Тодор ЧОНОВ e роден е на 29 януари 1945 година в село Рогош, Пловдивско. Завършва българска филология в Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“, следдипломна квалификация на тема „Особености на редактирането“ в Института за
повишение на квалификацията на работещите в печата, Москва, СССР и „Управление на градове с население над 300 хиляди жители“ по международната програма на Университета в Южна Каролина, САЩ. Бил е шофьор, машинист на пътно-строителни машини, фабричен работник, коректор, редактор, завеждащ редакция „Българска художествена литература“ при Държавно издателство „Христо Г. Данов“, управител на вестник „Глас“ и кмет на район „Централен“ – Пловдив. Учредител е на студентски литературен клуб „Гео Милев“ – Пловдив и негов пръв председател от учредяването до края на следването си. Учредител (възстановител) на Радикалдемократическата партия – Пловдив и на сегашното Дружество на Пловдивските писатели и негов председател, както и председател на читалище „Христо Ботев“ – Пловдив. Носител е само на първи награди от всички литературни конкурси, в които е участвал.
Автор е на сборниците със стихове „Изпит“(1977), „Тревожен кръг“ (1980), „Сълза“
(1983) и „Ъгъл“ (1988), удостоена с литературната награда „Пловдив“. Членувал е в Дружеството на преводачите – Пловдив и в Съюза на българските писатели. Женен е и ма двама сина – Стоян и Петър.

НЕ КАЗВАЙ НИЩО

С какво завидно постоянство
черта тревожния си кръг –
създаде собствено стопанство
от дом, жена, родина, дълг...

И сред синкопи нажежени,
и сред екранно лесен свят
прозяваш се от напрежение
между закуска и обяд.

И в сянката продълговата
на страстната космична нощ
играеш баскетбол с луната
под своя жалък гръден кош.

Край огъня на сладка нега
ти беше на човека гост.
Ти бе като самия него –
общителен, човечен, прост...
 
Но с шепите на тънко чувство
събра в трагичен анекдот
една представа за изкуство
с една представа за живот.  

Сега ще дращиш по стъклата
на собствения си кафез.
Грабни си, братко, чукалата...
Не казвай нищо. И излез.





ГНЕЗДА

Откога стоиш объркан
над ямбични чернови.
Хармонично вънка звънкат
праскови, върби, треви.

И в декора пасторален
шумоли внезапна смес:
до синчеца – мак разпален
с непонятен интерес.

Има някаква загадка
в смисъла на всеки сбор.
Има атомна площадка
и зелен интериор.

Има урожай салонен
с гастрономни миризми.
И, подгонен, лист отронен
към земята се стреми.

И по есенна повеля
е светът поизвехтял.
Щъркелът със свойта челяд
временно е отлетял.

И оставаш пак самичък
сред тапетна резеда...
Виж, ръцете ти приличат
на напуснати  гнезда.





БЕЗПОЩАДНО

Може би теб отдавна те няма
сред панелния трети етаж.
Може би този стих е измама –
просто някакъв стихомираж.

Може би мисълта ти се рее
в свои някакви там висоти.
И Владимир Висоцки е пеел
не да слушаш единствено ти.

Може би ти не можеш да бъдеш
цяла войнствена вечност нащрек.
Ти не си нито бивш, нито бъдещ,
но не си и латентен човек.

Може би под звездите московски
за голяма любов си мечтал.
И пред паметника на Маяковски,
без да искаш, за малко си спрял.

Може би сред безбройни антени
и сред бяло балконско пране
си нашепвал стиха на Есенин:
“Шаганэ ты моя, Шаганэ...“

Може би сервитьорите спретнати
в задимения тъмен „Кристал“
са едничките честни свидетели,
че наистина си оцелял.

Оцелей! Безпощадно. Безславно.
Ненадейно. Внезапно. Сега
да живееш е все така странно.
Да умреш – е нелепа шега.





МЕДЕЯ

Грешат онез, които те отъждествяват с късче мрамор,
и аз към тях не мога да съм равнодушен. Мамо,

ти ме роди, отгледа ме, възпита ме и ме изучи –
сега не искай да съм верен, да съм предан като куче

и припознал стопанина си, пред свирепата му шашка
угоднически да скимтя и да въртя опашка.

Не искам като камък да вися на бялата ти шия,
когато те връхлитат яростно стихия след стихия.

Не искам да съм от онез, които майсторски въртят езика,
наместо правдата за времето всегласно да извикат.

Не мога, и не искам, да се гуша в топлите ти скути,
когато цял народ се хвърля в бездната без парашути.

Аз искам да съм малка част от истината, зрънце,
да бъда семенце покълнало под галещото слънце

и да се слея с дишането тежко на земята,
а не да кукуригам дрезгаво, не да се мятам

като мушица край фенера на Историята и да чакам
светулките наоколо да превъзмогнат мрака.

Мамо!




КАТЕХИЗИС

Съдбите ни се лутат из мъглата безпризорни –
встрани от конюнктурни автори и от бездарни режисьори.

А любовта, ах, любовта, захвърлена от нечия ръка студена,
въргаля се на мрака в козината изпотена.

Като подхвърлено дете пищи и свива мънички юмруци
в железния контейнер сред кварталните боклуци.

Надеждата, измъчена, отчаяно се гърчи и трепери,
облъчвана от милосърдие в онкологични диспансери.

И организмът ѝ върти педалите и търси вътрешни резерви,
и в работилницата на ума звънтят обтегнатите нерви.

Не искам Моят труд и Мойта гордост да се смеси
с капризите на самозвани принцове и на принцеси.

Но ми омръзна с мисълта за хляб да ставам и да лягам,
не искам да премина през живота – гол, като тояга.

Признавам си, понякога във безизходността на мрака
завиждал съм и на мерзавеца, и на глупака.

Не съм ламтял за кухненски разгул и битово блаженство,
човекът има правото на висша свобода, на съвършенство.

Човекът има правото на сетен вик, на болка,
невидима като Екватора и неговата обиколка.

Човекът има правото дори да бъде странен,
да стъпи горд на Еверест и там да си остане.

Човекът има правото да заживее просто:
с идеята на карловския синеок апостол.

Да бъде будна съвест, да зове и да тревожи
и да въстава срещу всичките съвременни велможи.

Да подкопава с нокти остарялата световна сграда,
да я руши, да я съзижда, да ликува и да страда.

Да мине своя маратон, с Вестта да смае
пресипналите от патетика платени глашатаи.

Да ме простят кръчмарските професори и живият живот, но
съмнявам се дали човекът е обществено животно.

И както чух наскоро някакъв субект да вика –
не е и мислеща, а кимаща на всичките страни тръстика,

замаяна от полъха на политическия вятър
в декора на световния съвременен театър.

Защо да се самозалъгваме с пустинните миражи,
че някакъв червен обществен лакмус ще покаже

в объркващата до нелепост сложност на нещата,
кое е истината за света, кое лъжата –

тъй както някога в гимназията образцова
и солната киселина, и натриевата основа –

когато няма разлика между овце одрани
и вълци, клекнали под лунна светлина да ближат рани.

Жестоко е наистина, чудовищно е, но единствен ножът
ще различи овцата от вълка във овча кожа.

Защото има още разпилени из полята кости
и кървави Марици, и трагически Огости,

защото има още неизбродени докрай върхари
и знамена, и чест, и обич за България.

Българийо – дом, майка, слънце, въздух, рози,
не съм те оскърбявал с туристически възторзи.

И колкото във времето назад да се обръщам,
не помня да съм бил турист във родната си къща.

Не съм разсейвал с лозунги ленивата си скука,
аз тука съм роден, живял съм и ще гина тука...




НА ДОБРОМИР

Казваше ми: „Пиша нова книга,
избери ми хубава хартия...“
Без дори окото ти да мигне,
си ме лъгал – като бургуджия.

И докато съм беснял и псувал
своята житейска нищета,
ти, подлецо, тайно си целувал
сладостните устни на смъртта.

Над България поляга тихо
непознат за никого сезон.
Няколко невероятни стиха
изпръхтяват като краден кон.

Тъпо ми е, някак непонятно...
В ТV-клуба – като крупие –
Набора Стоянчо акуратно
ми поднася трето питие.

Устните – напукани от жажда,
дланите – изгърбени в юмрук.
Нито водката ми се услажда,
нито ми се идва вече тук.

Сигурен съм, с някакъв светия
жулиш клечки горе цяла нощ.
Но на мен не ми минават тия,
нали помниш, че съм от Рогош.

Чувствам аз, че пада ми пердето
в тази дива, сива самота.
Чакай ме, ще дойда на небето
и ще ти вгорча дори смъртта.