Василий МИТКОВ е роден в българското село Ореховка/Пандаклия/ – Болградски район, Одеска област, в голямо селско семейство. След като отбива военната си служба, продължава образованието си в Мелитополския институт за механизация на селското стопанство. Той е кандидат на техническите науки и автор на повече от петдесет научни труда. Написал е книгата „Българите на Запорожка земя: страници от историята и културата“/2007 г./, „Традиционната кухня на българите от Южна Украйна“/2011 г“, „Българите в Таврия: 150 години в история“/2012 г./. В периода от 1970 – 1990 г. е заемал различни длъжности - в производството, в научно-изследователски институт и в други административни учреждения. От края на 80-те години на ХХ век всеотдайно участва в българското възраждане в Таврия и е един от учредителите и активистите на Асоциацията на българите в Украйна. Дългогодишен редседател е на Запорожкото областно дружество за българска култура.

/1920-те – 1940-те години/

Под това заглавие в началото на годината излезе документално-публицистичната книга на писателя Василий Митков. Тя представлява серия от очерци, разказващи за репресиите на сталинското управление, насочени срещу българското население в Таврия – за разкулачването, каторгите, изкуствено предизвиканите гладомори, за гоненията по политически и национален признак в периода 1920 – 1940 г.
Към основната част на книгата е приложен сборник от архивни документи и спомени на свидетели на събитията от онези години, както и мартиролог на българите, станали жертва на политическите репресии. В нея са използвани документи и илюстративен материал от фондовете на държавните архиви на Запорожка и Днепропетровска област, Запорожкия областен музей по краезнание, Запорожкото научно дружество „Я. Новицки“, както и материали от семейни архиви и частни колекции.
Книгата се издава с финансовата помощ на Община град Добрич, със съдействието на Асоциация на българите в Украйна, Запорожко областно дружество за българска култура и Запорожки национален университет.

ОТ АВТОРА:
Скъпи читатели! Минаха вече девет години, откакто представих на вниманието ви книгата си „Българите на запорожка земя: страници от историята и културата“(2007). В нея имахте възможността да се запознаете с обстоятелствата, свързани с преселването на предците на сегашните таврийски българи на северния бряг на Азовско море, с основните събития в техния живот през една или друга историческа епоха. Както беше посочено в заключението на книгата, изложеното в нея беше само част от наученото, видяното и преживяното от автора, доста неща се четяха между редовете, а други не намериха място в повествованието… Дойде време да запълним пропуските. Ще започна с това, че дълго време много неща се премълчаваха, скриваха се факти, беше забранено да се говори за това, за което преди четвърт век беше много опасно: за осакатените човешки съдби, за хилядите жестоко прекъснати през годините на Големия глад и Големия терор животи на моите сънародници – българите в Таврия. Ето защо в основата на заглавието на книгата, която държите в ръцете си, залегна един от параграфите на предишната ми книга – „Голготата на българите в Таврия“. Животът през онези години наистина е станал път към Голгота за хиляди украински българи, изхвърлени от отнетите им домове и заточени в далечния чужд Север, уморени от глада, разстреляни по присъда на «тройките»… Те нямало от кого да очакват помощ приживе, а сега не можем да ги върнем. Единственото, което можем да сторим, е да скърбим и да помним. Самите ние да помним, да разказваме на децата и внуците си, за да не се случва никога повече нещо подобно. Точно това е целта на тази книга. Тя е замислена преди повече от 25-30 години – по времето на паметната за много хора „перестройка“. Тогава на страниците на градската, областната, републиканската, всесъюзната преса, като след спасителен дъжд, изсипал се върху напукана от зной местност, започнаха да поникват първо единични, плахи, а после все по-смели кълнове – думите на истината. Тях, като някакво дадено свише откровение, с жажда ги попиваха мнозина. Попивах ги и аз… И точно тези изрезки от вестници и списания, разказващи за репресиите по отношение на таврийските българи през 30-те години на 20 век, които аз събирах в няколко съвсем обикновени картонени папки и редовно препрочитах, залегнаха в основата на тази книга. С годините се добавяха все нови и нови материали – не само документи и научни статии от различни историци, но и свидетелства на преки очевидци и участници в онези събития. На ръка изписаните надписи върху папките гласяха: „Глад“, „Репресии“, „Трудова армия“. Не е трудно да се забележи, че точно на тези съставни части на болшевишко-сталинската «Голгота» са посветени и съответните раздели в предложената на вашето внимание книга. Книга сложна, тежка, скръбна. След основното повествование са подбрани и приложени различни документи и материали. В поголямата си част те са резултат от дейността на репресивната машина ОГПУ-НКВД (ОГПУ – Объединенное государственное политическое управление, бълг. Обединено държавно политическо управление; НКВД – Народный комиссариат внутренних дел, бълг. Народен комисариат на вътрешните работи – бел. прев.) в периода 1920 - 1940 г. и разказват за неоснователните обвинения срещу българите в Таврия за „антисъветска“ дейност. Повечето от дадените документи се публикуват за първи път в тази книга, тъй като до неотдавна те бяха с гриф „Строго секретно“. Такива са данните за регистрация на смъртността на населението за периода 1932 – 1933 г., както и документи, разкриващи истината за механизма на възникване и хода на този механизъм при страшния изкуствено предизвикан глад в Украйна през онези години, включително и в българските села в Таврия. Книгата е особено ценна и поради свидетелствата на очевидци. Преди всичко, това са разказите на
коренните жители на «столицата» на таврийските българи Преслав, събрани още преди дванадесет години от учените на Запорожкия национален университет, за което съм им искрено благодарен. Бих искал да отбележа особения принос при подготовката на настоящото издание на своите добри приятели – д-р Владимир Милчев, д-р Людмила Минкова, както и на историка краевед и голям сподвижник на българското възраждане в Таврия Стефан Намлиев, които любезно помогнаха на автора със своите консултации и по този начин ускориха и облекчиха работата по книгата.
И накрая особено уважение и благодарност авторът изказва на всички, които помогнаха книгата да види бял свят и да се разпространи в библиотеките – на своите стари и верни приятели Сергей Желев, Антон Кисе и Георги Чунчуков. Също и на Стоян Ковачев, Георги Греков, Юлиана Демирева за спомоществоватеството им при отпечатването ѝ.
Сърдечна благодарност и на Общинския съвет на Добрич

РАЗКАЗИ ПО СПОМЕНИ НА ОЧЕВИДЦИ

№ 3
Спомени на Ана Филиповна Пенчева от с. Преслав, Приморски район, Запорожка област, родена през 1919 г. (интервюто е записано от В. Милчев и А. Старух на 24 юли 2004 г.)

А глада през 33-та го помня! И аз гладувах! Вече бях пътник! И сестричката ми, и брат ми, и татко ... мама вече беше умряла! А татко ходи и продава, продава дрехи! Ама дрехите евтини, а пък храната скъпа! Е, после започнахме работа, започнаха да ни дават петдневки (за пет отработени дни – бел. прев.)! То колко ли и даваха – дватри килограма я дадат, я не. И си варим брашнена чорбица! Вода и брашно! Даже не искам да си спомням как живеехме – страшно беше! Минат пет дни и ти дадат нещо! Дажба! Колко ли даваха… Колкото да не пукнем! А от този глад толкова хора измряха, повече, отколкото е нашето село, сигурно измряха! Ако не бяха дрехите, и ние щяхме да умрем – вече вземахме
давахме! Вече и сестра ми, и брат ми бяха на легло! Бяха болни, гладни! Вече не можеха да ходят!
Какво ли не преживяхме! Ей така се намъчихме! Нямахме дрехи! Переш, кърпиш! Переш цял ден, кърпиш цял ден! И не само аз! А пък тия, дето бяха богати, всичко си имаха! Те добре я караха! А ние се мъчехме! И много измряха! Страшно! В обща яма ги заравяха, без ковчези, страшно, като кучета ги мятаха! Имаше на края на селото една ферма, а зад нея – пущинак! Ей там ги хвърляха! Мъртвите! Страшно! И така… А и нямаше кой да копае! Имаше едни двама, дето ги викаха! И те копаят и хвърлят всичките в една яма! По колко ли бяха?! Петнадесет души, десет! Ей такава страшна беше 33-та година! Морето е близко – а риба! Рибата под носа ни, а-а! 15 рубли рибки – попчета! Татко донесе и всички се радват – ей такива големи, покрити с лед: „Тате! Те са толкова големи!“ А като ги изчистиш и нарежеш, виждаш, че не са големи, а ледът ги прави да изглеждат големи! А какво друго да купиш?! Че как гладен ще
тръгнеш в морето! Гладният не може да върви! Отива този, който може! И така ни продаваха риба! Добре поне, че море си имахме! Ако не беше то, сигурно цялото село щеше да измре!
Май беше пролет, когато умирахме! Не помня! Помня колко много дрехи продаде баща ми, а насреща нищичко! Десет рибки! Колко ли са десет риби и как да се нахраним с тях! А как да си купим хляб, като изобщо не се продаваше! Нямаше хляб! В магазина нищо нямаше!!! А аз помня всичко! Татко... Ако донесеше нещо, ще ядем! Ако не донесе – нищо няма! Само на вода карахме, само вода имахме! Кладенец имахме в двора! … Друго нямахме!… И как да я караме! … Имахме едно кученце, ама и то после умря от глад! Нищо нямаше! После напролет татко започна работа, даваха му петдневка! Колкото – толкова! И така лека-полека, малко-помалко! После чичо ми – той беше млад – започна като тракторист, научи се и започнаха да му дават брашно! На баба и на дядо също им даваха! И те започнаха да ни носят! Мамалига си варихме! И така – варим и ядем! И чичо започна да ни помага! И така се върнахме към живота... А беше трудно, мноооооого трудно…

№ 4
Спомени на Андрей Иванович Фуклев от с. Преслав, Приморски район, Запорожка област, роден през 1922 г. (интервюто е записано от В. Милчев и А. Старух на 24 юли 2004 г.)

А когато започна колективизацията, те, комсомолските бригади, обикаляха из селото, взимаха всичко, без да питат! Всичко взимаха за колхоза! Насила ни караха! Това си го спомням… Местни комсомолци нямаше – изпращаха ги отдругаде! Не помня
някой от нашите да е бил комсомолец или пък активист! Руснаци! Да. Изпращаха ги, даваха им указания и… Кой го знае… На власт бяха комунистите. Е, да, колективизацията я помня! И после как ги репресираха! Появи се прослойка на кулаците! Тях унищожаваха!
Да, колективизация! А след нея на горкия селянин нищо не му остана! А обикаляха с едни такива прътове зърно да търсят! За революцията, за спасяването на революцията! И ями търсеха, къде са ямите, дето крият зърното!!! Е, намираха някои от ямите! И веднага домакините ги репресираха, караха ги в селсъвета! И там имаше една стаичка, помня я, имаше стаичка, даже и аз съм влизал там! И там ги вкарваха!!! Като се съберат няколко души, и ги извозват после! В Приморск, тогава беше Ногайск! И там вече … знам ли къде ги изпращаха?! Дядо ми, после чичо, двамата ги откараха някъде… Не се върнаха! Закараха ги и някъде там умряха!!! [мълчи] Казаха, че били врагове на съветската власт!
Дядо имаше 3 деца – майка, после леля Рая и леля Надя! Когато отведоха Петър, те останаха – мама се беше омъжила за беден селянин! А двете по-малки сестри на мама така си и останаха! Вече не са сред живите, а деца имат! Пъдеха хората от къщите, вземаха им нещата! Да, да, да!!! Вземаха, разбира се!!! Даже леля Рая известно време живееше с нас, защото татко беше беден. Пасеше овцете! Такива ми ти работи! А после си спомням
глада, подпухналите! Имаше един Семьон, не си спомням фамилията му, но и сега е пред очите ми! С една каручка и едно конче обикаля по улиците и влиза във всяка къща, ту в една, ту в друга – а там умрели! Хване ги я за крака, я за ръката, примъкне ги до каручката и ги натовари! И ги кара някъде!
Голям глад беше! Мноооооого голям!!! И така около 10 години! Вземем една кофа вода и отиваме на края на селото да хващаме лалугери! Да ги ядем! Съберем се по няколко деца и тръгваме на лов! Ами като нямаше нищо!!! Нищичко!!! Адски глад беше! Имаше един момент, когато и аз бях подпухнал от глад, и сестра ми, и другата – трима бяхме… и тримата подпухнали! И татко какво да прави – спре работа и тръгва към морето! А там мине се не мине време и рибарите излизат! А ние вече ги чакаме. Дадат ни малко риба, турим я на тенекията, изпечем я и ядем! Веднъж вкъщи мама и татко ги нямаше и аз се наврях в печката на двора да видя какво има там! Целият се наврях, а после не мога да
изляза. Мама, като си дойде, едвам ме измъкна! И за какъв дявол се наврях в печката?! И така татко ни спаси благодарение на рибата! Слава Богу, риба имаше много! А колко много хора измряха! Да!!! Хора!!! Всеки ден каручката кръстосваше улиците на селото и винаги беше пълна. И всичките ги хвърляха в една яма и край … Страшно
много! Страшно много! А пък колко сме си трудолюбиви! Ние, българите!
И с нищо не се съобразяваха, прибираха ги, откарваха ги някъде като изменници на съветската власт!
Когато беше гладът! И защо?! Защо … като националност! Национализмът се прояви по времето на глада! И те, значи, смятаха, че българите са предатели и са срещу съветската власт! И затова ги репресираха! В Колима ги изпратиха! Много! В Крим имаше много българи, и тук в нашия район, в селото... Неотдавна четох някъде, че 27 хиляди българи са живели тук, в Таврия! В Южна Украйна! Е, сега може и да са повече! Това си беше изкуствен глад! Изнасяха зърно, но на хората не даваха! Ей така ивеехме при съветската власт! Бандитизъм….
Когато беше гладът, не съм чул хората да се изнасят със семействата си! Оставаха си тук, в селото! Страх ги беше да се придвижват! Да не ги… Имаше и много доносници! А после идват и ти вземат всичко! Без думи, нищо не казват! Кой си ти, защо?! Това изобщо не ги интересуваше – правиха каквото си искаха! Ужас!!! Там сега, казват, са поставили паметник – на Гладомора!!!

№ 5
Спомени на Надежда Филиповна Соломонова от с. Преслав, Приморски район, Запорожка област, родена през 1925 г. (интервюто е записано от В. Милчев и А. Старух на 24 юли 2004 г.)

Гладът през 33-та… Как да не го помня! Помня го! Тогава живеехме тук, в центъра… Няма пари, няма нищо, хората измираха. Хората живееха до гробището! Хората живеят там, но нито могат да ходят, нищо не могат! А гробарят им казва: «Е, добре! Да не идвам утре за вас»! И там в един общ гроб ги хвърляха, там имаше един параклис и там по цяла нощ стенат хора!!! Да! Човекът още не умрял, а те вече го хвърлят на каруцата и край! Мама ми разказваше как са ги мъкнели, а аз бях малка! Представяте ли си, човекът още не умрял, а го товарят в каруцата, там да умира! Да, мъже, големи мъже! Те също измряха! А когато умря един от тия, дето ги събираше, и него го увиха в едно одеяло и го закараха там! И него го хвърлиха там …
Да, 33-та… Вярно, даваха ни някакво зърно, татко беше бригадир, събираха класове! А хората гладуваха... От киселец си правехме питки, с малко киселец! Е, умираха…
Имаше и такива, които не гладуваха. Това бяха разните му началници, председателят! Даваха им дажби! Много бяха такива. Тогава имаше два колхоза, не един, а два! Та казваха, че оттам примъквали вкъщи храна… Зърното заравяли някъде! Това е било преди! Дядовците ни го заравяли! За да не ги разкулачат, да не ги хванат! Всичко заравяли в земята… Е, имало е случаи да намерят и да те арестуват!
Хляб! Ако имахме зърно, и хляб щяхме да имаме… Сега в магазините поне хляб продават, а преди не се продаваше!
Ако не беше рибата… Колко народ умря от глад! Рибата спаси хората – имаше много риба! Много попчета се хващаха! Рибарите предаваха рибата в приемателния пункт. И там стоят и чакат хора. Пристигат баркасите (вид плавателен съд – бел. прев.), пълни с риба! А там – много хора от близките села Орловка, Райновка. Излиза човекът от пункта, поглежда към всички събрали се:
„Стойте тук! Не се разотивайте! Сега ще дойдат баркасите и ще ви дам попчета!“ Започват да пристигат баркасите, пълни с риба, а той дава на всекиго по кофа или две и казва: „Ето, нахранете децата си! Като я изядете, пак елате!“ И така рибата спаси цялата Райновка и Орловка от глад! Та такава беше… 33-та година! И през 47-ма беше същото!

№ 9
Спомени на Зоя Антоновна Фуклева от с. Преслав, Приморски район, Запорожка област, родена през 1929 г. (интервюто е записано от В. Милчев и А. Старух на 25 юли 2004 г.)

Помня глада през 33-та, разбира се, помня го. Бях малка, татко носеше слънчоглед и ни го разделяше поравно. И ние със сестра ми това и ядем … [плаче] … И добро, и лошо видяхме! Бяхме момиченца, съвсем малки. Защо беше гладът ли?! Нямаше за ядене нищо и туй то! Глад! Не знам! Е, ние не гладувахме много – татко беше на такава работа. Викаха го да работи, ту някой частник, ту някоя крава да излекува, ту някое болно прасенце, ту агънце! И той ходеше, лекуваше ги, а хората му дадат по нещичко. И той го носи вкъщи, ние не бяхме от най-гладуващите, но все пак! Глад имаше! Хора умираха!
Ние не живеехме на тази улица, на края на селото живеехме… Веднъж дойде една комшийка, синът ѝ умираше… от глад!!! Глад! Мама тогава каза: „Издоих кравата (имахме си кравичка), издоих я! Занесох му, дадох му млечице, малко хлебец!“ Гладно беше момчето, умираше от глад! Мама го вдигна на крака, не спряха да ѝ благодарят, да не дава Господ! А някои умираха от глад! Леля ми, сестрата на мама, от глад умря, нищичко нямаше, а имаше деца… шест-седем! Мама разказваше как леля отишла в колхоза – изпратили я да белоса клуба! Ама не бил точният клуб, а там се била събрала бригада. И тя белосвала заедно с всички и тръгнала да се прибира. Това било през зимата. Вкъщи леля имала кисело зеле в една каца, а то било замръзнало. Прибрала се и яла от това зеле – друго си нямала! Простудила си стомаха и се разболяла от тиф! И умряла… и оставила горките дечица сирачета! Единият е жив, на 80 години е вече, в Приморск живее братовчед ми. А другите умряха!
Морето ни помогна, който можеше, ходеше на морето и ловеше риба! После я заменяха срещу кой каквото има! С тези, дето не можеха да ходят за риба! Татко беше на такава работа, че все по нещо му носеха – я пет-шест попчета, я бяла риба, я платика! И досега не съм виждала толкова голяма платика! Разменяха с рибарите. Хората даваха за рибата каквото имаха – лук, боб, и вземаха по малко рибка! Оправяха се някак си хората!
Някои я караха много бедно. Имаше и такива, които страшно гладуваха! Е, имаше и богати и не усетиха глада! Всичко си имаха! След като вече ги били разкулачили, те взели всичко със себе си, оставили къщите си, всичко си изнесли! Така ни разказваха, аз не съм го видяла, ама мама, баба!...
Ето какво казва историкът Янко Гочев1, в своята великолепна студия „Трагедията на таврийските българи разбива лъжата за руския и съветския „освободител“:
„Българските жертви на Голодомора обаче и до днес не са проучени. Този въпрос стои като открито предизвикателство пред поколения български историци.
Проблемът е сериозен, защото може да се говори не само за един, а за цели три Голодомора: през 1921-1922г., („първи глад“), през 1932-1933г., („Великия глад“) и през 1946-1947г., („вторият сталински глад“), чиито жертви към този момент не могат точно да бъдат определени.
Счита се, че по време на двата Голодомора от 1921-1923 г. и 1932-1933 г. българите в Таврия дават общо около 30 000 жертви. Поне 20 000 души са измрелите по време на "Великият глад“ от 1932-1933г. През зимата на 1946-1947 г. сталинската власт организира нов следвоенен Голодомор и в Бесарабия (Молдова и Одеска област на Украйна), при който умират над 70 000 етнически българи. Така общо в трите сталински Голодомора по приблизителни данни умират около 100 000 бесарабски и таврийски българи, което е около 1/3 от техния брой...“
/текстът е взет от студията му в интернет/

„В памет на таврийските българи, преселили се през 1943-1944 г. В Добруджа и Лудогорието с благословията на цар Борис ІІІ – Обединител. През 1945 г. Станали жертва на Сталин и Червената армия при депортирането им обратно в СССР.
Паметеният знак е поставен през ноември 2015 г. в гр. Добрич
/виж. Статията на Радослав Симеонов „ДА ЖИВЕЕШ С МИСЪЛТА ЗА РОДИНАТА, ДОРИ КОГАТО ТЯ НЕХАЕ ЗА ТЕБ!“ в бр. 2 на списанието от 2014 г./

1. Янко Георгиев Гочев е историк и юрист. Един от първите съвременни изледователи, който нарушава тереотипите и търси истината за миналото на българите. Автор на уникалното изследване „Руската империя срещу България“, от 3 части.