Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: СЛАДКАТА ЦИГАРА НА РИБАРЯ "

СЛАДКАТА ЦИГАРА НА РИБАРЯ

Мариан ЖЕЛЕВ e роден е в гр. Добрич през 1974 г. „Свлачище“ – е първи негов
роман, отличен с голямата награда „Златен Пегас“ за дебютна книга в Хасково 1999 г. Издал е още романите „Малката действителност“/2000/ „Сбогом, България“ /2003/, „Катастрофа“/2005/, „Жив“/2010/ и сборника с разкази „На бял свят“/2015/. Носител е на националната награда за къс разказ от млад автор „Рашко Сугарев“/2005“. Мариан Желев е съосновател на Общество на младите писатели. Живее и работи във Варна.




Като хлапета много често си правехме дълги преходи с колелетата. Извън града – до село, ако черешите са узрели; до близкия бостан, където дядото на един от нашите беше пазач. Ходехме и до морето. На балчишкия вълнолом или до буните край плажа.  
Повечето си носехме макара с корда и няколко кукички. За тежести ползвахме  
резервните болтове от чантичката с инструменти в колелото. Мидите ни служеха за  
стръв, които вадехме с гмуркане. Неведнъж се прибирахме с по някое и друго уловено попче. Макар че, да си призная, изобщо не се интересувах дали ще бъдат изядени те след това. Важното бе да се гмуркаме, да сме близо до морето, да скачаме и да викаме на воля, преди да сме се качили обратно по колелетата. Сядахме преди това на пясъка или отивахме до вълнолома да видим дали рибарите няма да изкарат някоя голяма риба.  
Някои разправяха, че един хванал калкан от брега; бил толкова голям, че кордата му не издържала и той цопнал обратно в морето. Минавайки по вълнолома, гледахме да спазваме дистанция зад рибарите. Те, наредени по бетонния ръб, замислени, вглъбени, а ние – пристъпващи като второстепенни герои от приказката за златната рибка – гледаме и не пипаме. За нас те не бяха от този свят. Толкова контрастиращо бе мълчанието им с нашето желание да вдигаме колкото се може повече шум и в същото време бивахме така привлечени от почти мумифицираните им пози, че имаше моменти, когато стояхме повече от час, за да уловим онзи безценен момент, когато рибарят изведнъж излиза от състоянието си на транс, стиска здраво въдицата и започва да върти макарата с енергията на човек, който е готов да извади и кит с голи ръце. Но докато дойде този момент, събрани на групичка, ние се сливахме със спокойствието им, следяхме въдицата, водачите, върха ѝ, кордата – дали има поклащане, придърпване или рязко отскачане.
Някъде по това време силно впечатление ми направи особената миризма на тютюн
– на цигарен дим край морето. Рибар непушач е като да откриеш кръчмар трезвеник или месар вегетарианец. Цигарата за тях, съдейки по това как я вирваха, мачкаха със зъби или я оставяха да виси на долната устна – бе като мистичен жезъл, чийто дим бе част от магията. Колкото по-тертиплийски я пушеха тази цигара, толкова сякаш си гарантираха наслуката. И не само. В особено напрегнати моменти, когато рибата тъкмо е клъвнала, пък после явно се е отказала, рибарят прави едно пуфпуф с фаса, без да гълта дима. Сякаш по този начин омагьосва мързеливата риба и я кани да се закачи на кукичката му.
Цигарата, освен за ритуал, служеше и за инструмент на рибаря. С нея той прерязваше кордата, когато връзва кукички, или му е писнало да я дърпа, ако се е закачила някъде  под водата. Не му се налага да търси джобното ножче, а просто докосва кордата с огънчето и готово.
Мирисът на цигарен дим край морето бе връзката между сладкото съзерцание на  
рибарите и моето любопитство. Това бе една особена смес от тютюн, солен и влажен въздух, примесен с нещо сладникаво. Или може би последното бе комбинация от  
предните две. Никъде другаде цигара не ми е миришела така. В повечето случаи димът задушава, кара те да кашляш, да махаш недоволно с ръка. А тук, на балчишкия вълнолом, където за първи път открих този сладникав аромат, заставах срещу вятъра, оставяйки пушещите рибари пред мен.
Добре де, мислех си, и ние вече си бяхме дръпвали по някое фасче – типично по  
хлапашки, за да украсим детските си физиономии с нещо от света на възрастните.  
Тютюнът бе тест за порастване, който трябваше да минем. Ще кашляме ли, ще ни сълзят ли очите от синкавия дим, ще си горим пръстите ли – важното бе бабаитлъкът да е на ниво. И колко пъти съм имал досег с цигарите как така нито веднъж не бях улавял този специфичен аромат?
Не знам другарите ми дали усещаха по този начин дима от цигарата на рибарите, но за мен наистина бе някаква особена магия. Сигурен съм, че тя имаше нещо общо с морето, но пък – още по-странно – не при всички се получаваше. Цигари, изпушени от възрастна лелка или мъж под чадърената сянка на плажа – те лютяха и задавяха. Нищо общо с рибарския фас.
В очакване на своята голяма риба – защо не и калкан – той бавно засмуква филтъра. Димът го отнася, отдалечава го от заобикалящия го свят, отпуска го, докато едното му око е леко притворено. Напрягането изчезва, остават само рибарят, цигарата и едно усещане, с което той броди като че ли по дъното, за да привлече рибата към кукичката. И току изпусне дима – задържан в дробовете му, той вече се е превърнал в част от него, част от очакването и част от голямото синьо море, което е обгърнало съзнанието му. Сладък момент, от който малко истински рибари биха се отделили доброволно.
Превъртам лентата напред. Виждам се като войник. Пушех редовно, но не се вълнувах али цигарите миришат сладко. По-скоро ми бяха станали навик. Полагаемата си отпуска прекарах в „рая“ – край скалите на Калиакра, във все още не толкова известния тогава залив Болата. На палатка с един от наборите. Тогава в залива имаше рибарски лодки. Койчо и Трайчо ги знаех от квартала в Добрич. Лодката им стоеше вързана целогодишно и почти всеки ден, в зависимост от вълните, те излизаха за рапани. Исках да им помагам. Не че бях готов да жертвам отпуската си, напротив – прекалено много обичах морето: да плувам, да ловя риба, да се разхождам по брега, да се гмуркам, наслаждавайки се на свободата си. Койчо и Трайчо, откакто се помнеха, вадеха рапани като водолази. Взеха ме за помощник. За награда получавах по една издухана бутилка на ден. През останалото време трябваше да стоя в лодката и да прибирам в чували изкараните на повърхността рапани. Чудесно занимание, което ме удовлетворяваше. Двамата издухваха по три-четири бутилки на ден под водата. В паузите почиваха на  
лодката, разказваха вицове, пиеха кафе и пушеха по цигара.
Ароматът бе същият. Ето че отново се бе завърнал. Сладникав и леко лютив, носещ се към ноздрите ми като магическо хвърчило, вързано за пръските на морските вълни. Казах им на Койчо и Трайчо, че цигарите им миришат особено, а те се засмяха, докато и двамата си дърпаха и изпускаха дим. Стоях като зашеметен от този аромат, който исках да задържа колкото се може по-близо до обонянието си. Казах си, че животът е прекрасен, наситен с толкова много емоции – всяка една със свой мирис, – с толкова мечти, че не ти остава нищо друго, освен да се чувстваш щастлив. Щастлив и свободен. Възможно ли е, питах се, всичко да се дължи на една цигара и на нейния аромат, пък била тя и омагьосана от морето?
Пушех много, но някъде около трийсетте си казах, че е дошло времето да ги откажа. Тогава преоткрих вкуса на кафето рано сутрин. И на червеното вино в дългите януарски нощи. Вкуса на храната, цветята, въздуха – само един пушач, който е отказал цигарите, може да оцени тези нови, много по-силни аромати. Има си обяснение, заради притъпените от тютюна вкусови рецептори. Но не очаквайте от мен със скоростта на латерна да обяснявам колко вредни са цигарите. Вредно е всяко едно пристрастяване. Останалото е лицемерие, хор на програмирани коментатори за здравословен начин на живот, на които не можеш да обясниш защо понякога цигарата на рибаря е сладка.
Очаквах първото си дете. С жена ми често се разхождахме по варненския бряг. И най-вече край вълнолома, по мое желание. Наредените в редица рибари там сякаш бяха специално пристигнали от моето детство. Преместили са се от балчишкото пристанище и са дошли да хвърлят въдиците тук. Вярно, остарели, бутащи ръждясали колелета, с позабавени реакции, но с неизменната цигара в уста. Пак цареше онова спокойствие около тях, което не може да се имитира – както и зеницата не може да имитира досега си със светлината, ако е била преди това на тъмно. Това сладко, загадъчно и впечатляващо рибарско спокойствие няма как и да се откупи. Целите се бяха загърнали с него, димейки от своите цигари със специфична еднотактова последователност. На жена ми ѝ направи впечатление, че се местя от място на място, докато уж се бяхме поспрели от любопитство да видим какво вадят от морето. Димът се губеше, но въпреки това оставаше в ноздрите ми следа от познатия вече портал към свободата и простора, мечтите и емоциите, както и една изящна със своята поява мъдрост: че много неща на този свят са временни, нетрайни и само онова, което е трудно осъществимо и неуловимо, необяснимо и странно, остава като стимул за едничката ми вяра. Ето защо вече не се хвърлях на всяка цена да търся отговор на въпроса: Защо, защо толкова силно ме привличаше този аромат? Навярно той съдържаше отговор на всичките ми въпроси, преди да съм ги задал и измислил дори.
— Знаеш ли – обърнах се към жена си, – мога денонощно да наблюдавам рибарите. И съм го правил толкова години. Вече дори мога да определя по какво се познава истинският рибар... Не, не гледай в кофичката колко риба е уловил. Виж го как пуши и ще разбереш. Изчаках минутка и продължих.
— Фасът му е натикан между средния и безименния пръст. Не през един по-нагоре, както е  обичайно. Горните пръсти му трябват за да откача уловената риба, да връзва стръв,  кука... Но има и друга причина, друг начин да разбереш, че рибарят е истински.
Той поема дима от цигарата, задържа го в устата, издува бузи, после го гълта; пуска го на бавни струйки, които излизат с полепнали по тях очакване, покой и безвремие. Към тях бързо се привързва мирисът на соленото море. И някъде там, на вълнолома, ги очакват ноздрите на едно момче, което сега е мъж и ще става татко.
Животът бе сладък и бях щастлив, че мога да му се радвам с всички възможни сетива.  
Тютюневият дим правеше чудеса. Рибарите от вълнолома бяха моите добри магьосници. Все едно се намирах в центъра на една вселена, която сам бях създал. Тръгнал към нея по път, направен от цигарен дим. С поотрасването на второто ми дете шумът, веселбите и дългите бурни вечери с приятели взеха да ме изморяват. Все повече се замислях за времето, в което подълго ще оставам сам, на тишина и спокойствие. Представях си се качен на някой връх, откъдето, образно казано, мога да проследя целия път, който съм минал през съзнателния си живот. Мъдрост ли? – чак пък мъдрост! Просто с годините човек се научава да намира по-пряк път до своите истини. Което спестява заблужденията на младостта – която също си има своя чар, заради духа на откривателството и стремежа към поддържане на висок пулс от емоции и забавление. Слава Богу, че бяха останали неща в моя живот, които не се променят, стоят на едно и също разстояние и винаги, когато ги потърся, ги откривам непроменени. Като че ли те се очертаваха като моя най-силен крепежен елемент. Останалото бе време, което изтичаше и аз трябваше да се съобразявам с това.
Болки в колената, схващане на врата, позатихващо зрение, някой и друг килограм отгоре... Нищо ново с възрастта. Очаквах го. Не знам дали съм бил подготвен.  
Всъщност всички искаме да ни се случват хубави неща в бъдещето. И понякога, да не казвам често, оставаме силно разочаровани от резултатите.
Наложи се да си направя пълни изследвания в болнцата. Полученото описание на  
здравословното ми състояние не ме изненада. По-скоро ме натъжи категоричността, с която се констатираха бавно гаснещите функции на органите ми; на затишието в обмяната на веществата, на понижената скорост, с която всичко се случваше в моето тяло. Не, нямах за какво да въздишам. Миналото бе като изпушена цигара.
Само клошарите събират фасове от спирките. Моите си ги бях изпушил до филтър.
Пострадах при трудов инцидент. Дали от разсеяност или заради това, че все почесто се отнасях в мислите си, не прецених добре мястото си при разтоварване на стока и кракът ми остана под тежестта на едно натоварено пале. Натрошени кости в стъпалото, болка в гърдите от вика, който нададох. Резултатът: половинчасова операция в болницата. След това гипс и около седмица на легло със заключението, че най-малко четиридесет дена ще нося гипс на крака. Под наблюдение на медицински лица. Когато ме оставеха сам в стаята, излизах на терасата. На чист въздух. Този в болницата е като бутилиран – остър, стерилен и ме оплита като в мрежа от системи, забити във вените ми.
Докато наблюдавах града, до ноздрите ми отново достигна онзи познат мирис на  
развълнувано море, каращ ме да си представям освободена от клетката си птица; на отворено и толкова дълбоко синьо небе, че дори птиците биха се объркали за посоката; и на спокоен човек, който току-що разпалва тютюна си.
Хвърлих едно око от терасата надолу. През един етаж видях ръката на рибаря. Само ръката му, но знаех, че е рибар. Беше натикал фаса чак между кутрето и безименния пръст. Пушеше бавно, като че ли директно от болничната тераса бе заметнал с въдицата и чакаше долу нещо да клъвне. Морето бе далече и точно това ме озадачи. Та нали досега само при съчетанието рибар, море и тютюн се получаваше онзи така привличащ ме сладък аромат. Явно рибарят бе на възраст и дълго време бе вдишвал от същото това море, за да запази аромата му завинаги в себе си, където и да се намира. Или пък душата му в този момент бе тръгнала да търси своето море...
Едно вдишване и изпускане на дима,... а аз горе приличах на гладен калкан, хранещ се с цигарен дим на рибари. Колкото повече вдишвах, толкова се отдалечавах от болницата и забравях за натрошения си крак... Душите не куцат. Когато пожелаеш, могат да те отнесат в детството, при онези сладки мигове на безбрежност, когато по странни стечения на обстоятелствата се преоткриваш, благодарение на обикновен цигарен дим от фаса на рибар.
Намирах се на седмия етаж на болницата. Като че ли най-после се бях качил на своя връх, от който виждах стъпките си, пътеките, скоковете. Под мен димеше сладката цигара на рибаря, тикната в крайните пръсти, за да може с другите да откача и закача стръвта. Клъвнах на хубавия живот, на едно обикновено рибарско дръпване от цигарата. И разбрах, че в този момент се случва нещо необратимо, че нещо ще се промени.  
Цигарата на рибаря от долния етаж беше едно сбогуване и в същото време прекрачване в безвремието, когато наистина си готов да заметнеш въдицата през половин или цяла вечност, но да усетиш как кордата придърпва и ти си готов да задвижиш макарата. И не се знае – уловът ли ще пристигне, или ти ще бъдеш отнесен от него. Зависи какво целиш.
На другия ден слязох с патериците на долния етаж. Колкото да се уверя и потвърдя пред себе си, че човекът с цигарата от вчера е рибар.
— Да, бат` Наско Паламуда – отвърна ми докторът. От гърдите му се отдели дълга и протяжна въздишка, която сякаш не бе типична за професията му. – Снощи той изпуши последната си цигара. Не че не го очаквахме, но...
Не се учудих на новината, че бат` Наско си бе отишъл. Навярно съм го имал като  
предчувствие, но съм прекалено далеч от метафизични заключения. За мен бе важна онази негова цигара. И димът, който трасира за след това пътят на душата му. Сигурно сега разплиташе чепаретата на друг бряг, до своето море, излязло от гърдите му, добре завит в своя сладък мирис на тютюн.
Нямах търпение да ми махнат гипса и да свършат всички процедури по раздвижването на крака. Използвах времето да накупя въдица, макари, корда, куки, тежести и всякакви рибарки принадлежности.
Първото ми свободно излизане от къщи бе в посока вълнолома. Чувствах се така пълен с енергия, че няколко пъти направих онези типични хлапашки подскока. Нищо, че болката в стъпалото си стоеше. Как ли съм изглеждал отстрани: гонещ петдесетте, с прошарена коса, с кофичка и въдица в ръка... на подскоци. Не бяха много любопитните в ранната утрин. Пък и да ги имаше, не бих се впечатлил. Тъкмо при изгрев слънце стъпих на вълнолома. Неколцина рибари вече бяха хвърлили  въдиците. Всеки по своему се беше отчуждил, потънал в маранята на своите мисли и навярно в броене на минутите до следващата цигара. Беше септември и лятото бавно се изнизваше, досущ като преял работник на обилен фирмен банкет. Слънцето мързеливо се надигаше от облаците по хоризонта, приличащи на разхвърлени възглавници – нищо общо с пъргавото му изгряване през горещия юли. Вълните, една по една, взеха да отразяват светлината му. Надигнаха се, поразрошиха гребен, колкото леко да осолят въздуха. Някъде се чу бързо навиване на макара, последвано от свистене на корда и  
глухо цопване на тежест във водата.
Лек ветрец посегна да измие лицето ми. Замижах пред този полъх. Ноздрите ми го поеха дълбоко – толкова дълбоко, че можех да отброя всяка молекула или всеки мой спомен, където се виждах щастлив. Щастлив и свободен. Усещането нямаше нищо общо с категоричността на живота, чийто закони ме дебнеха в гръб с резултати от изследвания.
Разгънах въдицата, вързах тежест, кука и стръв. Отпуснах малко корда, откачих скобата на макарата и заметнах към морето. Докато макарата се развиваше, се огледах за сгъваемото си столче, което също носех. Щях да се настаня и да чакам. Но преди това...
Оставаше ми да направя само едно нещо.

 

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево