Александър БЕЛЧЕВ


Тя вървеше винаги с гордо вдигната глава и пореше въздуха и житейските бури като клипер (употребявам термина за бързоходен ветроходен кораб с много платна метафорично и заради любовта ѝ към морето ) – и беше висока – и на ръст, и като поетични възможности, та в килватера ѝ бълбукаха доста завист и породена от нея чисто човешка злобица, изразяващи се нерядко в нечистоплътни, меко казано, действия.
За нас, които правехме първите си литературни опити по нейно време и в нейната Варна, и на които тя винаги безрезервно помагаше, тези думи казват почти всичко – но да обясня на по-младите, които ще четат тези редове и дано – стиховете ѝ, какво означаваше в непознатите, и по-добре, за тях соцвремена, какво означаваха тогава термините „издателство“ и „априлска дискусия“. Издателство беше мястото, където евентуално ще отпечатат стихосбирката ти, ако си послушен, чакаш поне пет години и приемеш своеволията на редактор, назначен да бди да не се промъкнат опасни за Партията идеи встрани от т.н. „социалистически реализъм“ – мъглява формулировка, даваща им права да снемат от предлагания ръкопис всяко стихотворение, независимо че липсата му може и да осакати художествената стойност на бъдещата книга, и дори куплет или ред, които пък осакатяват стихотворение, и прочее произвол. Априлските дискусии бяха обсъждания на отпечатаните през годината книги, от услужливи на режима критици, и на предлаганите в издателствата ръкописи, оценявани пак от същите критици – параграф 22, откъдето и да го погледнеш. Държавата, т.е. БКП, контролираше всичко, понеже издателствата бяха държавни и една първа стихосбирка струваше между 15 и 25 стотинки при средна заплата около 140 лв, едно кафе 30 стотинки и кутия цигари 60 стотинки – а, един хляб 30 стотинки, бял, типов – 15 стотинки. А бе земен рай! При тираж 1000 бройки за стихосбирка – и всички продадени – по 15 стотинки – 150 лв. за поне пет години. Дотук с бакалските сметки, те са почти такива навсякъде по света и по всички времена – а тогава у нас НЯКОИ писатели живееха от привилегиите, които властта съвсем целенасочено им осигуряваше с цел поне донякъде да ги контролира, но трябваше да са послушнички – а Венета не беше. За нея, както и за много други, писателското и човешко достойнство стояха над всички повели на режима и тя все пак успя да издаде свои книги. ВЪПРЕКИ!
Да, въпреки – тогава това означаваше или иносказателно, с намеци „между редовете“, или да си толкова категорично творчески силен и необорим, та да ги ПРИНУДИШ, да стане опасно и за тях да те спират. На пръв поглед непосилна задача, но да видим какъв път си избра Венета и какво ѝ коства това.
За да успяваш срещу такива хора, се налагаше да знаеш повече от тях. Не кое е първичното – кокошката или яйцето, да знаеш, за да ги оборваш, или за да пишеш все по-добре (необходима предпоставка за перфекционисти като Венета), но да знаеш помагаше и срещу анонимните доноси и с нищо неподкрепени явни клевети на бедните духом, любимо средство на всеки авторитарен режим, и срещу статиите на критици в официози като вестника на властта „Работническо дело“. Последиците за авторите вече не бяха както през 60-те години, когато дори стихосбирката на поет като Иван Динков („На юг от живота“) беше нарязана на ленти, или случая с „Люти чушки“ на Радой Ралин, изгорена в пещи – но забавяха развитието на „неудобни“ за момента автори. Все пак един поет е с по-висока чувствителност и раним, и подобни наплевателства костваха живота след два инсулта на Андрей Германов, също гений на изящната словесност и любим учител в литературата и за Венета.
Само че, за чест на българската литература, тя намери сили да се противопостави на подобни посегателства и да създаде своите шедьоври въпреки тях. Та нали поезията не е занаят, от който можеш да живееш, а призвание, без което не можеш и да дишаш? Това свое творческо кредо Венета Мандева заяви съвсем категорично и недвусмислено в стихотворението РАЗГОВОР ЗА БЕЗСМЪРТИЕТО Колко поетични братя /любят тъй, че да рекат: /„Питат ли ме де зората /ме ѝ огряла първи път“...? /Стихове като лавина, /но от малък всеки знай: /„Хубава си, татковино, /име сладко, земя рай“. /Повтори: „Тоз, който падне...“, /после се запитай сам:/за каква сме слава гладни, /имаме ли ощ е срам? /Грях душите ни изцежда /и в естраден стих ечи, /а нестигнати се свеждат /двете хубави очи. /Ние сквернословим, черним, /тъпчем по светия прах, /но не ще досегне червей: /„мъртвият не ни е враг!“ /Не, България не гледа /своя образ още в нас./... А ни трябват два-три реда, /но изпети с верен глас“/1988/
То видя бял свят (в книга) в третата ѝ стихосбирка, „Делнична тетрадка“, Сф, „Профиздат“, 1989 г., с редактор Кирил Гончев – поетът, уволнен от издателство „Народна младеж“, понеже допусна да бъде отпечатана под негова редакция „Фашизмът“ на някой си Желю Желев – та откъде да знае партйната цензура, че това е бъдещ президент? Споменавам този факт не случайно, разбира се – а като повод да подчертая, че с големите като литературна стойност, равни ѝ по поетичен ранг, Мандева никога не е имала проблем. И как иначе, колко са авторите, заявили необоримо творческо присъствие още в първата си стихосбирка със стихотворение като РАЗГОВОР С ВЕНЕТА (На Венета Ботева) И аз съм българка, Венето, и мойто име е Венета./ И аз разбирам как го чакаш през Дунав и през вековете. /И пряко на водите мътни, и пряко дългите години, /мълвата : „Жив е!“ – се възражда, там, дето той веднъж е минал. /През хилядите смъртни вести, че тук и там са го убили, /че го предали и продали, ти жив го виждаш – имаш сили! /Куршум се удря о скалата, искра изсича, Ботев пада, /но пак изправя се, Венето – България се нему нада! /Той никога не е умирал, ти чакай го – въстана роба ./А който мисли, че е мъртъв, той нека да му найде гроба! 1976,
(Из „Градско време“, библиотека „Кълнове“ на издателство „Георги Бакалов“, Варна 1979 г., редактор Петър Алипиев).

Не че и с толкова стойностни редактори се минаваше съвсем без проблеми – но от друго естество, творчески, свързани с мисията на добрия редактор да помогне на поета по-категорично да изведе творческия си замисъл, или с подредбата на стихотворенията, за да „дишат“ по-пълноценно в съседство, да не си „пречат“ – разплакана съм я виждал дори неведнъж, несъгласна не просто ред да промени, а дума, и казваше – като не му харесва, по-хубаво ще му напиша! – факт, така и ставаше.
За това допринасяше и трудния ѝ делник, тя като чувствителна антена улавяше, но и живееше с проблемите на хората около себе си – и те ставаха теми на стиховете, дето пишеше, когато крадне от съня си. Независимо как и къде си изкарваше прехраната – като журналист репортер във варненските вестници „Народно дело“ и „Полет“ и кореспондент за варненски окръг на в. „Вечерни новини“ ли, като учител по литература и възпитател ли или на работа в отдел „Култура“ на Община Варна, тя някак си успяваше да намира време и да помага, и да утешава, и литературен съвет да даде, и литературна школа „Прибой“ за млади поети да ръководи, и дори... да обича..
КАТАСТРОФА Ти ме загуби във своята вълча гора от въпроси. /Аз те загубих в излишък от багри, които във себе си нося. /Някак намирахме още пътека за ласките с искрени длани. /После очите си блъскахме в порти железни, от думи ръждиви ковани. /В края на моста те чака коварно една детелина – / стискай волана, и зъбите стискай – със мене дано се разминеш! /Знаем и двамата – малко растение с четири листа – /ето ти четири лесни посоки и четири сигурни писти. /Четири края и четири гвоздея има и кръста – /тъй се разминахме – с топлата кръв във туптящите пръсти. /Колко белязани атома мои валят върху твойта гора от въпроси? /Бог да помага на мойте помръкнали багри, та кръста да нося! /Колко си дадохме всъщност, а простият страх го направи безцелно. /Себе си всеки от двамата как ще намери сега поотделно?
(Из „И пак сърцето“ Книгоиздателство „Георги Бакалов“ Варна 1984 г. Книгата е утвърдена след полемика, приключила на Априлската литературна дискусия 1985 г.)

Но тогава вече бяха направили впечатление и образната система, и езиковите ѝ похвати, и тематиката, и начинът, по които ги защитаваше. Не случайно важен белег за стойността на литературното наследство на даден поет е и доразвиването и обогатяването на теми, породени в началото може би от божествено припламване на вдъхновението, но с натрупването на жизнен опит и такъв в овладяването на текста избуяват в пълния си блясък в следващи книги. Пример за това при Венета Мандева е цикълът „Отечество“, започнат в първата ѝ стихосбирка с „Разговор с Венета“, и изведен в пълнота в третата – „Делнична тетрадка“. От там е и
РАЗГОВОР ЗА ПРЕДАТЕЛИТЕ „Не познавам ни едного бунтовника, който да не беше предаден от българин.“/Захари Стоянов, „Записки по българските въстания“ Гола истина ми казваш, ти, Апостоле Захари! /Вярно, много са онези, що предаваха България!/ Кой бесилото закичи с русия перчем на Левски? /Царя на Април – Бенковски – кой удави в кръв безчестно? /И дими един револвер край любимеца ми слънчев – /чак от Трявна вятър иде – милва мъртъв Ангел Кънчев. /В мрака е смъртта на Ботев – как стихът, ведно с душата, /през куршумената дупка отлетя във небесата! /Врачански овчари сочат четниците му брадати – / мислят всекиго за Ботев... Откъде сте вий, предатели? /Сричахте: „аз“, „буки“, „веди“, спирахте полуграмотни, /че „добро“ и „ест“ не трябват, за да се пасат животни. /„Що добро е?“, „Ест свобода“ – с книгите-главни в торбата /отчето Матей търчеше да ви пали из полята. /Вий го кръстихте Миткало с равнодушие зловещо – /простият от страх отхвърля всяко неразбрано нещо. /Днес, след сто години, чувствам – страх във всяка кръв говори, /който що е зло не знае, той страха си не пребори. /И в момента, с потни длани, някой мен така предава. /Питам, как ще се укрие, щом животът продължава? /Чуй, Апостоле Захари, гола истина и свята: /Свободата иска Екзарх, а не само Караджата!
Венета Мандева написа и рубаи, и сатирични стихове, нямаше литературен жанр, с който да не може да се справи и да внесе наповторимо присъствие, само нейно, в него, преведе от руски стихове на Евтушенко и Висоцки, за всичко намери време, но това вечно пренапрежение я изпепели и пренесе прекалено рано в по-добрия свят. Кратък, за наше съжаление, живот, но изпълнен с достойнство до сетния ѝ миг.



Венета МАНДЕВА


ДОСТОЙНО ЕСТ

      „И през единствения си живот
       като през угар ще премина“
                        Андрей Германов

Но късно стига до душата,
че всеки е с един живот –
когато заореш в браздата,
облят в последната си пот.
И сам безсилно осъзнаеш,
че мравките по теб пълзят,
че смешна – притчата за рая
напуска първа твойта плът,
че бучки пръст се впиват здраво
в напукания, сух език
и грешките ни се изправят
със немия ти, сетен вик...
Тогава няма да си спомниш
доброто, дето си видял,
а всички мигове огромни,
които сам си разпилял.
По празни спирки, празни гари,
за празни клюки, в ядове.
Секундите не се повтарят,
с пирони пулсът ги кове.
Затуй ти казвам – отминавай
през суета и през вражда.
След теб животът продължава
от семе в твоята бразда.

ВЕНЕТА ПЕТРОВА МАНДЕВА – поетеса, сатирик, писател публицист и преводач; общественик и природозащитник. Родена на 27 юни 1946 г. в град Павликени, завършва българска и руска филология в университета във Велико Търново. От 1969 г. живее във Варна. Работи като журналист – редактор и кореспондент, преподавател, възпитател, в отдел Култура на общината. Публикува десетина книги с поезия и публицистика. Член на СБП. Активист и лидер на Екогласност във Варна. Включена е в редица представителни поетични антологии и превеждана на руски, полски, унгарски, турски, английски, немски и др.
Умира на 12 юли 2001 г. във Варна, където и е погребана.