Красимир БАЧКОВ



В бара бе полутъмно и тихо. Между малцината закъснели посетители, дояждащи обяда си, се прокрадваха две пъстри котки и една повехнала, възпълна сервитьорка. Изведнъж вратата се отвори рязко и в заведението влезе възрастен мъж. Беше едър на ръст, с бакенбарди като на английски иконом и доста стилно облекло. Изгорялото му от слънцето лице контрастираше с бледите физиономии наоколо. Личеше, че не е тукашен. С едри крачки той стигна до барплота, намести се на един от трите въртящи се стола и с възможно най-дрезгавия глас на света поръча:
— Голямо уиски! Най-доброто! С лед!
— Веднага, сър! – изведнъж се събуди барманът. – Нещо друго ще желаете ли?
— Приготвяте ли още онези големи кюфтета с лук и люта чушка в тях?
— Разбира се! Това ни е специалитетът.
— Значи, метни на скарата пет броя и като приключа с уискито, ще ви уважа специалитета!
— А нещо за гарнитура?
— Голяма чиния пържени картофи със сирене!
— Йес, сър!
Клиентът леко се усмихна. Бе се почувствал в свои води. Огледа небрежно запуснатия интериор на заведението и изведнъж лицето му застина.
— Барман!
— Кажете, сър!
— Познаваш ли онзи заспал господин, на масата до прозореца?
— Ха – ха! Че кой не го знае тук? Той е третата котва в бара, сър!
— Защо третата?
— Нали барът се казва „Двете котви“? Той идва преди да отворим и си отива, след като сме приключили. Голям пияница, макар някога да е бил лекар! Иначе е много интелигентен! Като заговори, повечето от клиентите млъкват. От една страна не му разбират всичко, а от друга, се срамуват от собствената си простотия. Затова почти всички го презират! Абе, ….. язък за ума му! Вие познавате ли го, сър?
— Защо все ме наричаш „сър“? Да не сме в Англия?
— Приличате ми на англичанин или капитан на кораб! Прощавайте, господине!
— Няма проблем! Добър си, дяволе! Заслужи си почерпката! Българин съм, капитан на кораб и работя за английска фирма! Уцели почти в десятката!
Барманът се усмихна доволно и без нужда започна да излъсква пред себе си с влажна кърпа. След третото уиски на капитана, с нескривана симпатия запита:
— Да ви сервираме ли на маса, или тук ще се храните?
— Да не съм госпожица, че да ям на маса? Я, по-добре отвори нова бутилка и ми дай храната тук!
— Веднага, сър!
Капитанът набучи сочно кюфте с вилицата. От него изскочи апетитен сос и замириса вкусно на лук.
— Ееее, браво! Майстори сте! Когато за пръв път влязох при вас, бяхме заедно с доктора. Той ме доведе, заради вкусната скара. Работеше с мен на кораба. Идея си нямаш, що за човек е той!
— Предполагам! Като бяла врана е сред останалите клиенти. Има нещо в него, дето другите нямат. Не знам какво е, но си заслужава уважението! Независимо, че е пияница!
Капитанът напълни догоре чашата си с уиски и я изпи наведнъж. Въздъхна тежко и погледна косо бармана:
— Ех! Пияница бил! Какво знаеш ти, момче …! Дай чаша, да ти налея едно скорчезе за отскок! Пък ще ти разкажа що за котва е доктора.
Двамата се чукнаха и отпиха. В синьозелените очи на капитана проблеснаха жълти искри. Той възпитано изтри със салфетка устата си и гласът му застърга:
— По това време бях на един контейнеровоз, под панамски флаг. Собствениците американци, екипажът – сбирщина, макар корабът да бе сто и двадесет хиляди тона, и едва две годишен. Най-хубаво на това корито бе, че има доктор, при това българин! Вярно, той и тогава здраво фиркаше, но беше много точен! Направо си паднах от кеф! Не можеш да си представиш, какво е, с месеци да делиш няколко десетки квадратни метра, с банда полуграмотни нещастници! Нашите моряци са на светлинни години, в сравнение с повечето от тях! Абе, ... всичко българско е хубаво, но тук не го ценим! Човек трябва да излезе навън, за да разбере нещата!
Бяхме почти в средата на Мексиканския залив. В него могат да се поберат десетина като нашето Черно море. Вече бяхме станали близки с доктора. От него знаех почти всичко за патилата му. Той си пада малко идеалист, но е мъжко момче! Зарязал си кариерата и се качил на кораб поради лош късмет. Имал годеница, щели да се женят, но катастрофирали и тя… заминала! – щракна с пръсти капитанът – Била бременна и след няколко месеца щели да имат рожба. Но, не би! Докторът толкова я обичал, че не искал да живее повече без нея. Решил да си бие някаква инжекция, за да свърши бързо, но една негова колежка го усетила. Заедно учили, тя го харесвала, но както казват, несподелено. Помолила го, вместо да се самоубива, да стане корабен лекар. То е почти същото. Щял да бъде далеч от навалицата, в морето, където можел да гасне спокойно. Тъжна история! Послушал я нашият човек и тръгнал от кораб на кораб. Било лесно, защото избягвал пасажерските кораби, а за товарните лекари винаги не достигат. При едно завръщане във Варна случайно срещнал колежката си. Дали е било случайно, много ме съмнява! Тя все още не била омъжена и все така си падала по него. Е, омачкали чаршафите няколко нощи и той пак се върнал в морето. Повече не се срещали после...!
Та, по-средата на оная безкрайна вода край Мексико, ни застигна буря. Не като шкваловете в нашето море, а истински ад! Вълните прехвърляха носа, а той над ватерлинията стърчи петнадесет метра! Уж бе укрепен товарът, но като ни заляха няколко пъти вълните, част от контейнерите се изсипаха в морето. Корабът започна да се пълни с вода. Потърсихме помощ, но на такова голямо разстояние почти нямаше смисъл. И представи си, точно в този момент пристига съобщение за доктора, че става баща! Неговата колежка му родила син! Вярваш ли, този човек полудя! Хвана ме за реверите и крещи, заповядва на мен, капитана, да спася кораба на всяка цена! Сякаш аз не го искам! Разбирах го напълно, но какво можех да сторя? Природата е над всички нас! И тогава този невероятен човек застана на палубата с вдигнати ръце и изкрещя: – „Боже, или веднага ни потапяй, или веднага ни спаси! Не те моля, заповядвам ти, Боже! Ако ни спасиш обещавам да се лиша от най-хубавото нещо в жалкият си живот – сина ми! Няма да го търся, да го виждам и да бъда баща! Смили се над нас, Господи!“
Капитанът наля на себе си и на бармана. Бавно отпи, и потопен в преживяното продължи:
— Докторът още не си бе спуснал ръцете, когато от небето изневиделица се появи хеликоптер! Целият екипаж бяхме на палубата. Готвех се да товаря хората по спасителните лодки. Всички се хвърлиха да прегръщат доктора, някои му целуваха ръцете, други дори краката! Беше невероятно! Беше си истинско чудо! Анализирайки по-късно допускам, че дори да беше случайност, то тая случайност бе изключително точна и по време, и по място! Убеден съм обаче, че случайни неща няма!
Барманът примигна няколко пъти и запита:
— А как се е озовал този хеликоптер толкова навътре в морето?
— Американците, които все никнат, дето не ги сееш! – издраска интериора с гласа си капитанът – Наблизо се намирали един техен самолетоносач и няколко бойни кораба. Не сме разбрали за присъствието им, защото са военни и пазят радиомълчание. Спасиха не само нас, спасиха и кораба, проклетниците! Заповедта на доктора към Бог свърши работа!
— Направо не е за вярване! А той после защо продължи да пие?
— Може да не вярваш, момче, но докторът удържа на думата си! До ден днешен, той не е виждал сина си! Това не е ли повод да пиеш?
— Хм, да! Щура работа! Значи затова се е закотвил при нас, горкият?
— Шшшът! Тихо, да не те чуе! Не бива да съжаляваш един толкова силен духом човек! Виж, идва към нас!
Леко прегърбен, с подпухнали торбички под очите, до тях се приближи докторът. Бавно се качи на стола до капитана и все едно никога не се бяха разделяли, запита:
— Ти пак на уиски ли си, кап?
— Предлагат го във всеки бар по света! А и вече съм му свикнал. На тези години е твърде късно да си променям вкусовете!
— Да, прав си! Да те черпя едно, тогава?
— Вече съм се почерпил, но за теб винаги ще намеря място за още едно! Кажи, как я караш?
— Ръждясвам в този бар, кап!... Пилея се на вятъра! Вече започна да ми писва!
— Това какво означава?
— Че трябва да вдигам котва от тук! Не ти ли трябва доктор на кораба?
Капитанът слезе от стола, изпъчи се и запита:
— Ама ти, сериозно ли?
— Кога съм те лъгал, приятелю? По-глупаво от това, да си корабен лекар, е само, да си доктор – квартален пияница!
Капитанът сграбчи доктора и силно го прегърна. Остави едра банкнота на бармана и така, както си бяха прегърнати, двамата мъже напуснаха бара. След тях барманът машинално продължи да търка с парцала. Никой в заведението не чу въздишката, нито думите му:
— Ако, да си доктор – квартален пияница е глупаво, то аз като квартален барман, сигурно съм гений! Направо Айнщайн, мамка му и… живот!