Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ИКОНОПИСЕЦЪТ И ПЕСОГЛАВЕЦЪТ"

ИКОНОПИСЕЦЪТ И ПЕСОГЛАВЕЦЪТ

Алла ГЛЕБОВНА ГОРБУНОВА е родена в Ленинград (днешен Санкт Петербург) на 30.10.1985 г. Завършила е философския факултет на Санкт-Петербургския държавен университет. Издала е стихосбирките: „Първата любов, майка на Ада“ (2008 г.), „Кладенчово вино“ (2010 г.) и „Вентилационно прозорче“ (2012 г.). А. Горбунова е лауреат на руската литературна награда „Дебют“ и на номинация „Поезия“ за 2005 г. Втората ѝ поетична книга „Кладенчово вино“ през 2011 г. влиза в шорт-листата за литературната награда „Андрей Бели“. Нейни стихотворения са преведени на немски, италиански, английски, шведски, латишски, датски, сръбски, френски и фински езици. Публикувала е проза в списанията „Новый мир“ и „Новые облака“. Автор е на рецензии за списанията „Новое литературное обозрение“, „Новый мир“ и за сайта Colta.ru. От 2014 г. А. Горбунова е член на комитета за наградата „Андрей Бели”.


ИКОНОПИСЕЦЪТ И ПЕСОГЛАВЕЦЪТ

Иконописецът Алимпий, дългокос, брадат, с очи, гледащи не към този свят, стреля по гъските, коленичил в езерните тръстики. Наоколо растат безкрайна острица и мъхове. Провирайки се през нискораслите брези, той влачи убитата гъска към колибата. Гъската е дебела, голяма – пет килограма, Алимпий е доволен. Неговите предци са бягали тук от Антихриста, но всички са измрели, и Алимпий е останал сам в селото си. Веднъж дойде и се засели при него човек от чужд и странен народ, населявал някога тези места – песоглавец. Великан с кучешка глава. Алимпий рисува по него свети Христофор: кучешкият профил, охрената нимба, воинската ризница, тъмният опушен фон. Той го рисува с пика, с щит, с клонче пълзяща полярна върба. Песоглавецът седи в общото им с Алимпий жилище и пуши лула. „Донесе ли гъска?“ – пита. „Донесох“, – отвръща Алимпий, хвърля гъската, сяда при него. Димът от лулата лекичко прогонва комарите и дребните разнообразни мушици. Бавно, тъпо гледат двамата към полето с нискораслите брези и мъха, към езерото, към ниските треви. „Днес видях птица гмурец в езерото, – разказва иконописецът, – толкова беше красива: на главата ѝ рога, между тях чучул, очите ѝ червени“. „А аз сънувах, че са дошли хора, молят за храна, – събудих се, няма никого“. „Е, тук, братко, никой никога няма да дойде. През целия ми дълъг живот нито веднъж не са идвали. Откакто майка ми умря преди тридесет години – нито веднъж не съм виждал човек, освен теб, песоглавия“. „Пък и добре, че няма да дойдат, вече и хора най-вероятно не са останали“. „Няма никого, точно така е“. Сготвиха гъската, помолиха се, седнаха да вечерят. Легнаха да спят на дървените пейки. Алимпий преди сън чете молитвено слово, а песоглавецът си мисли: защо е нужно това, нима не е ясно, че ако не са останали хора, то и Бог вече също няма. Или само на единия Алимпий Бог се държи? Може и така да е, – мисли песоглавецът. Със сигурност не на него, на песоглавеца, та той наистина не е свети Христофор, който носи Бога на гърба си. Песоглавецът слуша как обърканите несвързани откъслеци от мисли мърдат в главата му и прерастват в сънища. Ето, струва му се, има кол посред тундрата, за кола е завързана връвчица, и вятърът усуква дрипавия ѝ край... Пуши в ъгъла малкото кандило пред лика на Исус. Алимпий спи и знае: то ще го защити от Антихриста и от вълка. Песоглавецът спи и чува насън дишането на Алимпий, и знае: даже и да няма Бог, той самият ще защити Алимпий от полярната тъмнина, ужасната мъка, безкрайната самота...





НАПЪЛНО

Егор, бидейки за момента изгряващо светило на родната наука, се подложи на сеанси по електрошокова терапия, и след тях той нищо не помнеше, а когато започна да си спомня, се замисли, ще може ли вече да мисли за нещо или е разбрал всичко завинаги. Вкъщи, при майка си и баща си, той разбра, че вижда всички неща напълно, но да се занимава с наука повече няма да стане. – Какъв ще бъда аз сега? – попита той майка си. – Ще се възстановиш и ще работиш в института си, – каза тя срамежливо. – Не, майко, – каза Егор, – сега аз виждам нещата напълно, а това значи, че не мога да се занимавам с наука: за науката трябва да виждаш нещата в мъглявината на незнанието и удивлението. – Ако е така, има много обикновени, не трудни за изпълнение служби, – каза майка му, – ще работиш като гардеробиер, портиер – пак в института ти, нали всички служби са еднакво достойни, и гардеробиерът с нищо не е по-лош от учения. Всяка работа трябва да се изпълнява с любов. – Майко, – каза Егор, – ти разсъждаваш като интелигенция, защото зад твоята любов към простия народ се крие снизхождение, и дълбоко в душата си не вярваш, че някой, освен „интелигентните“ хора е способен да мисли. – Всичко това е от депресията ти, – каза майката, – но скоро ще ти стане по-добре. – На мен и така ми е добре, – възрази Егор, – знаеш ли защо се съгласих на електрошоковата терапия? Исках електрическият ток да върне молекулите в главата ми по местата им, – там, където са били в райската първосъздаденост, за да оживеят и да започнат да дават хармоничен резонанс, който чувам в главата си като прекрасна песен. – А гласове в главата си нали повече не чуваш? – попита обезпокоено майката. Егор въздъхна: той е свикнал с това, че хората са разделени на два основни типа: номиналисти и реалисти. Той знаеше, че едните хора смятат, че любовта – това е заслепение, а другите, че това е прозрение; едните смятат, че изкуството създава илюзията, а другите – че то ни поставя лице в лице с реалността; даже губейки разсъдъка си, Егор вярваше, че неговите халюцинации – не са случайни флуктуации на болното съзнание, а свидетелство за устройството на разума и за природата на света. Егор си сложи черни очила и излезе навън: наоколо се стелеше творение без творец. В магазина, където Егор си купи кутия цигари, продавачката го попита, защо си е сложил черни очила през зимата, и той отговори: „Не искам да Ви виждам напълно – да Ви гледам и да Ви изпепелявам на живо със самия акт на своето виждане“. Егор вървеше по улицата, пушеше, виждаше къщи и сняг, просяци и изкривени старици, и едновременно – как в предсловесния океан от късове, водорасли, утайки и соли се зараждат смисли и се пъпкуват звезди. Смислите се раждаха и умираха: едни живееха дълго, стотици години, а други – части от секундата. От телата на звездите се образуваха израстъци, от типа на пъпките, те се разтваряха, и новата звезда покълваше на тялото на старата, и бавно се отделяше от нея. Егор виждаше всичко това и знаеше, че може завинаги да остане в този океан и да живее еонически живот сред покритите с утайки звезди и потъналите кораби, – той не се върна в науката и се смеси с народа, и започна за работи като началник на влака Москва-Владивосток; той беше щастлив, но винаги носеше черните очила, за да не вижда напълно онези, които не бяха готови за това.

 

 

МЕЧЕШКИ ДЕН

Един мечок през цялото време правеше глупости: събираше в гората шишарки, но веднага ги изгубваше, още събираше под храстите и в хралупите на дърветата различни късмети – и също ги губеше. Намираше в горичката червени манатарки и гърненца с мед и с борш, отново ги скриваше и забравяше къде. Лапите му бяха като решето: той носеше вода с лапи от рекичката Смородинка и цялата я разливаше. Носеше къпини на децата си – но случайно ги изяждаше по пътя. Мечката той също беше носил в лапите си и я изгубил някъде в брянските гори. И мечетата също бяха паднали от лапите му и се бяха разсипали, като звездички по млечния път, някъде в горите на Източен Сибир. В гората на север той изгубил звездата, която му подари за рождения ден Голямата Мечка. На края на гората изгуби балалайката с треската, на която свиреше. Изгуби лисицата и вълка, и чудотворната икона на мечешкия бог, която му се откри на огромния пън, и заплака за изгубеното посред световния лес, в който той изгуби всяко дърво: и брезата, и елхата, и бора, и ябълката дивачка. Шишарки мои, щастие мое, гърненца с мед и борш, вода от рекичката Смородинка, къпини мои, мечка с мечетата, звезда моя, треска и балалайка, лисица и вълк, и икона на мечешкия бог, и всяко дърво в световния лес – колкото ми беше дадено, аз всичко изгубих, плачеше мечокът. Искаше му се всички тези дарове и чудеса да ги има винаги, а те изчезваха, щом ги намереше, защото той беше смешен мечок, и лапите му бяха като решето, и нищо не можеха да удържат. И тогава мечешкият бог се смили над него и му отне паметта, и мечокът започна да забравя за всичко, каквото намираше, щом го изгубеше. Намери гърненце с мед, изгуби го – и забрави веднага, че това гърненце някога е съществувало. Намери нова мечка, обикна я, изпусна я от лапите си и веднага забрави за своята любов, че я е имало, и за мечката, че я е имало. Той намираше много дарове и чудеса, и ги губеше всичките, и веднага забравяше за тях, и затова не търпеше повече загуби, а само, че всеки път откриваше радостта от намирането. Понякога мечокът все пак плачеше насред мировия лес, защото му се струваше, че е забравил нещо много важно и заради това му е тъжно. Но слънчевите зайчета си играеха с него, грееше слънце и валеше дъжд и порастваха гълъбки, гърненцата с мед и борш се появяваха в горичката, в новите хралупи се раждаше ново щастие, зрееха къпини, идваха нови мечки и му раждаха мечета, млади съзвездия сипеха по него своите звезди, нови икони му се откриваха на нови пънове, и млади дървета израстваха в световната гора. Като цяло не му се налагаше да тъгува, само понякога посред слънчевия ден идваше тази тъга по нещо, което той не помнеше, но тези моменти бързо свършваха и мечешкият ден продължаваше, пълен с чудеса и находки, в безпаметство и безсмъртие.


Превод: Иглика Дионисиева

Алла ГЛЕБОВНА ГОРБУНОВА

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево