Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ДА ПОГЛЕДНЕШ ОТ ОБЛАКА"

ДА ПОГЛЕДНЕШ ОТ ОБЛАКА

КРАСИМИР БАЧКОВ

КРАСИМИР БАЧКОВ

Разказвач със сочно перо. Отговаря за качеството и количеството.

 

Роден е на 18 август 1958 г. в Добрич. Издадени книги – четири сборника с разкази и един роман. Седем национални награди. Превеждан на английски, словашки, руски и украински.
Член на Сдружението на писателите в Добрич, Варна и на СНБП - София. Основател и редактор на вестник за животопис и култура "Антимовски хан". Учител по изобразително изкуство.

Последни 5 статии от КРАСИМИР БАЧКОВ

Красимир БАЧКОВ


Учителят по рисуване Ясен Чарски влезе в осми „в“ клас и застана до катедрата. В дъното на стаята учениците подхвърляха някаква раница, крещяха и въобще не го забелязваха. Двама-трима от учениците на първите чинове станаха, но останалите продължаваха веселбата си. Чарски постоя около минута, после вдигна дневника на класа и с все сила го удари върху катедрата. Чу се оглушителен гръм и учениците започнаха да застават по местата си. Той ги поздрави, те отвърнаха с половин уста и часът започна. На последните чинове няколко момчета продължаваха да се хилят и закачат. Докато с гръб към класа учителят скицираше на дъската как се рисува интериор на стая, отзад раницата хвърчеше, докато накрая се озова в краката на Чарски. Той се наведе и я вдигна. От нея се изхлузи пакет цигари и той го хвана още във въздуха.
— На кого е раницата? – попита с присвити очи Чарски.
Класът се смълча. Никой не искаше да издаде собственика на раницата.
— Значи, за цигари имате пет лева, а за един лист и един молив нямате петдесет
стотинки? Я се погледнете! Половината клас сте дошли неподготвени! Защо? Толкова много ли искаме от вас?!
— Господине, хайде не се впрягайте! – отвърна Николай, неформалният водач в класа. – Голямо чудо станало! Знаете, че всички пушат, нали?
Учителят бавно смачка цигарите и ги хвърли в коша за смет. Усмихна се накриво
и кимна:
— Знам, разбира се! Човек не може да излезе или влезе в училище от вас! Наредили сте се пред вратите на двора и пушите, сякаш ви плащат за това! И да ми каже някой защо се тровите, може ли?
— Щото е гот! – отвърна Николай и всички се захилиха. – А да рисуваме не е готино! Не е интересно да правим нещо, което не искаме!
— Слушай, момче! – с глух глас изръмжа Чарски – Не са ви пратили тук, за да правите каквото си щете, а каквото е нужно! Училището не е цирк, за да ви е интересно и да ви се харесва!
— Говорите така, защото сте учител! – обади се Ния от втория чин. – А когато сте били на нашата възраст, вероятно сте били също като нас!
— Не отричам, че на вашата възраст съм вършил щуротии! – прошепна Чарски – Но по мое време знаехме кога да спрем с глупостите! Вие сега нямате мярка за нищо, нямате срам и дори не разграничавате лошото от доброто! Понякога се чудя как могат да деградират хората, само за две – три поколения!
— Хайде, да не ни обиждате! – изписка Ния – Знаете, че нямате право!
— Знам, моето момиче! Знам! Само вие имате права...!
— Добре, господине! – изправи се Николай – Да се хванем на бас, че няма как да ни мотивирате, за да рисуваме! Става ли?
Чарски направи няколко крачки между редиците, после седна на стола зад
катедрата. Потри уморено очи и вяло каза:
— Добре, но без никакъв бас! Просто ще ви разкажа за едно осемгодишно дете, което видях преди месец. После ще изляза от стаята и ще ви оставя сами. Това ще е тест по човещина. Може да го издържите, но се съмнявам ….! Всъщност, ще видим!
— И ще ни оставите сами?!... Да правим, каквото искаме?! – писна отново Ния.
— Да! Ако щете, вдигнете училището на главата си! Щом толкова ви е ума...!
— Да не съжалявате после? – поклати глава Николай.
— Едва ли! – тъжно се усмихна учителят. – Ще съжалявам, ако няма полза от това,
което ще ви разкажа! Другото е без значение!
— Става! – плесна с ръце Николай – Разказвайте, господине! Имайте предвид обаче, че сме гледали всякакви екшъни по телевизията и с нищо няма да ни впечатлите!
— Кой знае? Може и да си прав! – потри небръснатата си брада Чарски и започна:
 –Миналият месец ходих с една моя позната до столицата, в една голяма болница. Тя е онкоболна, трябваше да си направи изследвания и определени процедури там. Почти цял ден висях по коридорите, докато я чаках. Бях се задръстил от скука, когато забелязах да се събират лекари и сестри в предпоследната стая на коридора. Нещо ставаше там и реших да погледна. Групата медици стоеше странно смълчана, докато всички се бяха вторачили в едно слабо дете. То лежеше на болнично легло, но специално повдигнато зад гърба му. Рисуваше върху обикновен лист от тетрадка, голям формат, с цветни моливчета. Главата му бе остригана, очите му бяха огромни, красиви и тъжни. Щом свърши рисунката, детето я подаде на една медицинска сестра.
— Нали ще изпълните желанията ми? – кротко попита то, а сестрата побърза да го
увери:
— Разбира се, Криси! Всичко ще бъде така, както искаш, миличка!
— Защото аз ще гледам от някой облак и ще видя всичко! Моля ви, направете го!
— Разбира се, ангелче! – с накъсан глас обеща сестрата, а по лицето ѝ се стичаха сълзи, които оставяха мътни следи. Тя подаде листа с рисунката на лекарката до нея, а после всеки протегна ръка, за да го види. Така детската рисунка стигна до мен. Знаете ли какво бе нарисувало това дете?... Себе си, седнало на едно облаче. Гледаше от там, а на земята имаше три деца, пред всяко от които имаше изображения и написани с разкривени букви думички. Изображенията бяха на сърце, черен дроб и бъбреци.
— Такаааааааа...! Разбрах, че Криси бе пожелала след смъртта ѝ нейните бъбреци, черен дроб и сърце да бъдат имплантирани на нуждаещи се болни деца. Така децата щяха да бъдат спасени, а малката Криси щеше да живее в тях по някакъв странен начин. Детето нямаше възможност като вас да рисува в училище…! Нейната мотивация да рисува бе самият живот! То не си пожелаваше подарък от дядо Коледа…! Малко преди смъртта си то искаше да помогне на други болни деца...! Единадесет дни по-късно разбрах, че Криси отлетяла на нейното облаче! Това не е екшън, а черен цвят от истинския живот, но как бих могъл да ви впечатля с него...? Вие сте виждали всичко….по телевизията!
Чарски се надигна, хвана дневника под мишница и напусна класа. Бавно закрачи към учителската стая. Чудеше се дали ще успее да стигне до нея, преди учениците от 8 „в“ да излязат от класната си стая. Тъкмо хвана дръжката на вратата, когато чу как някой бяга към него. Разочарован се обърна и видя Николай. Момчето се приближи, спря отведнъж и смутено каза:
— Извинявайте, господине! Ние не сме чак толкова сдухани! Ще се върнете ли при нас? Но... и да не дойдете, гарантирам, че гък няма да чуете от никого в класа! Честна дума! А и ……., може пък това дете да ни гледа там, от облака си ….!
Учителят прехапа горната си устна, шляпна момчето по врата и двамата се насочиха към стаята на 8 „в“.

 

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево