Мария Панова завършва „Българска филология“ (2012) и магистърска програма „Актуална българистика“ (2013) в Пловдивски университет „Паисий Хилендарски”. От 2014 г. е редовен докторант в катедра „Българска литература и теория на литературата“ към Филологическия факултет на ПУ „Паисий Хилендарски“. Научните ѝ интереси са в областта на съвременната българска поезия, темата на дисертационния ѝ труд е: „Поезията на Константин Павлов в модерните движения на българската лирика (контексти, оразличавания, проекции)”. Автор е на следните публикации в специализирани издания и научни сборници: „Лириката на Константин Павлов от шейсетте години на ХХ век и проблемът за обезличаването на човека“ (2014), „Мотивът за предателството в пиесите „Великденско вино“ и „Тайната вечеря на дякона Левски“ (2014), „Вариации на темата за смъртта в поезията на Константин Павлов“ (2014), „Говорът на мълчанието в книгата „Стихове и междустишия“ на Иван Цанев“ (2015), „Стихове“ в киносценариите на Константин Павлов“ (2015) и др.

ПРЕЗ ГАРДЕРОБА И ДЕЗЕРТЬОРСТВОТО НА ДЕСНИЯ КРАК ДО УБИЙСТВОТО НА СПЯЩ ЧОВЕК *

В общия контекст на българската литература в периода между 60-те и 90-те години на ХХ век шпионската тема и криминалните сюжети са особено актуални за прозаическите текстове. В рамките на този период обаче въображението на българския читател е атакувано и от творчеството на един поет, неимоверно разширяващ хоризонта на очакването. Чрез лириката си той заговаря на странен език за редица престъпления и доноси, случващи се в един необикновен свят.
В този свят „една гигантска амеба“ поглъща всеки и така осигурява произоводството на себеподобни, за които, успешно адаптирали се, е достатъчно да си кажат само „бу-бу-бу“ или „ву-ву-ву“. А с тези, които са извън това „спокойно“ битие, които са много интересни, много умни, остроумни, непонятни, се заемат „най-невинните престъпници“, които се наричат „любопитните“. Тъкмо те действат така – „с хиляди конци ще те опашат/ и ще те съборят на земята“ (Павлов 1960) и тогава „ще се покатерят по гърдите ти/ и ще пуснат сонди до сърцето ти“, а след убийството „те страдат“ и са „смръщени, обидени/ с чувството,/ че пак са изиграни“, защото не са открили нищо друго освен „Едно сърце,/ което правеше „туп,туп“ и нищо повече“. Други тайнствени агенти са славеите. Тези птици, обикновено мислени като символи на най-сладкогласото пеене, се оказват с „орлови нокти и железен клюн“ и също като любопитните изтръгват сърца, а после пеят над труповете. Ужасът също си „променя характера“ (Павлов 1960) и приема човешки очертания, „ухажва“, „кокетничи“.
Така устроеното ежедневие на обществото обаче е нарушено от появата на един опасен поет, чиито стихове „никой не ги печати“, „никой не ги чете“, защото „будят долни инстинкти“ и „развращават духа“. Единствените слушатели на тези творби са декоративните рибки на поета и те, под въздействието на „едно цинично,/ антиобществено стихотворение“ (Павлов 1965: 17), се превръщат в акули, които накрая изяждат досносчика, скрит в гардероба.
Наказанието за извършеното престъпление – урунгели извършват запечатване на „неразумния глас“ с олово, последвано от тридесетгодишно мълчаливо заточение „в утробата на кита“.
Потънал в безкрайни цикли на смърт и възкресение, след неспирните срещи със смъртта – „безобидна бабичка“, появилият се отново герой започва да раздава тялото си на части, а собственият му десен крак най-неочаквано се оказва доносчик и дезертира. В търсене на нещо по-добро „с кожата на бившата душа“ бившият престъпник чака своя ред във всеобщите превъплъщения на духовете, които си разменят „козина, рога, крила, опашки, ореоли“ (Павлов 1991: 48) и „Взаимно, но по уговорка, се изяждат – / възпроизвеждайки по този начин/ своя антипод“ (Павлов 1991: 48).
Верен на природата си и неможещ да намери себе си и мястото си сред останалите, аутсайдерът извършва „Убийство на спящ човек“ и търси спасение.
Разгадаването на тези престъпления, около които се завърта разказаният тук условен криминален сюжет, би било невъзможно без „разчитането“ на малките ключове в самите стихотворения, без запознанството с творческата съдба на техния автор – поетът Константин Павлов (1933–2008) и тяхното разглеждане през призмата на съотвения обществено-политически и културен контекст на България в периода между 60-те и 90-те години на ХХ век.
Интригуваща и провокативна, основана на разнопосочни асоциативни връзки, на оригинално преплитане на саркастичното с трагичното, поезията на Константин Павлов създава чрез цялостните си внушения собствената си сложна съдба. Лириката на поета от 60-те до 90-те години на XX e критикувана, премълчавана или приемана с възторжени оценки. Тези разнопосочни щрихи около облика на творчеството на Константин Павлов се обуславят от различните социокултурни условия, в които се вписва.
В периода до 1989г., характеризиращ се с властови контрол в сферата на изкуството и културата, името на поета попада сред списъка на тези творци, които остават в „отливките“ на критически дефиниции като „маниерни“, „сложни“, „неясни“ и пр., за да бъдат целенасочено изтласкани от литературата чрез цензурната забрана на публикации в публичното пространство. А през 90-те години след края на социализма в България животът и творчеството на Константин Павлов се превръщат в емблема на фигурата на дисидентстващия поет.
Лириката на поета гради и непрекъснато допълва представата за своеобразен творчески израз на отрицанието. Това отрицание е закодирано в гротесковото изображение на свят, населяван от огромни страховити амеби, славеи, които са способни да разкъсват, и любопитни същества, които извършват убийства в името на това да наложат унификацията за всички. Всъщност творецът реализира зловещо пресъздаване на реалната деструкция в обществото. Така изграденият в поезията художествен свят се разчита като бунт срещу действителността и настояването над философската несъстоятелност на всякакви утопии, пренебрегващи уникалното в индивида и неговата автономност, за сметка на дехуманизиращите практики, размиващи моделите, в които се мисли човешкото.
В едно общество, в което възможността за социализация до голяма степен се определя от послушанието пред властта чрез даването на доноси и всякакъв вид шпионаж, лириката на твореца създава особено поле, в което се разобличава моралният кризис на времето. Разкриването на този кризис се крие в способността на неговата поезия да разказва за особен род престъпления. Редица стихотворения от книгите на поета представят различни вариации на криминалното. Проявленията на антихуманните практики се обединяват около фигурите на доносника, поета и масовия човек. Открояват се различни мотиви като тези за сакатостта, деформиращите трансформации на човека, а също и възприемането на живота като пиеса с безброй роли, които се появяват в поредица от лирически творби, писани за период от почти четири десетилетия. Всъщност чрез различните престъпни действия, изобразени в художествения свят, Константин Павлов разобличава фалша и лицемерието на наложените норми на мислене и поведение.
И все пак, как могат да бъдат разгадани тези странни, всяващи смут и насилие същества като любопитните и амебата? Какво може да ги направи толкова отблъскващи? Чрез тези образи Константин Павлов разкрива процеса, при който се легитимира едно лицемерно битие, съпроводено с ежедневни заплахи пред масовия човек. Усещането, че всяка индивидуална проява и наличието на специфична физиономичност, която отличава човека от тълпата, е заплаха за съществуването му, е внушено от стихотворението „Любопитните“ (Павлов 1960). За спасението от тези чудновати и „невинни престъпници“ най-доброжелателно се препоръчва: „да не бъдеш много интересен,/ да не бъдеш много умен,/остроумен,/ да не бъдеш непонятен“ (Павлов 1960).
В съвременната на поета действителност индивидът трябва да се слее с масата и да не се отличава, ако иска да запази спокойствието и сигурността. В противен случай ще породи много въпроси у любопитните, които в търсенето на отговори са способни да унищожават. Самото физическо оцеляване започва да бъде мислимо само в отказа на човека от собствената му личност.
Пребиваването в безизходицата на действителността е белязано от песимистичното усещане за невъзможността на личността да съхрани своята идентичност под натиска на външната принуда. Така амебата от стихотворението „Парадокс“ (Павлов 1965, с. 35-37) се възприема като въплъщение на масовото битие. Тя усеща разликата между нея и Аза, желае да го достигне и превърне в част от своя организъм. „Екзистенциалният абсурд е радикализиран в посока към ирационалното, чиято жертва и функция е човекът.“ (Антов 2009, с. 121). Лирическият герой има ясното съзнание, че докато е себе си, ще свидетелства за самотата на амебата.
Другите „агенти“ са славеите. В стихотворения като „Славеите пеят“ и „Пак за славея“ (Павлов 1960), невинните сладкогласи и крехки певци се оказват жестоки птици „с остри нокти и железен клюн”, чиято непоколебимост е в състояние да изтръгне от уплашените гърди на техния слушател самото му сърце. Славеите пеят възторжено, но над трупове, а настойчивите им гласове приспиват способността за усъмняване и мислене. Образността, рисуваща ужаса и страха, които всяват те, е прицелена в образа на птицата, за да бъде изговорен човекът. Ужасяващата трансформация на птиците, появата на всякакви същества, извършващи насилие, в текстовете на поета от 60-те години неизменно се свързват с творческото разобличаване на реално налаганите модели в литературата. Модели, при които изграждането на високия патетичен облик на сегашното и бъдещето трябва да се осъществи чрез възторжените жестове на възпяване на смъртта, разбирана най-вече като една от ценностите на героичното минало.
Обвързан с метаморфозите, на които биват подложени птиците, е и ужасът. В „Капричио за Гойя“ (Павлов 1960) ужасът сякаш придобива човешки очертания – той променя характера си, усмихва се, ухажва и кокетничи с Аза. Именно метафизичните категории като страх и ужас могат да бъдат мислени като основания за пълното обезличаване на човека в поезията на Константин Павлов. Еднакво отблъскващо изобразени, те се обединяват в самия човек и реализират промените и в съзнанието, и в облика на индивида. Подчинявайки се на страха, натиска и липсата на характер, за да получи илюзорно спокойствие в колективното битие, човекът сам се унижава и унищожава.
Такава съдба води до израждане на гласа, изказа, говора. Тази тема, отворена още в стиховете на поета от 60-те години, е особено уплътнена в стиховете, издадени в началото на 80-те години. Говорът на индивида може или да се разпадне в предезиковата детска реч, когато комуникацията е само в „бу-бу-бу“ или „ву-ву-ву“, или да се превърне „едно мучене на щастлива крава“ както е в произведението с показателно заглавие „Адаптация”. Проблемът за адаптирането на човека в това стихотворение достига до идиотизирането след вкарването на личността в коловозите на единомислието, единодействието и тоталното унифициране с тълпата. Шествието на „адаптацията“ завършва именно с отказа от думите, защото те се оказват ненужни след като мисловният процес е прекратен.
В границите на подобно общество съществува особен тип престъпник. Това е фигурата на опасния поет, появявящ се в редица ранни и късни стихотворения.
Поетът от „Прекрасното в поезията или жертва на декоративните рибки“ (Павлов 1965, с. 15-18) е изоставен от всички приятели и анатемосан като „демоничен тип”, той отглежда своите рибки в аквариум, чете им стиховете си, които са опасни и вредни, развращават и затова и никой не ги публикува. Под въздействието на словото рибките се превръщат в акули и накрая, обезумели от глад и настървение, взели невиждани размери, те ще изядат и поета, и доносчика в гардероба. Чрез тази абсурдна история Константин Павлов остро иронизира моделите на цензурата, която претендира, че защитава обществото от зли влияния. Когато творецът не спазва правилата за достъп до публичното пространство, то и стиховете му няма да се печатат, защото ще рушат моралните норми и ще „отглеждат“ уродливи читатели.
Така емблематични идеологически формулировки зазвучават в собствената си пародия, в смисъла на която е предвидена (а защо не и напомнена) и зловещата възможност канонът да „изяде“ и правоверните си служители, да унищожи и онези, които е възпитал в служене и вярност към собствената му власт (изяждането на доносника, скрит в гардероба). Именно в демаскирането на емблематични фигуративи се забелязва отрицанието не просто на конкретната тоталитарна власт, а на всякакви форми на принудителност и регламентирани норми на поведение.
Абсурдите на един привидно подреден и напълно регламентиран свят могат да бъдат изобразени и разобличени единствено през призмата на абсурдното, гротесковото и парадоксалното. В своите стихотворения от 60-те и до 90-те години творецът изгражда гротесков свят, в който логическите връзки са тотално разместени и разколебани. Така в редица произведения от книгите на поета можем да разпознаем фигурата на доносчика – изяден от декоративните рибки, превърнали се в акули в „Прекрасното в поезията, или жертва на декоративните рибки“ (Павлов 1989, с. 28), хванат в капан в рая, докато преследва своята цел в „Стъпка по стъпка“ (Павлов 1992,с. 18). Така във време, когато в България даването на доноси пред властта с повод и без повод е средство на себесъхранение за преобладаща част от обществото, Константин Павлов успява чрез стиховете си да разкрие несъстоятелността и липсата на човешко достойнство в подобно поведение.
И в появата на опасния поет и вредните произведения, които създава, и в последвалата санкция чрез запечатването на гласа с олово и дългогодишното пребиваване в утробата на кита, които се наблюдават в различни творби на поета, има силен автобиографичен пласт. След издаването на първите две стихосбирки на Константин Павлов през 60-те години на ХХ век в периодичния печат се „разиграва“ публичното „осъждане“ на поета. Очевидното неспазване на наложения в литературата единствен художествен метод на социалистическия реализъм и разобличаването и на неговата голословност са санкционирани с близо двадесетгодишния отказ да бъдат публикувани творби на Константин Павлов. След 1965, когато излиза втората негова стихосбирка „Стихове“, няколко години творецът не получава работа, а след това неговият талант е „добронамерено“ пренасочен в сферата на киното. Този период на пребиваване в „утробата на кита“ – блестяща метафора на силата на властта, която е в състояние така да изолира даден творец от литературното поле и да „запечата“ неговия глас на несъгасие спрямо нея – може да се определи като време на стоическо себеотстояване, защото в киносценариите си Константин Павлов вписва по нов начин познатия вече гротесков поетичен свят. Теми и образи от стиховете получават нов живот в киносценариите на автора.
От 1983 г, когато се допуска издаването на трета книга на Константин Павлов –
„Стари неща“, започва и бавното завръщане на неговата поезия в официалното културно пространство. Сякаш това завръщане се нуждае от своеобразно оневиняване на предишните престъпления. Това е осигурено от даващия алиби за появата на стихосбирката предговор на писателя Любомир Левчев. Това алиби в полза на автора минава под идеята, че повечето неща не са стари, както обозначава заглавието, а нови и те съответно носят нови смисли и послания. Но внимателният читател с лекота разпознава и потвърждава лицето на Константин Павлов от първите му книги в десетилетието на 60-те години.
Поетът продължава и допълва особения сюжет около своя подвластен на насилието герой, чието завръщане, а и преобразяване започва с книгата със знаково заглавие „Появяване“ (1989). Новото, работещо по посока на разгръщането на условния криминален сюжет, се развива и в късните поетически книги на Константин Павлов след „Появяване“ (Павлов 1989) – „Агонио сладка“ (Павлов 1991), „Убийство на спящ човек“ (Павлов 1992). Именно в тях се въвежда възприемането на живота като пиеса, в която хората трябва непрекъснато да сменят своите роли и маски.
Новото време, в което пребивава лирическият човек на Павлов, се оказва в този смисъл непроменено, след като останалите бързо се адаптират към действителността чрез постоянни превъплъщения – унификацията продължава. В опит да се впише в обществото бившият престъпник също се впуска в превъплъщенията. Но реквизитът за всяка следваща роля е един и същ – „козина, рога, крила, опашки, ореоли“ (Павлов 1991: 48). Нечовешките атрибути се явяват като знак за загубата именно на човешкото в индивида.
Неминуемата разрушителна сила на подобен живот носи своите последствия и върху физиката. Както вече споменахме, героят попада в ситуацията да раздава на части своето тяло, а собственият му десен крак дезертира от него. Ключът за разбирането на това телесно разединение е в показтелното стихотворение „Десният ми крак”, където читателят става свидетел на начина, по който Азът ругае напусналия го десен крак:

Подлец!
Мръсник!
Предател!
Това е десният ми крак!
Доносчик срещу извървяното!
Шпионин!
Слуга на чуждо разузнаване!
Коварен диверсант!
Позорен дезертьор!
Кариерист бездарен!
Къде, бе?
Накъде без мен?
Върни се!
Защо разваляш сладкия дует
с по-честното от тебе
ляво братче?
Мой верен ляв –
ритни го,
убий го десния близнак.
По-бързо!
Настигни го,
преди да хлътне в хоризонта
полукосматият му гръб.
(Павлов 1989: 28)

Въведен още в стиховете от 60-те, мотивът за сакатостта се появява отново, за да засвидетелсва колосалните размери на разрушителното съвремие. Разединението на тялото разглежда литературоведът Александър Кьосев в статията „Доносчик срещу извървяното“ (Кьосев 2002). Той разчита ругателствата, които говорителят отправя към напусналия го десен крак. В тази абсурдна история на бягащи крайници, обявени за доносчици, които трябва да бъдат убити, се разпознава сюжет, характерен за българския обществен живот в периода между 50-те и 60-те години на ХХ век. Тоталитарната система използва телесното като метафора, за да легитимира своето желание за построяване на единно общество-тяло и точно разпадането на тази идея е представена в стихотворението. Кьосев разчита телесното разединение като „логичен и едновременно абсурден край на големия комунистически експеримент по окончателното сплотяване на Пролетарското тяло“ (Кьосев 2002). Така абсурдът на саморазчленяването показва абсурда на утопията за срастването, сглобяването на обществото в единно, сплотено цяло. Извън явния политически замисъл и преобръщането на конкретна идеологическа парадигма в пародиен план, това разпадане на тялото може да се чете не само като край на тоталитарната идея за сплотен колектив, но и като знак за загуба на естествената и органична цялостност на всеки индивид.
Така човекът, приспал иманентно присъщата си уникална същност и изгубен в унификацията за създаване на единно цяло, бива „разобличен“ в стиховете на Константин Павлов. Това е един от възможните смисли на убийството на спящия човек. Именно в книгата „Убийство на спящ човек“ (Павлов 1992) произведенията „говорят“ чрез абсурдното и парадоксалното, за да обяснят настоящата поетова действителност и се активизират като противодействие на всички опити човекът да бъде подмамен от манипулациите на своето време.
Финалът на развития криминален сюжет в началото на нашето говорене изведе идеята за търсенето на спасение – там се появява и името на непознатия Светлин, писмото до когото е последното сведение за героя. Знакова тук се оказва стихосбирката „Спасение“ (Павлов 1995), включваща нови и стари стихове на Константин Павлов. Те оформят идеята, че след като човекът не е успял да постигне себе си и така е пропилял живота си, единственото, което може да очаква и да приеме като спасение, е именно смъртта.
Тази книга ни дава и друга информация – за тайнствения Светлин. Оказва се, че това е творецът, чиито художествени изображения са поместени в книгата. Единството на слово и образ, техният диалог е посветен на т. нар. българска пророчица Ванга, за която мнозина вярват, че е имала ясновидска дарба. В края на живота си тя помага за построяването на параклис в местността Рупите. Изографисването на този храм се прави от българския художник Светлин Русев. Детайлите от тези стенописи, възпроизведени в книгата, както и вписаното между стиховете своеобразно молитвено обръщение към Бог за спасението на Ванга функционално се обвързват, за да изговорят цялостната представа на вградените послания. Вибрациите между слово и образ постигат силно въздействащ художествен израз на почит и изграждане на памет за българското, превръщащо се в мит.
Всъщност съвместната работа на Константин Павлов и Светлин Русев е пример за значимия диалог между изкуствата. Двойката поет-художник дълги години общува и заедно изгражда значенията в цялостната постройка на книгите. Силен заряд в читателската комуникация с книгите, в които са включени и илюстрации, се изгражда чрез диалога между поезия и визуален език.
Жест, разкриващ загадъчната пресечна линия на различните проявления на изкуството, които заговарят на един език, е представянето на Константин Павлов в изложба от Светлин Русев. През 2006 г. художникът реализира експозиция, която дава среща на портрети на Константин Павлов, рисунки, живопис и негативно отпечатани записки на поета. Свое книжно представяне тази среща получава в „Писмо до Светлин“ (Павлов 2008). Интимният досег между изкуствата конструира значим разказ за съвремието на творците и дава знак за обединението в името на това да се съхрани творческото и лично човешко достойнство.
В заключение трябва да се отбележи, че настоящето разшифроване на своеобразния криминален сюжет, свързан с проиграването на различни нехуманни практики срещу доносчика, поета и масовия човек, предлага идеята, че в лириката на Константин Павлов прозвучава остра критика на съвременността, но и хуманистичен патос. В тази непрестанна „битка за действителност и битка за смисъл“ (Дойнов 2007, с. 233) лириката на Константин Павлов по особен начин успява да говори за смисъл дори чрез безсмислието, да бъде остро етична в протеста си спрямо липсата на етичност и да бъде не елементарна и злободневна реакция спрямо недъзите в обществения живот, а трайно и драматично отстояване на – както се оказва – възможна алтернатива на фалша.

* Този текст е част от международен интердисциплинарен проект „Живописна България. Български литературни маршрути“. Представен е за първи път в гр. Добрич по време на едноименната международна пътуваща конференция, състояла се на 13-18.09.2015г. Компонент е на маршрут „Българският Джеймс Бонд или господин Никой – няколко криминални сюжета в българската литература“, изготвен от екип в състав: гл. ас. д-р Гергина Кръстева (ръководител), докторант Мария Панова, гл. ас. д-р Илонка Георгиева, Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“. В проекта участват Виенски университет, Атински университет, Варшавски университет, Киевски национален университет „Тарас Шевченко“, Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“, „Санктпетербургски държавен университет, Страсбургски университет, Софийски университет „Св. Климент Охридски”, Хайделбергски университет.

Библиография:
Антов 2009: Антов, Пламен. Гарванът, или как да се самоизключиш от системата. Константин Павлов в контекста на един политически дебат. // Константин Павлов в българската литература и култура. Изследвания, статии, есета. Състав. Дойнов, Пламен. София, Кралица Маб, 2009, с. 102 – 136.
Дойнов 2012: Дойнов, Пламен. Алтернативният канон: поетите. София, Нов български университет, 2012. 407 с.
Кьосев 2002: Кьосев, Александър. „Доносчик срещу извървяното.“ Култура 26 юли 2002. 17 септ. 2013 http://www.kultura.bg/media/my_html/2238/konstp.htm
Павлов 1960: Павлов, Константин. Сатири. София, Български писател, 1960.
Павлов 1965: Павлов, Константин. Стихове. София, Български писател, 1965.
Павлов 1983: Павлов, Константин. Стари неща. Избрани стихове и киносценарии. София, Български писател, 1983.
Павлов 1989: Павлов, Константин. Появяване. София, Профиздат, 1989.
Павлов 1991: Павлов, Константин. Агонио сладка. София, Факел, 1991.
Павлов 1992: Павлов, Константин. Убийство на спящ човек. Габрово, Инграф, 1992.
Павлов 2008: Павлов, Константин. Писмо до Светлин. Пловдив, Жанет 45, 2008.