Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: МАРКЕРЪТ НА ЛУДОСТТА"

МАРКЕРЪТ НА ЛУДОСТТА

Иван СУХИВАНОВ


/Опити върху поетиката на „Лозунги“ от Мария Судаева, Москва, изд. База, 2013/


Няколко думи за стихосбирката „Лозунги“ от Мария Судаева. Нека първо разгледаме биографията на Мария Судаева, такава, каквато ни е поднесена от нейния „откривател“ и преводач на френското издание на „Лозунги“ („Slogans“, 2004) Антоан Володин. И така: Мария Судаева е родена през 1954 г. във Владивосток, живяла е още в Корея, Китай и Виетнам. Живее в СССР, а след разпада му в Ханой. Там овладява френски, пише текстове и на този език. По времето на перестройката Судаева създава анархистична група, която има кратко съществувание. „Свършва със себе си“ /т.е. самоубива се/ през 2003 г. Версията на Володин е, че ръкописът на „Лозунги“ попада у него преди смъртта на поетесата, предоставен от брата на авторката Иван Судаев, с когото тя написва романа „Неделя в Абакан“. Володин твърди, че се запознава лично с поетесата при едно от пътуванията си в Южна Азия. Във френския печат обаче се прокрадват версии, че той е истинският автор на „ Лозунги“, още повече, че самият Володин е известен мистификатор.
И така: налице е силно необичаен текст. Възниква въпросът, чийто отговор не е предмет на тази статия, а именно: дали за рецепцията на самия текст е от значение кой е авторът на текста – дали това е Мария Судаева, или е мистификация на Володин, известен мистификатор, който се явява и преводач на текста на френски език, а и единствен биограф на Судаева, самоубила се, според него през 2003г. Ако приемем, че авторът на „Лозунги“ е Володин, то преводът на руски е пак негово дело, при това е на един руски, чието владеене е на изключително добро ниво, което пък опровергава като че ли тезата, че Володин е авторът на „Лозунги“… По-съществено е, че този опит за мистифициране на авторство е част от комплекса от интенции, с който се „остранностява“ текстът. При това похватът е оголен до такава степен, за да се избегне повърхностната загадъчност, като по този начин се изгражда параден вход за литературността на този текст.
Книгата „Лозунги“ съдържа 1029 моностиха, разделени на 3 цикъла по 343. Като числото 343 е число на Фридман. Очевидно е търсена анаграмност, структурираност в пространствено отношение, от друга страна, във времево отношение – е очевидна
темпоралната застиналост на текста в сегашно време, фиксирана в императивни команди, възклицания, призиви, вопли, крясъци, (Vociferations – така се казва текстът по Судаева поставен от Володин на френска сцена), на лирическия говорител. Но както е отбелязано и в руското издание на „Лозунги“, и в пространствено отношение говорителят тъпче на място, наподобявайки транса на шамана, и неговата „реч“, чиито откъслечност и адресати напомнят „пароли“, насочени към „бойните приятелки“, даващи един женски образ на войната и войнствеността, насочващ ни към образа на амазонките и валкириите. Част от „лозунгите“ препращат към архаично, митологичното, към съня наяве, прикован обаче в общоизвестните значения на съновника; както и „нумерологията“, вероятно и в някаква степен прикритата Кабала, като по този начин хвърлят асоциативни кукички към поетиката на Велемир Хлебников. Същевременно и като ли по-отчетливо лозунгите се родеят по-скоро с дадаистичните бълнувания на Тристан Цара, в чиито текстове отявленото и анархистично разпадане на смисъла е
леснооткриваем и при Судаева. Влечението към небитието, анихилацията на лирическия субект в напрегнатото очакване на смъртта, са забележими с просто око в стиховете на Судаева.

Перфектно организираните ариергардни „движения“ на текста на „Лозунги“-те пък ни сочат един автор, който е добре запознат с литературната теория. Известно е, че Володин е автор на литературоведски статии, негово е и определението на собственото му творчество като „постекзотизъм“.
Присъствието на литературната теория, своеобразният за някои писатели животв-поетиката им като че ли прозира в лозунги като този:
„330. ОТЧАЯНИ КРАСАВИЦИ, ЩЕРЧИЦИ РЪЖДИВИ! ВСИЧКИ ЗАЕДНО, А СЛЕД ТОВА – NITCHEGO!“.
Очевидно Ницше, като баща на много мисловни течения, с последователи като Сартр, Фуко и Дерида, М. Бланшо и неговото „литературно пространство“, и т.п., присъства в „Лозунгите“, освен като пряко назован, Нитче, Ницше, така и с опровергаване на скрити цитати най-вече от „Тъй рече Заратустра“. Митологията на огъня /Зороастър/ и леснозапалимата смес на анархизма от 19 век си кореспондират уютно в „лозунги-те“… но да не прекаляваме с аналогиите… Дали една аналогия е случайна? Или няма нищо случайно в аналогиите? Във всеки случай, ако приемем, че литературните теории, достъпни до даден автор, все пак влияят върху оформянето на поетиката му, то за автора на „Лозунги“ това ще бъде валидно във висока степен на вероятност. Автори, попадащи в ницшеанската интелектуална традиция, ползващи терминологията и метафорите на ницшеанския идиом… /като „воля за знание“ на Фуко, например/.
Приемането и ползването на даден научен дискурс силно напомня ритуала на инициацията… допускането в „литературното пространство“ става със своебразно посвещение, тоест създаването на текст/ове, които да покриват изискванията на „посветените“… В академичен план този ритуал е институционален – като кандидатът получава съответните научни титли, покривайки определени нормативи. В литературата това по-скоро става интуитивно... тоест е от рода на нещата, за които не може да се говори.
В „Лозунги“ това е отчетливо и видимо. Посвещаването на „бойните приятелки“, поели по пътя на съпротивата, присъства ярко в „пропозициите“ на лирическия герой-говорител… Дали тези гласове звучат през рупора на лирическия говорител или са плод на по-дълбинни архетипни състояния на душата, е трудно да се отчлени…
От друга страна интертекстуални паралели биха помогнали да преценим доколко „Лозунги“-те на Судаева са типологически уникално произведение. Дали те са херметизирани в тази „уникалност“ и „самобитност“ или скрито кореспондират, полемизират или коментират други текстове /шедьоври/. И как определена литературна теория се явява медиатор между тях? Можем ли вече да четем тези текстове по нов начин, чрез „Лозунги“-те, както предлага Т. С. Елиът?
Плодотворна в случая, струва ми се, е концепцията /на Фуко/, че езиците на модерната литература /след Маларме/ се сближават с „езика“ на лудостта – като самоимплициращи се, т.е. изказващи и значението си, и собствения си уникален код на изказване… Ако приемем, че е налице своебразно заличаване на границата между литературата и написаното за нея, между креативния и дискурсивния стил, то в „Лозунги“ тази стратегия на текста е приложена последователно…
Симулиране на лудост или автентична лудост наблюдаваме в „Лозунги“ на Мария Судаева? Ако човек е „болно животно“/Ницше/, то и литературата би трябвало да е
територия на лудостта… Болестта оразличава индивида. Имитирането на „дискурса на лудостта“, струва ни се, присъства в „Лозунги“-те. В прословутия задочен спор на Фуко с Дерида, относно „дискурса на лудостта“, те заемат противоположни позиции, като често и съвпадат. Според Фуко свеждането на безумието до медицинско понятие е дълъг процес. Езикът на психиатрията, пак според него, е монолог на разума върху лудостта…Лишаването на лудостта от език, налагането на мълчание и затваряне на лудостта в безопасен за разума „топос“, в абсолютната празнота на „липса на дело“ /”нулева степен“ на историята/… е процедура, която западният рационализъм провежда целенасочено от векове. Културната обособеност на „лудостта“ я „интегрира“ като разпознаваема, укротена и смачкана в това насилствено умълчаване, превърната в медицинска патология, в болест. Фуко обаче си поставя за цел да бъде „археолог“ на това мълчание, а не да прави история на езика на психиатрията…
Лудостта /безумието/, като отхвърляното „външно“ за разума, е бивала оградена с граници, затворена в остров. „И в хода на цялата ѝ история тази издълбана празнота, това бяло пространство, чрез което тя се отделя, я обозначава също толкова, колкото и нейните ценности.“/М.Фуко/ И отново Фуко: „В центъра на тези опити-граници на западния свят проблясва, разбира се, опитът на самото трагично – след като Ницше показа, че онази трагична структура, изхождайки от която се разгръща историята на западния свят, е не друго, а отказът, забравата и мълчаливото отпадане на трагедията.“

Френски философ нарича критическа теория на Фуко „хетерология“, заради опита ѝ да очертава различни културни пространства. Тя като че ли търси замяна на кантианско-хусерлианското дирене на „дълбинна почва“ с метафората за границата.
Струва ми се, че точно такъв опит да се конструира едно алогично, анархистично пространство наблюдаваме в „Лозунги“. „Сегашността“ на ставащото пък е показателна за липсата на „история“ на безумието. Във фикционалното пространство на „Лозунги“ лудостта е снабдена с един автентичен език, като че ли освободен от надзора на разума.
Да се дадат думи на тия трагични вопли, на смазаните от тоталния контрол на рационалността „гласове“, на безумното шептене и заглъхналите в забравата разпадащи се субективности на полудяващи философи – това е струва ми се една от интенциите на тази странен сборник „Лозунги“. Лудостта /безумието/ е нечовешката страна на разума, „троянски кон“ в крепостта на разума, нещо, което като че ли надхвърля разума (според Фуко, въпреки че тази позиция е трудно удържима); в митологията лудостта често е отъждествявана с профетическото; в психоанализата пък се прави опит да се възвърне на лудостта нейната свобода и език, да се води диалог с безумието, като по този начин се снемат вековните забрани… От друга страна психоанализата няма определение за душевно здраве, а като че ли самото живеене ни вкарва в модуса на твърдението на Паскал:“ Хората са така неизбежно луди, че в един друг обрат на лудостта би било лудост да не си луд“. И ако това касае евентуално една „ежедневна“ лудост, подлежаща в
новото време на медикосоциални грижи, то конструираната /литературна/ лудост има други параметри. Постигането на един език, който ни говори за истината, достъпна за съзъклятници. Това не е някакъв езотеричен вариант за „истината на нещата“, нито някакъв плосък „реализъм“, както обикновено се схващат, а чисто литературна специфика, постижима за „посветени“. Така и в „Лозунги“, чиято неевклидова „херметичност“ не е абсолютна и разрешава през срезовете на критически достъп. Небитието, нонсенсът, атавистичният крясък царуват в тази обособена територия. Но нима в тоя милитаристки сленг, в този разпадащ се език в „общуването“, в който разделението е на врагове и „наши“, не можем да открием следите на масовото обезумяване и боледуването на цивилизацията, която се саморазрушава и самоунищожава? В „Лозунги“ няма да открием назидателно размахан пръст, отявленият абсурд на човешкото съществуване обаче е намерил адекватен израз – в този език от позивни, команди, инструкции и предупреждения… Кой говори, към кого е адресиран, какви са тия последни искри на разум пред настъпващия мрак… Език, оставащ без конотации…
Ето цикъл от „Лозунги“, чиято енигматичност, не ни пречи да усетим напрегнатата атмосфера на „битката“. Защото борбата /трансгресията?/ между безумието и разума е безпощадна „битка“, непрекъсващо сражение, в която хуманността изглежда химерично…
Вкочаненост (В оригинала Припай – замръзнал около брега лед)
51. ПРОКРАДВАЙ СЕ ВЪЛЧЕШКАТА КЪМ ВКОЧАНЕНАТА ЗВЕЗДА!

52. ЛЯВАТА ТИ РЪКА Я НАРИЧАТ ВКОЧАНЕНОСТ! ПРЕДАЙ РЪКАТА СИ!

53. И СЪРЦЕТО ТИ ГО НАРИЧАТ ВКОЧАНЕНОСТ!

54. НИЩО НЕ ЧАКАЙ ОТ ВКОЧАНЕНОСТТА, СЛЕД ТОВА – NITCHEGO!

55. СПЕШНО ДА СЕ ЗАДЕЙСТВА СЪН СТО И ДВАНАДЕСЕТ!

56. ВОЙНИКО, НЕ СЕПВАЙ СЕ ОТ СЪНЯ СТО И ДВАНАДЕСЕТ! НЕ СЕ ПРОТИВИ НА ЦАРИЦИТЕ! ПЛУВАЙ НА ВИДНО МЯСТО!

57. СЛЕД СЪН СТО И ДВАНАДЕСЕТ НАРИЧАТ РЪКАТА ТИ ВКОЧАНЕНОСТ!

58. БЪДИ ПРИ ЦАРИЦИТЕ В ОГЪНЯ! ДОРИ ОГЪНЯТ ГО ЗОВАТ ВКОЧАНЕНОСТ!

59. НЕ ЧАКАЙ НИЩО ПРЕД ЦАРИЦИТЕ В ПЪКЪЛА! НЕ СЕ ПРОТИВИ! НАМЕРИ СИ

РЪКАТА! БРОЙ ДО СТО И ДВАНАДЕСЕТ!

60. НА ВКОЧАНЕНАТА ЗВЕЗДА СКОРО ЩЕ ПОГИНАТ СКВЕРНИТЕ ДНИ!

Батай отбелязва в свое интервю: „В литературата можем да видим човешката перспектива в нейната цялост, защото тя не ни пуска, не ни позволява да живеем без да видим човешката природа в най-насилническия ѝ аспект. Само трябва да си помислите за трагедиите, Шекспир има много примери в същия жанр.“
Дали да виждаме в „Лозунги“ едни обновени „цветя на злото“, кафкианската празнота на един механичен свят, запътил се към нищото? Литературата като безнадежно болестно състояние на езика и съзнанието? Битка, в която победата не е предопределена? И многозначителната умълчаност на лудостта…

 

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево