ОРИСА МЕ АЛИСА
Лилия ХРИСТОВА e родена на 09.02.1970 г, в Несебър. Завършила е ПУ „Паисий Хилендарски“.Работи като учител в Несебър. „Родена в понеделник“ е съвместната ѝ стихосбирка с Живка Митова. Има публикации в литературни вестници и сайтове, алманах „Море“, „Manu propria“ и др. Предстои издаване на първата ѝ самостоятелна стихосбирка „Ориса ме Алиса“ в Издателството на Сдружението на бургаските писатели, с редактор Роза Боянова.
* * *
Бях се изгубила.
Връщам се днес
в детството на сина си,
в моето детство,
в детството на света.
* * *
Искам да погледна
през прозорците на дърветата.
Дървото няма думи,
но знае
как Бог е подредил душата му.
А човекът
има думи,
но не знае.
Затова искам
да погледна
през прозорците на дърветата,
над пустошта от думи,
за да видя
как Бог е подредил
душата ми.
* * *
Ориса ме Алиса
в отражение на път
да виждам чудеса.
Раста, смалявам се
и търся
ключе на дъното на кладенец,
за да достигна
цветовете
на невероятното.
* * *
Денят е храм.
Три стъпала от страх
изкачвам,
за да вляза.
Господи,
пази детето,
любовта
и мен.
Паля свещ
направо от сърцето си.
Кръстен знак –
и смъртна съм,
и грешна.
Мърлявият просяк
до зида –
късметът ми.
Подавам му
монета сън –
готова съм
и тази нощ
с луната да будувам.
* * *
Искам да съм тиха планина,
върховете ми да бъдат силни
от безмълвие.
Птичият ми глас
да надживее
празните брътвежи.
С бистрота на ручей да обичам –
простичко, прозрачно и пречистващо...
Искам да съм планина, вглъбена
в сетивата на сезоните
и сърцето ми да е вълчица,
осъзнала колко е потребна.
* * *
В огледалото за обратно виждане
сърцето ми е
малко градско птиче.
И нито една снежинка.
РАЗЛИЧНА
Сърцето е часовник,
отмерващ дните,
в които съм Алиса
или пешка,
бяла или черна,
измислица
или измисляща...
Не убивам времето
с безличието
и безразличието
на огледалото...
* * *
Говориш с Алиса.
Странен разговор.
Гласът ти мърка,
отърква се в ухото ми
или боли като одраскване.
Наръчник по женска логика е Алиса.
Уча се,
ловя изчезващи усмивки...
Луда съм като Шапкаря!
* * *
Лъжи
като бездомни запетаи
кръстосват сложни изречения.
Прах от безсмислени тирета
погребва живи думи.
Висока удивителна съм –
няма как да ме изкачиш
с многоточия.
Затварям те в несбъдната рима –
уморено слънце
под една въпросителна.
А можеше да бъдеш стих.
* * *
Стъклени са дланите ми.
Като риби в аквариум
животът се движи
красив и ням.
* * *
Бях се изгубила.
Връщам се днес
в детството на сина си,
в моето детство,
в детството на света.
* * *
Искам да погледна
през прозорците на дърветата.
Дървото няма думи,
но знае
как Бог е подредил душата му.
А човекът
има думи,
но не знае.
Затова искам
да погледна
през прозорците на дърветата,
над пустошта от думи,
за да видя
как Бог е подредил
душата ми.
* * *
Ориса ме Алиса
в отражение на път
да виждам чудеса.
Раста, смалявам се
и търся
ключе на дъното на кладенец,
за да достигна
цветовете
на невероятното.
* * *
Денят е храм.
Три стъпала от страх
изкачвам,
за да вляза.
Господи,
пази детето,
любовта
и мен.
Паля свещ
направо от сърцето си.
Кръстен знак –
и смъртна съм,
и грешна.
Мърлявият просяк
до зида –
късметът ми.
Подавам му
монета сън –
готова съм
и тази нощ
с луната да будувам.
* * *
Искам да съм тиха планина,
върховете ми да бъдат силни
от безмълвие.
Птичият ми глас
да надживее
празните брътвежи.
С бистрота на ручей да обичам –
простичко, прозрачно и пречистващо...
Искам да съм планина, вглъбена
в сетивата на сезоните
и сърцето ми да е вълчица,
осъзнала колко е потребна.
* * *
В огледалото за обратно виждане
сърцето ми е
малко градско птиче.
И нито една снежинка.
РАЗЛИЧНА
Сърцето е часовник,
отмерващ дните,
в които съм Алиса
или пешка,
бяла или черна,
измислица
или измисляща...
Не убивам времето
с безличието
и безразличието
на огледалото...
* * *
Говориш с Алиса.
Странен разговор.
Гласът ти мърка,
отърква се в ухото ми
или боли като одраскване.
Наръчник по женска логика е Алиса.
Уча се,
ловя изчезващи усмивки...
Луда съм като Шапкаря!
* * *
Лъжи
като бездомни запетаи
кръстосват сложни изречения.
Прах от безсмислени тирета
погребва живи думи.
Висока удивителна съм –
няма как да ме изкачиш
с многоточия.
Затварям те в несбъдната рима –
уморено слънце
под една въпросителна.
А можеше да бъдеш стих.
* * *
Стъклени са дланите ми.
Като риби в аквариум
животът се движи
красив и ням.
