В края на 2015 година беше отчетен областният конкурс за рисунка и есе на тема „Любовта между хората”, посветен на 135 години от рождението на Йордан Йовков. Организатори са: Регионален исторически музей – Добрич, Общински младежки център „Захари Стоянов“ – Добрич, Природо-математическа гимназия „Иван Вазов“ – Добрич. На страниците на списанието сме подбрали най-добрите творби по възрастови групи, според журито.

За рисунка в първа възрастова група /1 – 4. клас/: Първо място – Васил Светлозаров на 6 г. СОУ „Св. Климент Охридски“ – Добрич с преподавател Стела Славова;
Второ място за Соня Валентинова Генова на осем години от Детска школа по изобразително изкуство към ОМЦ „Захари Стоянов“ – Добрич. Преподавател Олга Иванова;
Втора възрастова група /5 – 8. Клас: Първо място – Елена Павлинова Вутова от 6 клас с преподавател Олга Иванова от Детска школа по изобразително изкуство към ОМЦ „Захари Стоянов“ – Добрич.
Второ място е за Симона Николаева Близнакова от 6 кл, СОУ „П. Р. Славейков“ –
Добрич. Преподавател Здравко Тошев.
Трето място журито присъди на Станимира Емилова Илиева от 8 клас, ПМГ „Иван Вазов“ – Добрич.
Трета възрастова група /9 – 12 клас/ Първо място – Григор Стоянов Григоров на 18 г. от СОУ „П. Р. Славейков“ – Добрич. Преподавател Здравко Тошев



Илина Калчева – Първо място, VІІІ клас, ОУ „Йордан Йовков“ – Каварна, първа възрастова група


ЛЮБОВТА МЕЖДУ ХОРАТА

Започвам да пиша това есе с желание, но и с малко тъга, защото любовта между хората днес е безкрайно далече от Йовковите разкази, от съпричастието и добротата на неговите герои, от онази невидима нишка, която ги свързва и ги прави не само хора, а и човеци.
Любовта съпътства живота ни от неговото начало до самия му край. Обичта между майка и дете е най – чистото и съвършено чувство, което мога да си представя. Безкористна, всеотдайна, готова на мислимо и немислимо за рожбата, колкото и голяма да е тя. Спомням си за онази майка, пробола с вретено преследвача на сина си, забравила за последствията от постъпката си при мисълта, че чедото ѝ е в опасност. Убедена съм, че и моята майка би ме защитила като орлица от всичко, което ме заплашва, че обичта ѝ към мен е най – важното нещо, което осмисля всеки миг от живота ѝ.
Любовта е магия, която ни докосва и ни кара да се чувстваме като в приказка. Да се смеем и плачем, да летим, но и често да падаме. Любовта покорява Йовковите герои, завихря ги като ураган, от който няма измъкване. Страшният Шибил изоставя планина и дружина и, облечен в сърма и злато, тръгва към своята Рада. Любовта преобразява довчера безжалостния главатар на сурови мъже, стопля замръзналото му сърце, сякаш върху него е капнала топла приказна сълза. Пукват пушки, после миг тишина, после...смърт или...Предпочитам да мисля, че истинската любов е безсмъртна, че е по-силна от смъртта. Тя е светлината в тунела, която ни кара да се усмихнем, въпреки сивото ежедневие и проблемите, които в днешно време са навсякъде. Любимият човек би дал всичко, за да грее усмивката на лицето ти, за да летиш, за да се чувстваш щастлива. Истинската любов е всеотдайна и не очаква нищо в замяна.
Любовта у Йовковите герои е неизменно съпътствана от добротата към другия, от съпричастието към неговата болка. Един неугледен на външен вид герой, презрял материалното и безкрайно далече от всяко чувство за собственост, дава последните си пари на непозната жена. Винаги, когато видя прояви на егоизъм и алчност, се сещам за Йовковия Серафим – за неговото огромно изкърпено палто, метафора на любовта между хората, на разбирането, на благородството. Не да афишираш гръмко пред другите колко много обичаш хората, а незабележимо и скромно да им подадеш ръка в труден момент.
Днес всички бързаме. Бързаме да отидем на училище, бързаме да се приберем вкъщи, бързаме да се влюбим.. И докато все бързаме, забравяме от време – навреме да препрочитаме ,,По жицата“ ( поне веднъж месечно).Да се срещнем с Моканина, който да ни припомня, че на този свят има много нетрайни и преходни неща, но едно е вечно – любовта между хората. Да вървим и ние, съвременните хора, все по теля, все по теля...’’ където ни чакат човешката отзивчивост, съпричастието, помощта. Векове преди талантливия добруджански писател мъдрият Еврипид споделя: „Любовта е всичко, което имаме – единственият начин да си помогнем един на друг.“ Понякога се лутаме като самотни птици, друг път се затваряме в себе си, защото сме разочаровани и притеснени. В такива случаи аз често се обръщам към произведенията на Йовков. Те пътуват през времето като вълшебни лодки, пълни с любов, топлота и разбиране.Една бяла лястовица се стрелка над мен и изведнъж денят става по-светъл, а хората се поглеждат в очите и се усмихват. Любовта е неописуемо красиво чувство. Тя е като слънце, даряващо светлина и топлина. Един единствен слънчев лъч може да те накара да се усмихнеш, да отвориш сърцето си за другите. Неподвластна на времето, любовта окриля и облагородява, развява косите на младостта и зрелостта и осмисля живота.




Ирена Стоянова – Първо място, VІІ клас, ОУ „Св. св. Кирил и Методий“ – с. Дончево, първа възрастова група


ЛЮБОВТА МЕЖДУ ХОРАТА

Един мъдрец е казал: „ Ако срещнете приятел без усмивка, дайте му една от вашите.“ А ако я дарим с любов, ще бъде още по-ценна. Какво е любовта? Тя е най-хубавото усещане, особено когато я споделиш с някого. Човек се е родил да обича и да бъде обичан. Любовта може да бъде открита в една протегната ръка за помощ, в добра дума за успокоение в труден момент, в изстрадване на чуждата болка.
Има хора, които живеят така, че не нарушават собственото си спокойствие, не се интересуват от чуждите проблеми и не искат да променят начина си на живот. Те живеят за себе си и предпочитат да трупат материални блага. Но има и други, за които съществуват по-ценни неща. За тях щастието се изразява в това, да се раздаваш за другите, да бъдеш щедър. Такъв е и Серафим от едноименния разказ на Йордан Йовков. Тоя „чудноват“ човек извършва постъпка, която е странна и неразбираема за хора като Еньо. Той има добро сърце и неведнъж е помагал на хора в трудни моменти, без да очаква в замяна някаква отплата. По кръпките на палтото му има събрани толкова човешки съдби. Неслучайно Йовков е избрал името Серафим, което означава пратеник на божията воля. Не ни ли учи Христовата вяра, че не винаги, когато правиш добро, трябва да ти се върне? Този смисъл откриваме и в думите на Серафим „Когато Господ на нея – и тя на мене.“ А от думите на Павлина разбираме, че неговата помощ е дошла навреме, защото човешкият живот е по-ценен от всички пари на света.
Състраданието също е израз на любов. Такова чувство проявява друг Йовков герой. Моканина умее да изслушва хората и да приеме чуждата болка като своя. Той прибягва да една спасителна лъжа, за да засили вярата в доброто и в надеждата за живот. Думите му „ Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!“ говорят, че Бог не може да спре всичкото страдание по света, но ние можем да си помогнем, ако вярваме в християнските добродетели. Моканина ни дава урок по човечност. Нека да отворим душите и сърцата си за другите, да бъдем по-добри. Такова е посланието на Йовковите герои. Светът ще изглежда по-красив и по-уютен, ако има повече такива хора сред нас.




Татяна Иванова – Второ място, VІІ клас, СОУ „П. Р. Славейков“ – Добрич, първа възрастова група


ЛЮБОВТА МЕЖДУ ХОРАТА

Основното чувство, което ни свързва, е Любовта. Тя е емоцията на ритъма във връзката между хората. Сложна е като комуникирането от разстояние и проста като да обичаш мама.
Любовта не е само усмивката от последния чин или погледът на човека до теб. Тя е сливането на две частички, наелектризирането на чувства и отдаването на искри.Вдигането на слушалката, новата рокля и ароматът на току-що купен парфюм.
Любовта е меридиан. Понякога е в източното, а друг път в западното полукълбо.Плува с кораби, лети‘из облаци и слуша пуфтенето на влака. Тя е границата между безграничното щастие и депресията. Любовта е в края на кабелчето на компютъра, картата с памет на телефона и рисуването на сърца в час. Нетърпението да дойде понеделник. Любовта е осемдесет и осмия клавиш на пианото. Тя е топка от енергия, която те връхлита. Непрестанните мисли в главата...
Любовта е атом.Не може да съществува свободно-трябва ѝ половинка. Тя е сапунено балонче, преливащо от цветове. Формула, която изчислява щастието ми. Основната единица, показваща колко обичам. Последната сричка, отговорът на уравнението, чуждица, приказката за „Ромео и Жулиета”.
Любовта не е само мерена реч.Тя е нещото, което ни кара да се усмихваме, да подаряваме сърцата си, да обичаме и да бъдем обичани. Не трябва да злоупотребяваме с нея и да си играем с чувствата на другите, а да ѝ се отдаваме...
Любовта е минало, настояще и бъдеще... Нека продължим да късаме венчелистчетата на маргаритките.



Станимира Стоянова – Трето място, ІХ клас, ФСГ „Васил Левски“ – Добрич, първа възрастова група


ЛЮБОВТА МЕЖДУ ХОРАТА

Любовта е като яденето на шоколад. Когато отворим хладилника за парченце шоколад, не мислим за калориите, които ще ни се „лепнат“ след това, а само за удоволствието от изяждането му. Същото е и с любовта. Когато обичаме някого, не мислим за недостатъците му, за това, дали той е добър или лош, ще ни нарани ли или не. Мислим само за това, че ни прави безкрайно щастливи.
Странно е как хората могат да ни правят щастливи, без дори да знаят... Говоря за случаите, в които например нечия усмивка може да оправи деня ни. Или когато можем да се скрием от света в нечия топла прегръдка, където времето спира...
И все пак, „любов“ е доста разтегливо понятие. Тя е нещото, за което всички копнеем. Всички чакаме. И всички търсим. Любовта е магия. Вълшебство, което ни кара да се смеем, да плачем и да се извисяваме над предразсъдъците и общоприетите норми. Тя ни прави по-добри. Учи ни да намираме смисъл в малките неща. Учи ни да виждаме със сърцето.
Тя е идеална симбиоза между копнеж, радост и болка. Копнежът ни учи да се борим, радостта ни учи да сме благодарни, а болката да бъдем силни. Любовта е вяра в нещо, което не виждаме, но усещаме. Тя е предизвикателство и куп препятствия.
Винаги съм смятала, че най-истинската и чиста любов могат да дадат само и единствено децата. Защото после... После порастваме. Ставаме подли, гоним интереси, имаме цели, които сме готови да постигнем с цената на всичко понякога.
Приемаме любовта като даденост. Като предмет. Като нещо, което ни се полага по право, но никой не иска да ни даде безплатно. Затова сме толкова разочаровани, когато не получим любов. Понякога отказваме да приемем, че някой не оценява любовта ни и продължаваме да даваме отново и отново. Друг път пък сме толкова слепи, че не осъзнаваме колко много любов държим в ръцете си.
Затова не бъдете слепи! Не искайте невъзможното и оценете вече наличното! Все пак човекът има безкрайни потребности и ограничен брой ресурси, с които може да удовлетвори нуждите си.
В крайна сметка всички си приличаме – всички можем да обичаме и имаме нужда да бъдем обичани.




Соня Георгиева – Първо място, ХІІ клас, ЕГ „Гео Милев“ – Добрич, втора възрастова група

ЛЮБОВТА МЕЖДУ ХОРАТА

„Стана една…Хората се ядат като вълци,
а вълците ходят на църква…“
                       Петър Анастасов

Веднага решавам да проверя тълкуванието на думата „любов“. В речника пише: „Чувство на самоотвержена и силна привързаност към нещо или някого, основано на кръвно родство, приятелство, разбирателство…“. И тук, след думата „разбирателство“ спирам и есето клони към една друга посока, различна от тази, която съм намислила, защото си задавам въпрос: „Има ли разбирателство между хората?“
Днес всичко е основано на враждебност и неприязън един към друг. Чувствата между хората са подложени на съмнения. В отношенията ни има повече многоточие, отколкото изказани думи. Думата „любов“ в днешно време е изменена по всички параграфи. Започнахме да се крием зад профилите ни в социалните мрежи и вече реалният, допирният контакт, чувството на възприемане изчезват. По течението на суровия живот, ние хората сме се превърнали във вълци. Вълци, озлобени и дебнещи да оглозгат последния кокал човечност. Всеки е решил, че сам се чувства по-добре. Присмиваме се на емоционални разкрития и смятаме, че това е слабост. Думата „любов“ е станала опорочена, защото любовта не трае два дни. Меркантилният свят разширява своите граници и все повече профанацията се шири наоколо. Любовта не е в скъпите коли и луксозните почивки. Любовта е чувство, което подтиква да забравиш себе си, да излезеш от реалния свят и да живееш извън нормите. Любовта е да отвориш съзнанието си и да заключиш страховете си. Все по-често срещам тази дума и все по-малко вярвам в съществуването ѝ. Неосъзнато я изписваме с толкова грешки! А най-лесното на този свят е да обичаш!
Чумата в наши дни е придобила няколко форми – страх, злоба, завист. Мори всички ни и не прощава! Единственият лек е любов. А горещата, свята любов остана забравена в приказките. Аз обаче, ще посея корена на одухотворения и смислен живот, а именно любовта. Имам право на най-красивото нещо в живота си. Ще отворя Йовковите разкази и ще заживея между страниците. Ще заживея с добротата на Павлина от „Серафим“, ще живея с красотата на Албена, ще взема дори греха ѝ, защото ще търся хармоничната, красива и истинска любов. Ще бъда игрива, наивна и любеща като Божура, ще се влюбя в своя Галчев, ще изпратя Люцкан на война и ще умра тихо до Шибил, за да остане любовта вечна. Ще бъда оплювана, мразена, съдена, ще бъда грешна, ще преживявам трагични последствия, ще умирам и пак ще се раждам, но ще избягам от болестта на века. Не бих искала никой да разклаща декорите на моята любов, да присъства без реплики, да суфлира на глас, не искам никой да ми пречи на театъра, измислен от мен. Абсурдът, абсурд ли е, когато играеш във фантазия автор Любов?
Не ме търсете в малкото, нито в дългото, аз оставам във вечната любов. Не ми се живее повече във вашия овълчен свят, хора!




Виктория Димова – Второ място, ХІІ клас, Клуб за Автентичен фолклор и краезнание, секция „Приятели на Клио“ при ОДК „Малкият принц“ гр. Тервел. Ръководител Стойка Маринова, втора възрастова група


АЗ И СВЕТЪТ НА ГЕРОИТЕ НА ЙОРДАН ЙОВКОВ

Никой не може да даде пълен отговор на въпроса: „Какво е всъщност тя –любовта между хората”!
И най-великите мислители през времето я определят с помощта на други категориини понятия.
Отчитат парадокса, който тя задава: „Как така човекът няма отговори на основни въпроси и въпреки това се наема да обяснява необяснимото? “ „Откъде идва и коя е причината да съществува като човешко познание ”? „ Какво е мястото и в осмислянето на човешкия живот на земята ”?
Умните хора търсят и намират отговорите в различни аспекти на човешкия живот въобще. Това прави и писателят Йордан Йовков,чийто портрет винаги е бил в моята класна стая. Портрет, който е запечатал образа му в костюм и вратовръзка. Само, че историите, които за 12 години успях да прочета и разбера, ме навяват на мисълта, че и той невинаги е изглеждал така, че за да „чуеш“ съкровени неща и да ги препредадеш майсторски така, че и след близо век да се четат и предизвикват размишления, трябва да обичаш ти самият хората. Да си сред тях. Да ги накараш да ти се доверят! Убедена съм,че това е възможно само ако и ти им дадеш любов, с която ще ти отвърнат и покажат, че и те обичат.
Тя – любовта между хората – не би могла да се разбере в дълбочина, ако не е съвместима като философско категорийно понятие с другото – мъката между хората. Затова, когато четем произведения на твореца Йовков,/ваятел на реални картини от света, който заобикаля самия него или който той наблюдава/, го съизмерваме именно с тази мярка. Така, както го прави и авторът, останал с прозвището „класик на българската литература“ в нея...
Така и за нас по-ясно е разбирането за силата на чувствата и емоционалната действителност на героите му – Шибил и Рада, Моканина и търсещия лек за детето си баща, майката, пожертвала своето щастие заради любовта към чедото, Серафим и ханджията, Сали Яшар и неговият свят „на звън на колела от каруци”,премесен с любовта и тъгата, надеждата и разочарованието към най-милото – онова, което е част от твоята кръв и плът. Чувства и емоции, невинаги носеши „лек за душата“ им.
Колко много преживяно –зареждащо и изстрадано има във възклицанието на един от героите му: „Колко много мъка има на този свят“.
Как точно си пасва разсъждението ми за единство на противоположностите в друг: „С мъки, с нещастия е пълен тоя свят, но все пак има нещо, което е хубаво, което стои над всичко друго – любовта между хората”.
Тя – любовта – е“ цял океан в една сълза, седем небеса в един поглед, ураган в една въздишка, светкавица в едно докосване”. Колко много с малко, но пълни със съдържание думи. И в това е майсторството на Йовков като писател-реалист. Защото библейското виждане още за любовта е стремеж да излезеш вън от себе си и да се влееш в живота на другия. Да преразкажеш твоето виждане за нещата, съотносимо с общото разбиране на хората за тях.
Изпитали я-героите на Йовков – не завиждат! Често те са в „противоречие, което разумът не може да разреши”-определение, дадено още от Хегел за нея. Откриват доброто у другия и го провокират – да се разкрие и избуи! Любовта им е тяхно битие и начин на живот, поведение и постъпки, предизвикващи възхита и провокиращи въпроси от рода на :
„Ако аз бях на мястото на героя, какво бих направил”?!
„Ако Йордан Йовков беше съвременник на Крайовския договор, как ли би описал пътя до границата, който моите прародители са извървели и за който те и днес с много мъка и нейното противопоставящо се чувство любов разказват плачейки”?!
„ Как ли би описал сълзите – от мъка по изоставените домове и радостта – че отиват – в Майка България”?!
Как ли би слушал разказите им днес той-нареченият „Певец на Добруджа“ – за каруците, пълни с багаж пренатоварени на гара Мукан, препренатоварени още няколко пъти, докато достигнат до „новото“ родно място?
Какъв ли разказ би написал – за стадата овце, „пазени като очите си“ от стопаните, движещи се и подкарвайки ги в полята на добруджанската шир, облечени все в същите шаячни дрехи и бели ризи с навити ръкави и типичния пояс, в който вместо чифте пищови има документи и храна?
Как ли би описал любовта на „местните”, които се опитат с отношението си да притъпят страданието и носталгията им по роден дом и, поля и гора?
Нямам отговор, но това не ми пречи да разсъждавам: – за света на героите му от днешна гледна точка, за смисъла на действията или бездействията им; за преживяното и осмислянето на живота им; за съхранената любов към другите хора-въпреки лишенията и заради радостта – от живота, от света, който те наричат земен.
Може би защото именно тя – добруджанската земя „храни“ с живителната сила на гена, традициите и паметта хората, наречени добруджанци, и ги зарежда с нея-любовта – между тях!
Май се оказва, че това са въпроси, които вероятно и поколенията след мен ще си задават и чиито отговори и те ще търсят в необятните понятия „човек”, „живот”,и „любов”.
Остава обаче непреходното, онова, което винаги търсим в смета на моралното-неписаното, но отличаващо ни – като Човеци!




Деница Кръстева – Трето място, ХІІ клас, ФСГ „Васил Левски“ – Добрич, втора възрастова група


ЛЮБОВТА МЕЖДУ ХОРАТА

Виталността е любов. Висшата добродетел любов рисува най-пищните отношения между човеците, тя ги даравя с жизненост, вяра в светлината и воля за нравствено надграждане. Любовта между хората е най – върховното проявление на серафична съвместимост между различните духовни рангове. Тя е онази обединяваща сила, която вдъхва топлина във всеки междуличностен порив, разбира се, ако концентрацията и осъзнатостта клонят към разлистване и изграждане на най – благото у живота – любовта, защото това, акумулирайки индивидуални идеологии в себе си, излъчваме изграденото към околната среда. Любовта е патос, въплъщаващ всички останали духовни учения, насочили се към апогея на душата. Тя е като ела, игличките на която олицетворяват взаимодействията между морално-етичните кодекси, както и тяхното приложение. Любовта е мастилницата, с която пишат избралите друмищата на блаженството и независимостта, защото любовта е събирателен образ на представите ни за свобода. Към нея са насочени всички дишащи твари с разграфени различни нива на развитие и съзнателна потребност за възвишеното. И перипетиите са проекция на любовта, те оставят следи, които подсилват зрението на устременията, трудностите са подтик за по-високо вибрационно лъчение. Любовта между хората е вибрацията жрец, прекосяваща безкрайността от течения и вихри, из между които пътуваме всички ние, отпивайки от пулса на всичко, което е, с общ замисъл – по-наситено приближаване до величието любов. Човеците са птици, които летят над множеството коридори на вечността, из които виреят различни обагрени пера, които сами подбираме, изборът ни прави свободни, а свободата е ярка, когато е възпитана в психическите ни притчи. Пътуваме, за да се учим да обичаме природата, хората са субективни нейни орбиталности. Пътуваме, за да се учим да обичаме себе си, защото човек, който обича себе си, обича всичко останало. Отношението ни към другите се гради въз основа на това, на което сме се научили из преходността на времето. Независимо от честотата, поведението ни към социалните общности и персоналности е любов, защото всичко е познание, а познанието – търсене на любовта. Любовта е във всеки сезон на човешкото мислене, тя е нашият учител, който ни отглежда, за да покълнем от грудки в лалета. Предлага ни изобилие от житейски комбинаторики, за да покаже разклоненията си, те ни правят по-изваяни, релефни и темперни личности. Любовта между хората е осъзнатост за всеотдайност, алтруизъм. Тя ни учи да сме предани на другите, да даваме, любовта е дар. Този дар осветява душите, тя освобождава духа от оковите на сивите дни. Ние търсим себе си в образа на другите, дирим любов, която не сме успели да построим в себе си. Любовта, която изразяваме към другите, е отражение на себеуважението ни.
Любовта ни учи на силите на привличане и отблъскване. Привлича ни онази същност, която може да ни обогати с ценностни ниши, които още не са стигнали до сетивността ни, в този случай импресията е силна и се помни дълго. Противоположната сила вещае апатия – опозицията на любовта, или провокира у нас неутралност поради вече изминат опит, който виждаме във външните очи. Когато се отдалечим от любовта, се чувстваме самотни, но самотата е отражение на контрастно разминаване, именно то дава много жарко познание. Любовта, която ни припомня кои сме, не изветрява лесно като ежедневно съзерцание. Колкото по – дълбока покруса остави след себе си изживяната любов, толкова по – силно се учим да обичаме. Любовта в междуличностните енергийни обмени се проявява чрез умението да изпитваме състрадание, разбиране и съображение към състоянията на другия. С усвояването на тези качества размахваме по – свилно крилата си. С поведението към другите показваме стремежите си. Любовта е най – бистрата хармония между вътрешните ни същности, съчетани с околните човешки присъствия, които практически цял живот търсим. Любовта между хората се изразява в готовността за саможертва, което не означава привързаност. Заинтересоваността, показана чрез желанието си да споделяме преживяванията си, показва, че обичаме. Любовта е грижа за другия. Само безусловният ѝ характер е истинско щастие, истинска отдаденост. Колкото повече идентичности изграждаме в себе си, толкова по – силна обич изпитваме към света на хората. Любовта е дъга от разбирания, които извървяваме в последствие, за да разберем важността на смисъла й, тя е върховна колоритност на всякоя космическа йерархия. Щом приемаме всичко и всички, защото ние самите сме част от единението – един е ние, ние обичаме. Целта на всяка жива твар е любов, степените са различни, времето, преплетено с наклонностите на същността. Любовта между хората е средство за себеоткриване, търсене на истината за всичко съществуващо. Любовта е измерението, в което се вливаме въпреки всички страдания, тя издига смисъла да сме живи. Любовта е стремежът към взаимопомощ, тя е най-сакралният темперамент, защото ни учи на свобода, най – ярката боя, с която обагряме себе си и хората до нас.