Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: БОЛЕСТТА НА БУДНАТА СЪВЕСТ"

БОЛЕСТТА НА БУДНАТА СЪВЕСТ

Десислава НЕДЕЛЧЕВА


„Невидима ръка“ е книга с поезия на Адам Загаевски, издадена в Краков през 2009 година. На български език „Невидима ръка“ е сборник с поезия от Загаевски, който преводачката Силвия Борисова е събрала от 11 и повече негови книги, излезли през последните 40 години.
Обширна работа, обобщителна. Това е сериозно представяне на големия полски поет в добавка с речник на самия Загаевски в края на книгата и послеслов на преводачката, озаглавен „Защо Адам?“. Не за да ви уморявам, ще кажа, че преброих 87 стихотворения, включени в сборника.
Адам Загаевски ми изглежда такъв човек, обобщаващ, който иска да поеме отговорност за цялото човечество, да изрази истината, да бъде гарант на справедливостта. Като свидетел на едно минало, от поезията и въобще от литературата вероятно може да се изисква все повече. Свидетелстването да бъде оптимално и контролиращо. Как може да стане това?
Четох Загаевски като дете на своите родители и като дете на себе си. От една страна, поколението на Загаевски, роден 1945, е това на моите родители; от друга страна, аз съм поемала през тях тяхната/чужда отговорност да бъда на 16 години, когато падна Берлинската стена и да разбирам какво се случва с техния и с все повече ставащия мой свят.
В средата на 80-те отидох на международен пионерски лагер в Полша. Помня островърхите дървени бунгала на два етажа сред гората. Лагерът беше разположен край Гдиня, но много от градчето, както и от Варшава, не видяхме, защото българи, руснаци, чехи, поляци живяхме в гората. А и повечето неща тогава имаха привкус единствено на Съветски съюз.
Пак, докато четях Загаевски, се обадих на мой приятел художник от Краков да поразпитам. Славомир каза, че често четат стихотворенията на поета по радиото и цитират негови изказвания. Но изглежда бил обиден на Полша, затова повече от времето си прекарвал в Париж.
В „Невидима ръка“ е разположена една фуния с два края, на единия стои общата история, на другия личната. Светът и големите социални взривове се отичат в битовата единичност на конкретната човешка съдба /Дега: ателието за шапки“/. Бих разделила стихотворенията на социални, екзистенциални и смесени. В „Автопортрет“ героят на творбата се е оказал в този свят и се налага да мисли-преценява. Моралната и политическа съвест на света го е наела за бог.
Навява известно облекчение, когато гласът съобщава „Мене ме нямаше в това стихотворение“. В „Автопортрет“ го има същия мотив, анулиращ страха от перфекционизма на моралния и политически дълг: „Обичам дълбокия сън, когато мене ме няма“. Човекът на тази поезия бленува бягство в идилията на буржоазния рустик. Но не може да си позволи отпускане на социалния фронт, вместо това тревожно се пита: „Ще мога ли да му бъда от полза“ /на освобождението на „мойта страна“/. Загаевски формулира това като „болест на будната съвест“. Той щеше да приеме все по-съвършения свят, „ако не беше соленият вкус на кръвта“. Това е осъзнато изследване в тази поезия на съвестта през някаква активна носталгия. Социалното е драматично и репресивно, докато природното успокоява, хармонизира, без обаче да може окончателно да замени бунта и дълга. При тяхното съчетание се отделя „твърдата костилка на лабораторията“. Човекът на съвестта „държи главата си с ръце, сякаш иска да я запази от унищожение“, това е едно страдание, което категорично не може да бъде избегнато, въпреки прекрасните и хармонични алтернативи на природния светоглед. Очевидно този човек е неприспособим. Той не успява конформистки да се уталожи в една нова, следреволюционна ситуация. Поколението не може да спре бунта, защото е видяло премного несправедливост, смърт и насилие. Преводачката Силвия Борисова говори за „строгата страст“ в тази поезия. Тя цитира Сюзън Зонтаг, която от своя страна казва, че Загаевски не е естет, той е говорител на истината, а не на красотата и това за нея е по-висша мяра.
При това положение дори желязото не би издържало. „Какво/ е талантът пред желязото, какво е мисълта пред/ мундира, какво е музиката/ пред палката, какво е радостта пред/ страха“. Две изключителни стихотворения има в средата на книгата, едното е „Бързо стихотворение“, другото „Три ангела“. Особена заслуга за тежкото значение на гласа на съвестта има мълчанието, сходно по някакъв начин с търпението.
Съществува една угроза на помненето, когато „Каквото стана, ще остане с нас/ и с нас ще расте и ще се смалява“, наследството на комунизма се таи и не можем да избягаме от отговорността да го преработим и да кажем на света какво означава целият този товар. Синът и бащата са в обща памет, никой на никого не може да помогне, да отнеме, да замени /„Сега, когато си загубил паметта си“/, те са заедно в обща травматичност, с която трябва да се справят. Чувството за вина обаче идва през майката, защото тя остава неразбрана от сина. От нея е мълчанието и липсата на правилна обич.
Гласът Загаевски притежава силна носталгична истина за старата буржоазна култура, той дъха на нея, пази тъкмо нея и иска да е при нея, но не може, защото през това време е поел отговорността за историята на последните два века.
Често Гласът използва думата „влак“, тя минава през огромните територии на изчезването по време на комунистическия режим. В тази поезия са страхът и репресията, бившият мрак и настоящото объркване. Забелязват се също повече „гущерчета“ като представители на природното и неуправляемото, „реката“, която отново е в категорията да не знае „накъде да тече“. Има проследяване с повторителни „жълти вълчи очи“. Заради набъбващия контрол от страна на носителя на историята и неговото изказване на истината, героят на творбите е трудно свободен и само „малко щастлив“. Имаше един фрагмент от Ришард Капушчински, който донякъде се комбинира с горното: „Ненавиждам ги затова, че ме научиха да ненавиждам. Поради това се чувствам по-лош човек, чувствам се нещастен.“ / „Лапидарии“, „Карина М“, 1998/.
Открито е средство срещу изтощението да казваш истината и то е обръщането към Бог, Който е Истината. Тогава /вж. стихотворението „Огнена земя“, взривяващо първата част на книгата/, човекът в тази поезия ще може да поеме въздух. За заглавие на този текст можех да избера оттук, напр. „Избавяне от амнезията“ или още по-доброто „Слабите стени на нашите съвести“.
Стихотворенията на Загаевски са умно устроени, внимателни, подробни; някои от стиховете стоят като добре обмислени заглавия, други като равенства от типа „детството, страната на лека възбуда и вечни копнежи“. В стихотворенията са избегнати баналните сравнения и те държат да изглеждат нови, за да казват.
Тъканта на неща, като сол, пясък, стъкло, желязо се смесва успешно с материята на щастието, смеха, комунизма, страданието, твоята рокля, живота, храната и т. н. Заместванки, които ми напомнят виртуозността на Андрей Платонов.
Накрая, ето ни в една незавършваща зима. Между репетицията за смъртта на майката /„Репетиция“/ и чакалнята, в която сигурно все още чакаме, за да се родим. Според Загаевски, нашите любови, смехове, иронии, победи и до ден днешен гаснат в някой комисариат.
Случайно, един кратък пасаж с „жълти вълчи очи“ от „Долината на Иса“ на Чеслав Милош връща Гласа-Загаевски в началото на историята: „Вълк в края на гората обръща глава към осветения прозорец в тъмнината и за миг следи неразбираемото човешко обиталище, завинаги отделено от това, което е способен да разбере.“ Миналото е това сепаре, разчетено като нещо, за което сме отговорни, смазващо отговорни и все по-объркани. То дълго ни изпитва в тъмната стая, до стената.

Адам Загаевски, „Невидима ръка“, избрани стихове, превод Силвия Борисова, издателство за поезия „Да“, София, 2015

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево