Красимир Бачков


В панелния блок с фатален номер 13, намиращ се в квартал „Дружба“ на един от големите български градове, се възцари абсолютна хармония. И не, че обитателите на този блок бяха вкупом починали, а по причина проста и обяснима.
Всичко започна малко преди Коледа, когато от Испания се прибра дъщерята на бай Дончо. Тя работеше там от години и не се бе връщала в родината вече цяла петилетка. Макар самотно и тъжно, старецът си живееше общо взето спокойно, до завръщането и. Тя се появи с две големи чанти и огромен кафез, в който се мъдреше пъстър папагал. Още докато изкачваше стълбището до петия етаж /асансьорът хронично не се движеше, поради неплатени сметки/, папагалът на два пъти напсува на испански. Дъщерята му отвърна подобаващо и започна да звъни на вратата на бащиния апартамент. Бай Дончо си бе у дома, но не очакваше нейното посещение. Тя бе решила да го изненада с гостуването си за празниците. Старецът се притаи, защото допускаше, че инкасаторката за водата е тръгнала да притеснява нередовните платци, какъвто беше и той. Когато обаче на вратата започна силно да се чука и дъщеря му го извика по име, старецът изприпка и отключи на момента.
— „Puta tonta!“ – поздрави го папагалът първи. Бай Дончо не
разбираше испански, но интуитивно усети вулгарното отношение на птицата. Влизайки, дъщеря му обясни, че е купила папагала от разпродажба и е излязъл изключително евтино. Това е подарък за Коледа на стареца, за да не стои все самичък в къщи. Бай Дончо се почеса по носа:
— Ха, така! Сега у дома станахме два папагала!
Половин час след влизането си, дъщерята започна да пере, чисти и размества мебелите. За да не пречат, старецът и птицата излязоха на терасата. Двамата се гледаха с подозрение, докато папагалът не реши да общува, по неговия си начин. Той се накокошини, вдигна единия си крак и изкряска:
— Patan!
— Абе, аз що не ти … кожата пилешка! – не му остана длъжен старецът.
Отвътре дъщеря му се захили като луда. Предположи, че папагалът е част от инвентара на двата публични дома, участвали в разпродажбата. Сигурно от там бе усвоил нецензурните изрази.
— И сега какво? – зачуди се бай Дончо – Ще стоим по цял ден с тоя
невъзпитан папагал и ще си разменяме любезности, като в някой бардак? Така ли?
— Е, тате! Погледни на нещата, от веселата страна! – успокои го дъщеря
му – Така ще научиш някоя чужда дума, а папагалът може да научи български! Тая порода много бързо усвояват думи и цели изречения.
След десет дни дъщерята си тръгна обратно за Испания. Съжителството между стареца и папагала доби интересни измерения. От сутрин до вечер бай Дончо съблазняваше птицата с бучка сирене, повтаряйки едно и също:
— Пешев е идиот!
Папагалът упорито мълчеше, а когато отвореше кривата си човка, обикновено псуваше на испански. Това в крайна сметка ядоса и измори бай Дончо. На него много му се искаше, папагалът да се научи да обижда съседа от горния етаж, с когото имаха дълголетна вражда. Като видя, че образователната му метода не дава резултати, той изкара кафеза на балкона.
— Там ще стоиш, за наказание! – размаха пръст в закана старецът и хлопна вратата. В това време от горния етаж провисна мръсна черга. Съседът започна да я изтупва, а от нея хвърчаха фандъци косми и кълба прах.
— Пешев е идиот! – кресна възмутен папагалът.
Дончо, ти си идиот и кретен! – не остана длъжен старият му враг
отгоре. Извънредно доволен, старецът надникна и спокойно запита:
— Ти кого обиждаш, бе ахмак такъв?
— Теб обиждам! Защо ме наричаш идиот, а?
— Кога съм те нарекъл, моля? – подаде бучката сирене на папагала бай
Дончо. Птицата я лапна, облиза се и цели три пъти повтори, че Пешев е идиот.
Съседът отгоре за малко не падна от терасата. Той чу гласа на бай Дончо, но ясно видя, че той изобщо не си отвори устата. Що за дяволия ставаше?
— На магнетофон ли си се записал, дърто плашило такова? – възропта
несигурно, а бай Дончо с пренебрежение му отвърна:
— Погледни се, бе бунак! Дори птиците разбраха, колко голям идиот си!
От този ден папагалът получаваше в големи дози сирене, ябълки и моркови, за проявеното старание. За да отвърне на удара, Пешев си купи японски петел с две кокошки и ги настани на своята тераса. И се започна едно кукуригане посред нощ, рано сутрин, и през деня, сякаш блокът се намираше не в града, а в някое затънтено село. Да не остане по-назад, вдовицата от долния етаж, която отглеждаше няколко котки, си купи коза. Заяви, че след като съседите са превърнали блока в менажерия, тя щяла да си гледа коза на терасата, щото имала нужда от прясно млекце. Последваха я нови съседи и така в началото на март, от блок № 13 се понесоха над квартала блеене на коза, кряскане на папагал, кудкудякане на кокошки, лаене на кучета, мяучене на котки, съскане на змия и дори цвилене на кон. Единственото циганско семейство на Хасан от първия етаж изби терасата към пътя и провеси няколко дъски, за да може да се качва в апартамента му конят, с който ходеше всеки ден да събира вторични суровини. Каруцата паркираха встрани под терасата и гледката бе като от Бейрут.
Странно, но след зоологическото обзавеждане, съседите някак се укротиха. Дали животните им действаха благотворно или защото нямаше, какви по-големи магарии да сторят, те дори започнаха да се поздравяват. Разменяха по някоя приказка за променливото време, за некадърните и крадливи политици, но не се заяждаха и караха както по-рано. Един ден Пешев предложи житце и просо, с които хранеше своите кокошки, за папагала на бай Дончо. Когато невъзпитаният папагал му напомни за сетен път, че е идиот, той само се засмя:
— Не само аз, всички сме станали идиоти, съседе! Не да седнем, че да
пием по една ракийка, да си похортуваме сладко и да ни стане по-леко общото тегло, и немотия, а се дърлим като ония крастави кучета – политиците! Те поне знаят за какво го правят, а ние? Защо сме толкова глупави, бай Дончо?
Вместо да му отговори, старецът измъкна изпод леглото бутилка с двайсетина годишна ракия, почука на съседката от долния етаж и заръча да направи една салатка, а после да слезе при тях, пред входа. Там, седнали на пейката, си наляха в пластмасови чашки ракия, чукнаха се и замезиха от салатката. Който влизаше и излизаше от блока, им правеше компания. Видя се, че съседите можели и да се усмихват, да говорят човешки, и бе нужно толкова малко усилие за това! А когато пролетта вече бе настъпила и небето синееше като детска мечта, една сутрин от терасата на бай Дончо, вместо да се чуе поредната ругатня, папагалът важно произнесе:
— Добър ден на всички!
И денят наистина стана по-добър!

ПРОМЯНАТА

Пенсионерът Петрушев приличаше на ходещ некролог – прегърбен, небръснат и с такава вкисната физиономия, че прясното мляко се пресичаше, щом той влезеше в „Мини – Маркет“ – а. Една сутрин на улицата го спря попрезрялата лекарка от съседния вход:
— Господине! Защо не излизате след девет часа на разходка? Колкото
пъти ви видя сутрин, все ми върви на боксуз и денят ми се проваля! Носите ми лош късмет! Ще ме принудите, като ви срещна вече, да си плюя в пазвата против уроки!
— Ако щеш и в гащите си плюй, докторке! – изръмжа Петрушев,
затисна едната ноздра на носа си с палец и шумно се изсекна. – Аз заради тебе няма да си нарушавам графика, я!
— Че какъв е този график? Вие да не сте автобус или влак?
— Осем часа сън, ставане, закуска, разходка, обяд, следобеден сън,
вечерна разходка и вечеря. Никакви вестници, никаква телевизия! Само така ще стигна до сто години!
— Аууу! Значи смятате да ни тормозите с присъствието си още много
години?!
— А ти какво искаш? Да си направя човещината и да пукна, щото така
ти е кеф ли?
— Ама че сте неразбран! – тропна недоволно, също като дете лекарката.
— Аз съм разбран, но грешката е в тебе, докторке! Ако имаше мъж и през нощта
правехте джиджи – биджи, на сутринта като ме видиш, цял ден щеше да ти върви на хубаво! Ама то, кой мъж ще легне с кощрамба като тебе!
— Много мерси! Освен всичко друго, сте и простак! Как не ви е срам, да говорите
такива глупости? Стар човек, а акъла му...!
— Кой, аз ли съм стар? – премести внимателно запасаната на кръста му електрошокова палка в единия крачол. – Я погледни надолу! Как ти се вижда размера на набора ми? Ще стигне ли, да ти се оправи настроението?
Видяла какво ли не в практиката си, изучила цялата човешка физиология, лекарката дръзко протегна ръка към крачола му. Случайно или не, Петрушев натисна копчето на електрошока, с който обикновено се пазеше от улични кучета и пияници. — Лекарката получи висок разряд електричество и дори не успя да извика, падайки на земята. Пенсионерът се огледа и като видя, че наблизо няма никой, си плю на петите, да не стане по-дебела работата.
— Чудно, но още същия ден, на връщане от работа, лекарката си купи билет от лотарията и спечели сто хиляди лева.
От тогава животът на пенсионера Петрушев се промени. Всяка сутрин, срещу пет лева той пускаше електричество с палката на съседите си, за късмет. Вече вървеше изправен, усмихваше се и се радваше на всеобщо уважение. Имаше защо – лекарката не бе неблагодарна. Заради палката или набора на пенсионера, тя го покани да живее при нея. Така Петрушев просто нямаше как да не стигне до сто години!