Рада ВЪРТУНИНСКА


„Уважението към миналото – това е чертата, която отличава образоваността от диващината“
              А. С. Пушкин

Паметни августовски и септемврийски дни! Дни на слава и преклонение пред подвига на хилядите български воини, напоили с кръвта си безводната добруджанска степ, но също на покруса и плач, на сълзи, слели се с кръвта на героите.
През тези възпоминателни дни ще бъдат издигнати паметници, ще се отслужат панихиди, ще празнуват десетки добруджански селища, носещи имената на генерали, полковници, поручици и редови бойци, проявили храброст и загинали в боевете през септември 1916 година.
Написани са много книги и спомени. Ще бъдат написани нови, но никога няма да можем с думи да изчерпим и да дадем най-точен израз на чувствата си за случилото се през „черния август“, за епичните сражения и гръмките победи през септември.
Трагедията на добруджанци през август 1916 година е сравнима с Априлското въстание от 1876 г.
Изминали са само 40 години от Освобождението и за краткото историческо време тази благодатна и най-българска земя, нейният народ бяха подложени на сеч и палежи, на още едно поробване /1913-1916 г./ и още едно /1918-1940 г./ благодарение на Великите сили, които никога не са ни мислили доброто, както и да ги величаем сега. Не обичам думата „геноцид“. Тя замазва престъпленията, а не намирам по-подходяща от робство, заробване, робия. Сравнявам с Априлското въстание, защото в него от цяла България са избити около 30 000 българи, а през 1916 г. малката, рядко населена Добруджа е дала над 30 000 жертви. Как да наречем масовото клане в Добрич на 3 септември 1916 г.? Или отвличането, известно сред населението – „октараните“ над 30 000 мирни селяни и граждани, мъже, жени, деца? Взети от нивите и домовете им, подкарани като добитък към Молдовските лагери на смъртта; голяма част избити по пътя или удавени в Дунава. Оживелите превърнали в каторжници, в роби на богатите румънски мошири.
Как да наречем убийството на деца? Чудовищно! В един официален списък № 2, защото има и № 1 с имената на „зверски убитите 57 мирни добрички граждани“, а в № 2 са регистрирани имената на убитите и откараните само от едно силистренско село Кара Омур на 21 август 1916 г. подбрани са 42 души, между тях 12 жени-домакини от 30 до 75 години и една баба Неделя на 90 години! Звучи зловещо, че между тях са и дванайсет деца – 3 по на 1 месец, другите на 6 месеца до 3 години и едно на 5 години. За него, окованото момченце, добричкият журналист Любен Станчев публикува във в. „Добруджански глас“ статията „Мамо, тежат ми железата“.
Какви врагове могат да бъдат сукалчета и престарели жени? Пиша това с болка, възмущение и гняв, защото удобно се мълчи и забравя. Безсрамно се преиначават, омаловажават, дори отричат драматични събития от историята ни. Бил Клинтън ни напомни за Паисий, а принц Чарлз ни посъветва, че „самоуважението на един народ започва от езика му“. Бих добавила и от почитта към историческото ни минало. Трябва да помним своя род и език, иначе сме стадо, както още П. Р. Славейков го е казал „…не народ, а мърша“. Споменавам именно тези „безмълвни страдалци“, които ще останат в графата на възпоменанията „и много други“.
Родила съм се в румънско време. Била съм възпитавана в румънска „градиница“, т.е., детска градина, в която имаше повече шамари, отколкото цветя. От родителите си помня, че през всеки август, до 1940 година, добруджанци са излизали на протестни демонстрации с черни знамена.
В хаоса от чувства и размисли искам да припомня на днешното „таблетно“ и слабо заинтересовано от родословието си поколение, името на един достоен добруджанец. Той не е забравен, защото има село на неговото име, но е все по-рядко споменаван – родолюбец, герой и мъченик.

ВАСИЛ КОНТАРОВ – КОМИТАТА
Тази година се навършват 165 години от рождението му и 100 години от гибелта му.
Васил Драганов Контаров е роден в Котел през 1851 г. в семейството на Драган, придошъл в Котел от Еленския край и Цона Контарова /р. 1820 г./ в Котел.
Родът Контарови бил странен, заможен, известен и почитан в каазата. За етимологията на фамилния прякор Контарови има само едно обяснение, за което пише в края на ХІХ век Захари Бабин Дженин, събрал и отпечатал 142 котленски прякора. „Контарови били тертеплии и… много спретнато облечени, откъдето идва и прякора им – Контета, Контата и накрая по котленски Контарата.“
Големият дом на Контарови преживял и оцелял сред трите прословути котленски пожара /1840, 1863 и 1894 г./ Добруджанци дори се шегуваха с хора, които не умеят да играят хоро или да танцуват, че „краката им изгорели в Котел“.
През 1799 година в този дом се ражда един буден български родолюбец и възрожденец архимандрит Дионисий Контарски. Негови сестри са Стойка, Добра и споменатата вече Цона – майка на Васил Контаров.
Заслужава да кажем няколко думи за архимандрит Дионисий Контарски. През 1840 г. Видинският управител Хюсеин паша предложил Дионисий за митрополит на Видинската епархия. По традиция, ръкополагането трябвало да се извърши в Цариград от гръцкия вселенски патриарх Григорий. Той е известен фанариот, коварен българомразец. Според изискванията Доинисий трябвало да остане няколко дни в Патриаршията. На четвъртия ден се разболял и се оттеглил в квартирата си, която бил наел в Арнауткую. След няколко дни починал в адски мъки. Лекарската диагноза била – отравяне. Дионисий бил погребан в двора на православната църква в Арнауткую от сливенски и котленски търговци и родолюбиви български младежи, учещи в Куручушме.
Сестрата на архимандрит Дионисий – Цона, 20-годишна по това време, се омъжила за Драган, който по котленска традиция приел нейната фамилия. Живеели в стария Контарев дом и имали четири сина – Димитър, Петър, Васил /1851/, Христо и една дъщеря Ненка. В техния дом през 1872 г. Васил Левски учредил Котленския революционен комитет. Две години след това /1874 г./ двадесет и три годишният Васил Контаров, възприел идеите на Апостола за всенародно въстание, тайно напуснал дома си и се озовал в Румъния сред хъшовете. В продължение на години семейството му не знаело нищо за него и го считали за убит или отвлечен.
През 1876 г. сред разгрома на Априлското въстание, той се включва в сформирания руско-български батальон и участва в Сръбско-турската война от 18 юли 1876 г. до подписването на мирния договор от 16 февруари 1877 г. След разформироването на батальона в гр. Кладово, още на другия ден, всички български доброволци се прехвърлят в Румъния и в Плоещ се присъединяват към българското опълчение, за да вземат участие в Освободителната Руско-турска война от 1877-1878 г. В списъка на личния състав с „Пореден № 2975 фигурира името на Драганов, Васил Контаров от Котел, 4-та дружина, 5-та рота, постъпил на 29 април 1877 г. и уволнен на 10 юни 1878 г.“ Заедно с около 10 000 български опълченци, прикрепени към руската армия, той участва във форсирането на Дунава. На 27 юни в Търново присъства на освещаването на българския трицвет, изработен от Елена Грънчарова от Горна Оряховица. Знамето е поверено на 4-та дружина. Под това скъпо за всеки българин знаме Васил Контаров се сражава в ожесточените боеве за Стара Загора, в завземането на Шипченския проход и в драматичните августовски дни /9-11 август/, устоявайки срещу атаките на ордите, предвождани от Сюлейман паша.
При тежки зимни условия преминават Балкана, пренасяйки почти на ръце тежките оръдия край урви и пропасти. Четвърта дружина се сражава при Шейново и води последната си битка за освобождението на с. Тича, Котленско.
Войната е приключила, но Васил Контаров остава да служи в новосформираната Земска войска до 10 юни 1878 г. Едва след уволнението си, след четиригодишно отсъствие, той се връща в родния си дом в Котел. Заради емигрантските си хъшовски приключения започват да го наричат Комитата.
След Освобождението, в търсене на препитание, той идва в Добруджа, в с. Видно, където овчарувал брат му Димитър. Новоосвободените земи се нуждаели от здрав ред, осигуряващ сигурността на населението; да бъдат обезоръжени останалите и мародерстващи банди от мюсюлмани и черкези. Васил Контаров бил добре обучен и подходящ за такава длъжност умиротворител. В продължение на две години той се грижел за реда и спокойствието на няколко села в района на гр. Каварна. Там срещнал и своята бъдеща стопанка Петрана Дойкова.
През 1880 г. с Указ от 7 юни на Васил Контаров, като поборник и заселен в обезлюдена Добруджа, била предоставена земя в землището на с. Куртдуман. Там той създал добро стопанство и си построил дом в „Балкански стил“ на два ката. През 1882 г. му се ражда дъщеря – Ана, след още две години син – Георги. Починали като деца. През 1886 г. се ражда синът им Димитър, който доживява до старост, а след него още три дъщери.
Васил Контаров бил добър земеделец, общественик и съветник. Милеел за селските работи, бил училищен настоятел. Вслушвал се в думите на даскал Иван Загубански, учител в тяхното село. Взел участие в Дуранкулашките бунтове против десятъка през 1900-та година.
Като опълченец и носител на отличия, бил поканен за освещаването на Хрампаметника Шипка през 1902 г. и награден с юбилейна значка. По предложение на своите съселяни с указ № 462 от 21.12.1906 година село Куртдуман било наименувано Василево. На 22 септември 1908 г. бил поканен да присъства на „тържественото провъзгласяване на независимостта на България“ в гр. Велико Търново. По този повод му е връчена юбилейна значка.
Васил Контаров – Комитата тежко преживява окупацията на Добруджа през 1913 година. Често влизал в конфликт с румънския чокоин Вълкан Флореску. Августовските събития не минали незабелязани за с. Василево. Българските войски били вече пред гр. Балчик.
Радостната вест за настъпването на българските освободители бързо стигнала до с. Василево. Румънското знаме било свалено, накъсано и стъпкано от неколцина мъже. След няколко часа румънски съгледвачи обискирали дома на Комитата, докато той бил на бостана. Търсели оръжието му, което предвидливо бил закопал някъде в двора. Връщайки се в ранния следобед, преди да слезе от каруцата, заедно с още двама негови съселяни били арестувани, завързани и откарани към с. Калина. Спрели в близост до чифлика на Петър Калинков, който по това време бил стопанисван от чокоина Вълкан. Развързали арестуваните и докато войниците се готвели за стрелба, чифликчията казал на Комитата: „Нали си много силен и прочут българин, ха да видим как ще ми паднеш на колене сега!“ Шейсет и пет годишният Васил Контаров го заплюл презрително. Офицерът заповядал: „Бягайте!“ Арестантите затичали по склона към гората. Пропукали пушки. Куршумите настигнали само Комитата. Той паднал. Румънецът надал радостен вик, но раненият се изправил и продължил да бяга. Нов откос го довършил. Пронизан от 11 куршума, паднал до близкия кладенец. Трима мелничари – дядо Август, Пенчо Райчев и Стоян Енчев станали свидетели на кървавата разправа. Убийците се върнали в селото и запалили дома на Контарови. Вярното му куче три дни не пускало никого да приближи до трупа на стопанина му. Прегладняло и изтощено, на четвъртия ден успели да го примамят и да погребат убития без опело, без ковчег, без почести, с мълчаливата молитва на тримата. Васил Контаров бил погребван няколко пъти. Последното му вечно жилище е в алеята на Добруджанските опълченци в Мемориалния комплекс „Военно гробище – музей“ в Добрич.
Един живот на достоен българин, увенчан с достойни дела!
ДА БЪДЕ ВЕЧНА И СВЯТА ПАМЕТТА МУ!