УСМИВКАТА НА КЛОУНА
Цветан САШЕВ
на Ангел Веселинов
(1959 – 2015)
Живеем в свят на светлини и сенки, на огледала и отражения, представата ни за себе си е представата ни за света......и той е толкова малък. А има далечни земи, които ни шепнат с тайнствен глас, и приказки, които чакат да бъдат разказани – „Лебедови приказки“:
„Циганското лято е оная неопределена възраст на есента, която настъпва в различни периоди от живота ѝ. Понякога ще разпусне коси в нейната младост, друг път в зрелостта ѝ, но никога на края на дните ѝ.“ Така започва разказът „Циганско лято“ от последната книга на Ангел Веселинов „Лебедова приказка“. Книга, която за пореден пьт ни среща с един искрящ, пенлив и самобитен талант от сърцето на Торлакия – Долни Лом .Там, където зъберите на Балкана пронизват небето, а слънцето се е скрило уплашено от своята безпомощност. Но всъщност именно оттам от недрата, от недрата на планината извира река от светлина и малцина са тези, които могат да устоят на нейната мощ и да я предадат на другите – като вода в шепата на дете. В спектъра, сред вълшебни нюанси Ангел Веселинов ни разказва простички наглед истории, обагрени в пурпур и обсипани с рубини. Читателят ще се докосне до разкази, превръщащи се в притчи-движение и трансформации. За тези, които познават прозата на автора макар и от откъслечните публикации в периодичния печат, новата книга няма да е изненада, изненада ще бъде хомогенността на текстовете, писани в почти петнадесетгодишен интервал от време. Но всъщност всичко започва с романа „Мътни времена“, издаден през 1999 от ИК „Сребърен лъв“ на Георги Марковски. В сивия пейзаж на съвременната българска литература се е появил автор, чийто стил може да се определи с една дума – „ярък“.
„Кръвта ми зашумя като планински ручей след дъжд, заглуши всички крясъци на съзнанието ми, аз усетих силната лятна буря в гората у себе си, бях станал силен и твърд като стогодишен дъб, който не се страхува и от най-лютата битка с ветровете“
Да напишеш роман, който да се прероди в поетична феерия, е рядкост, обратното е често срещано, повествованието винаги принизява. Истинският талант превръща срещата с едно произведение на изкуството в неистово пиршество, на което всички са поканени. А Ангел ни е канил по най-различни поводи. Творческият му път е изпъстрен с предизвикателства – поетични книги, роман, разкази, есета, пиеса. И разбира се, професията му – учител. Животът като едно пътуване в света на думите. И там някъде през годините се ражда художникът. Галерията от образи се превръща в мозайка, в която няма омраза и завист, а само любов. Любов към природата, любов към човека дори когато битът му е изпълнен със слабости и прегрешения. И нито следа от назидателност и създаване на морализаторски категории. Вселената е лунапарк, изпълнен с причудливи образи.
Но в радостния вик на сътворението сред цветовете и еуфорията се вижда пъпната връв, която води към миналото и дома в едно почти тягостно усещане за безнадежност. Усмивката на клоуна е винаги тъжна:
„Излязох гол на веселия карнавален празник
море от маски ме повлече в шумния си вьлнолом.
Но шут излязох аз, а другите нормални.
Обърках се и дълго тьрсих стряхата
на майчиния дом“
Усмивката... усмивката на клоуна е винаги тъжна, но само той може да ни разкаже приказките, от които имаме нужда – „Лебедовите приказки“ – да ни разсмее и малко натъжи.
на Ангел Веселинов
(1959 – 2015)
Живеем в свят на светлини и сенки, на огледала и отражения, представата ни за себе си е представата ни за света......и той е толкова малък. А има далечни земи, които ни шепнат с тайнствен глас, и приказки, които чакат да бъдат разказани – „Лебедови приказки“:
„Циганското лято е оная неопределена възраст на есента, която настъпва в различни периоди от живота ѝ. Понякога ще разпусне коси в нейната младост, друг път в зрелостта ѝ, но никога на края на дните ѝ.“ Така започва разказът „Циганско лято“ от последната книга на Ангел Веселинов „Лебедова приказка“. Книга, която за пореден пьт ни среща с един искрящ, пенлив и самобитен талант от сърцето на Торлакия – Долни Лом .Там, където зъберите на Балкана пронизват небето, а слънцето се е скрило уплашено от своята безпомощност. Но всъщност именно оттам от недрата, от недрата на планината извира река от светлина и малцина са тези, които могат да устоят на нейната мощ и да я предадат на другите – като вода в шепата на дете. В спектъра, сред вълшебни нюанси Ангел Веселинов ни разказва простички наглед истории, обагрени в пурпур и обсипани с рубини. Читателят ще се докосне до разкази, превръщащи се в притчи-движение и трансформации. За тези, които познават прозата на автора макар и от откъслечните публикации в периодичния печат, новата книга няма да е изненада, изненада ще бъде хомогенността на текстовете, писани в почти петнадесетгодишен интервал от време. Но всъщност всичко започва с романа „Мътни времена“, издаден през 1999 от ИК „Сребърен лъв“ на Георги Марковски. В сивия пейзаж на съвременната българска литература се е появил автор, чийто стил може да се определи с една дума – „ярък“.
„Кръвта ми зашумя като планински ручей след дъжд, заглуши всички крясъци на съзнанието ми, аз усетих силната лятна буря в гората у себе си, бях станал силен и твърд като стогодишен дъб, който не се страхува и от най-лютата битка с ветровете“
Да напишеш роман, който да се прероди в поетична феерия, е рядкост, обратното е често срещано, повествованието винаги принизява. Истинският талант превръща срещата с едно произведение на изкуството в неистово пиршество, на което всички са поканени. А Ангел ни е канил по най-различни поводи. Творческият му път е изпъстрен с предизвикателства – поетични книги, роман, разкази, есета, пиеса. И разбира се, професията му – учител. Животът като едно пътуване в света на думите. И там някъде през годините се ражда художникът. Галерията от образи се превръща в мозайка, в която няма омраза и завист, а само любов. Любов към природата, любов към човека дори когато битът му е изпълнен със слабости и прегрешения. И нито следа от назидателност и създаване на морализаторски категории. Вселената е лунапарк, изпълнен с причудливи образи.
Но в радостния вик на сътворението сред цветовете и еуфорията се вижда пъпната връв, която води към миналото и дома в едно почти тягостно усещане за безнадежност. Усмивката на клоуна е винаги тъжна:
„Излязох гол на веселия карнавален празник
море от маски ме повлече в шумния си вьлнолом.
Но шут излязох аз, а другите нормални.
Обърках се и дълго тьрсих стряхата
на майчиния дом“
Усмивката... усмивката на клоуна е винаги тъжна, но само той може да ни разкаже приказките, от които имаме нужда – „Лебедовите приказки“ – да ни разсмее и малко натъжи.