Йордан КРЪЧМАРОВ


В ПЛАНИНАТА

        На Данчи Петрова

Бурята връхлетя неочаквано.
Изтрака по прозорците
със картечни откоси дъждът.
И небето се сгърчи,
ухапано от хиляди змийски езици
на къси светкавици.
Дърварите, тези тежки мъже
със чворести длани,
на масата сложиха вино и сол.
Наздраве! Да пием за жените,
които простират прането
и изпъват към слънцето стройни тела!
Да пием за бурята, тази страшна стихия,
сечаща със милиони секири дърветата!
Да пием за дъжда –
без него пресъхват реките,
умира рибата и няма хляб...
. . .
Нощи за любов са нужни на света!
И изгреви, в които сокът на земята
да се превръща в мляко и във вино!
След бурята ще бъде светло.
И ще бъде синьо...
Дърветата ще бъдат свежи.
Любима моя, високо в планината
за теб си мислех,
когато вдигах пълни чаши
със дърварите,
мечтах и писах тези стихове.

ЛЯТО

              На Константин Младенов

Пак са грейнали тези диви къпини
върху бялата риза на балчишкия бряг!
И като восъчни капки
крилете на птиците се стапят сред синьото.
И пие със рибарите бира
загорелият вятър
под чадъра на стария грапав кавак.
Отново по тесните улици
със побелели нозе от нахалния прах
жените се спускат надолу към синьото.
И пак завистливо старците слушат
как трепкат и гукат
под тънките блузи
по две мънички земни кълба.
И все така седнал на сянка до халите,
захапал дървеното цигаре,
ваксаджията, този тих безног самотник, чака
пред сандъчето някой да спре...
Но небето е синьо.
И греят къпините.
В прогнозите няма изглед за дъжд...
Хвърля слънцето шепа стотинки,
а още във въздуха
гларусите с крясък ги крадат.
И уморен от дългото, безкрайно чакане,
засипван с облачета прах,
ваксаджията неусетно се превръща
в тъмен и забравен от морето пътен знак...

1982




РОЖДЕНИЯ

През юлска нощ,
когато слънчогледите цъфтят
и влюбени пламтят звездите,
на този свят дошъл съм
да оставя сърцето си,
ръцете си,
очите си...
Тате с вино радостта посрещнал!
Гордостта, че има син, му дала сили
сто големи чаши да изпие.
Колко нощи мамa на ръце ме е люляла!
Колко нощи заедно с щурците ми е пяла!
Тя заспивала, а аз стоял съм буден.
Тате, връщайки се късно, се усмихвал:
„Така е, сине,
ние – мъжете – заспиваме трудно!“
Юли...
Месец на тежко слънце,
на тежко жито
и зреещо вино...
През юли баща ми заспа.
Легна във страшната люлка,
във сухата юлска земя.
И юлски вятър
за последен път над него
в самотните салкъми отшумя...
И страшно биеше голямата камбана.
И страшно плака мама.
А вечерта щурците
пак юлската си песен пяха.
И пак звездите горяха с юлска жар.
През юли
моят син ще се роди!
И аз сто чаши вино ще изпия!
Вечер,
когато се прибирам късно вкъщи,
майка му ще спи,
а той ще ме посреща буден.
Ще го подхвърля със ръце нагоре –
за миг – по-близо да е до звездите.
Ръце в косицата му ще заровя
и ще му кажа тихо:
„Така е, сине:
ние – мъжете – заспиваме трудно!“





ТЮЛЕНОВО

Тюлените... отдавна вече тук ги няма.
Отдавна заливът е запустял.
Те името си само са оставили
на мъничко селце от камък и от вар.
Отдавна в пещерите влизат само ветровете,
прибоят бавно ги запълва с пясък и чакъл.
И само мъртви птици има в пещерите,
довлечени от вятъра и дивия прибой.
Селцето също неусетно си отива,
измъква корени от тоя свят.
Потънали в безпаметна коприва,
напуканите къщи се топят.
Изпили вярата на шумни глътки,
напразно старците превиват гръб.
В трапчинките на тихите им стъпки
расте вместо надежда-скръб.
И гларусите като орда мародери
обхождат бавно прегорялата земя.
Крилете им разперени треперят
високо над нахлузената мараня.
И аз сред маранята тъжно гледам,
проклинам победителя на този бряг,
макар да знам, че след победа
единствен победителят е прав.

1985, село Тюленово




В БЕЗДНИТЕ КРАЙ КАМЕН БРЯГ

Сред девствения свят, през булото на чистотата,
нахлуваше снагата ми в усоето потръпващ полумрак.
Зовеше ме безмилостният глас на тайните и чудесата,
останали по дъното на този грешен, еретичен свят.
Нахлувах във утробата, където се зачеваха делфини.
Докосвах с пръсти раци, вкопчени в любовен танц.
Кълба от водорасли разплитаха тъмнеещи вериги.
В ръждива пяна чезнеше на мидите седефеният гланц.
И гръмна тишината като ехо от великденски камбани.
Припламва на спирали последната надежда за живот.
В отчайващите бездни, под роя на демонските кошмари
отваряше клепачи в тинята страхотното око на гроб.
разклатиха се в мрака мощите на призрачни гробари.
Окото спусна мигли от демонични, странни пипала.
Това е краят... Тук рухваха човешките представи.
От всичките посоки на вселената оставаше една.
Нагоре! Все нагоре! Към огнения взрив на светлината!
О, боже! Дали ще имам сили, дали ще ми достигне дъх
да зърна слънцето и да усетя с устните си топлината
на каменния бряг, покрит с петна от сол и златен мъх?

1984, резерват „Яйлата“, с. Камен бряг





ЩУРЧЕ ПОД СТРЯХАТА

                  На Елка Няголова

В душата на щурчето какво ли още има? –
поплаква под стрехата всяка божа нощ.
Под сянката на камък сълзите си скрива,
погребало се живо сред коренче любов.
Под селската си кожа, дрипава и черна,
щурчето, скрито носи лудо късче жар.
С цигулката си бедна, с песента си древна,
то може да превърне този свят в пожар.
Самотно и печално, преследвано от птици,
то кротичко и скръбно повтаря участта
на дивите поети и бедни мъченици,
на живоизгорелите, недоразцъфнали цветя.
На косъм от безсмъртие, на педя от живота,
щурчето е апостол от неизвестен бряг.
Останало на остров, в пустинята жестока,
зове в безкрайна мъка сестрица или брат.
Душицата му звездна взира се с надежда,
но само хладен вятър по зодиите слиза.
Любимата на бога плете от лунна прежда
за дивата му болка усмирителната риза.
1984





ЗЕЛЕНКА

              На Петър Славински

Каква ли сила беше вкоренила тази пролет
в страхотните скали, над морския прибой?
Тук времето бе съхранило в орлов полет
езическа зеленина и праисторически покой.
Сплитаха се в небесата гръмотръни и къпини.
Бръшлян се виеше по клоните на златен дъжд.
Цъфтеше мак над ветрогони и над лазаркини,
дилянка розовееше до блатен тъжник и камъш.
В сумрака на лианите и дивите лози струеше
омайващият дъх на беладона, анасон и кукуряк.
Смокиня до върба, кавак до ябълка растеше,
змиярник до огнивче, великденче до мак...
Висяха от скалите корени на лаври и на шипки.
Гнездяха между корените бързолет и козодой.
Кадънки сплитаха дренаците на пъстри китки,
звънтяха черешарки над папрати и над шибой.
„Зеленка“ са нарекли този свят самотните рибари.
Последен дом на птиците от северния бряг.
Дано духът човешки името „Зеленка“ да пожали
и спре стадата на безмилостния кози крак.
1984, местността „Зеленка“ край нос Калиакра





РЕЛИГИЯ

           На Керанка Далакманска

Имам си своя религия.
Храмът — от слама и кал.
Вместо разпятие — книга.
Огън — вместо олтар.
Псалми пеят щурците.
Вятър на органа свири.
Свещи тук са звездите.
Палят ги самодиви.




МОМИЧЕТА

          На Красимира Атанасова

Бедни момичета, бедни принцеси,
с чехли от полска трева...
Вечно красиви — носят в ръцете си
жива легенда за жива вода.
Вятър целуват, нощуват в небето,
кърпят разбойници и знамена.
Любят със огън. Мразят със песен.
Нямат тяло — само душа.





СЪДБА

          На Борис Христов

Видях — на дъното остават само кости.
Духът витае гордо под капака на буркана —
в буркана, дето прилепът живя и просто
строши главата си в прозрачните прегради.
Сега ковчега стъклен свети в тинята на мрака.
И знам какво ще бъде, и знам какво ме чака
когато и над мен теслата радостно заграка.
Живея честно — просто си троша главата.




ОРИС

В юлски нощи младите кобили
раждат ангели със влажни ризи.
Ангели, обречени след три години
роби да останат, докато са живи.
Дива, страшна конска орисия!
Вечно на очите — два капака
скриват черната магия,
дала на света юздата.




ЛЕГЕНДА ЗА МАЙСТОРА

Зографът не оставил име.
Изписал църквата. Пари не взел.
За сбогом две кратунки вино
изпил и бос по пътя си поел.
Къде е стигнал — дявол знае!
Безкраен ад е тъжната земя.
Душата му е сигурно във рая,
ако във рая има четки и боя.