежност, която симбиозира с тънък слой деликатност на формата и така се облагородява сексуалността и ваянията стават изкуство, подчинено на една удивително асоциативна фантазия.
Отличен пример за това е композицията „Колоните, които крепят небето“ или
„Храмът на Венера“. Концептуалността на тази инсталация е многосмислена и удивително опростено моделирана. Пет колони, представляващи женски крака, устремени нагоре, подпряни от захванали ги мъжки ръце. Могат да бъдат просто... колони. Но ако зрителят се задълбочи в собствената си способност за фантазиране, може да стигне до акта, дори до зачатието, до онова, което наистина крепи небето. Този път еротичният момент е оставен скрит в подсъзнанието на зрителя и оттам, като от кипнала мая, могат да изкочат много предположения за крепежа на небето.
Обикновено силно конкретен, даже понякога прехвърлящ определени граници, сега авторът е загадъчен, елегантно и интелигентно недосказуем, което става едно много яко качество на композицията. Деликатно и фино моделираните крайници отново ни препращат към деликатния майсторлък на автора, към неговото талантливо умение да пипа тънко материала. Пластиките излъчват и една особена трогателност в стремежа да крепят не какво да е, а небето, което леко ни разнежва. Всичко е удивително измислено и удивително изпълнено.
Но Спартак не претворява само човешките форми. Много често той е обсебен от животните. Така се случват във времето композиции като „Стената“. Централен и единствен изпълнител е бикът. Той трябва да пробие стената и да излезе на свобода. Хванати са четири момента от движението му: засилването в кариер, готовността за удар в стената, самият удар и победа! – главата е пробила и е от другата страна на стената. Уви, свободата не е постигната, бикът остава заклещен от двете страни на тази стена. Струвало ли си е усилието, нарочената сила, вярата?
Много иносказателна композиция, един истински вопъл по невъзможността да придобием свобода, дори и с неимоверни усилия. И много печал от възможността да останем заклещени и още по-несвободни!..
В друга сцена от скулптурната си пиеса Спартак създава композицията „Бяг“. Табун коне, запечатани в материал, в момент на луд галоп. В момент на бягство от нещо или към нещо. Коне, изваяни много странно, като разпокъсани от усилието, от вятъра, обезплътени, съставени само от жили, напън, устрем, неподчинение и нагон за свобода. Коне, моделирани така илюзорно, че се вписват в пълна степен в невъзможността да избягаш или да достигнеш. Те не осъзнават, че може би се движат в кръг. И все пак, коне, които поне в акта на движение са толкова свободни, красиви, чувствени, непокорни и вярващи, че човек неволно се размечтава и усеща в себе си онзи атавистичен порив за бягство от всичко и всички.
Спартак е човек деликатен, лесно раним и с някои комплекси, защото вече знае, че няма да може да извади в материал всичко, което го терзае, което напира отвътре. Защото знае, че не винаги ще бъде разбран и правилно оценен, знае, че животът е и невъзможност.
Затова той много цени приятелството, човешкото разбирателство, помощта, която можем да си поделим един на друг. И създаде с благодарност изумителната изложба
„Портрети“, случила се в СГХГ. Качваш се по стълбите към залата на втория етаж. Изведнъж заставаш пред 50 бюста и 100 очи, поставени на високи постаменти. Изключително преживяване! Всички те фиксират, гледат и сякаш ти задават въпроси. Лица от теракота, млади и стари, грозни и красиви, всяко от тях носещо кръста си. Лица на хора, докоснали се до твореца и оставили в него обич и надежда. Колко труд е положен от автора, със силната вяра, че е възможно да си благодарен.
Мисълта и деянията на твореца са винаги на гигантски крачки пред тези на политика и властника. Трябва да имаш късмета на Микеланджело, попаднал на подходящия по разбиране папа, за да сътвори Страшния съд.
За съжаление, Спартак, като че няма да има този шанс – затова ще гледаме поне и само в интернет неговите скулптури, в цял ръст, на Алеко Константинов, Георги Марков и Райко Алексиев, замислени и изпълнени в прекрасно съответствие с околната градска среда. И най-вече изключителния монумент „Паметник на Прехода“, замислен за мястото на безсмислено унищожения Мавзолей.
Спартак Дерменджиев – Парис! Талантлив от Бога, неподчиняем, предизвикателен и непредсказуем, тревожен и изгарящ в собствения си ад и тържествуващ в собствения си рай. Нямащ нужда от фалшиви богове, защото носи в себе си Искрата!