Мария МАРИНОВА е родена в град Добрич, където завършва средното си образование, а след това и ИКПК със специалност „театър“ в град Варна, както и Учителски институт в град Смолян. Работи десет години в родния си град като „програмен ръководител“ в производствено предприятие. По здравословни причини се премества да живее със семейството си в град Сандански, където работи като библиотекар и ръководител на литературно-творчески и театрални детски състави. Автор е на 12 книги – 9 за деца и 3 стихосбирки за възрастни. Член е на СБП.



ПРОСТИТЕ НЕЩА ЧОВЕШКИ

С години съм се сраснала със хола-
предмет с предметите застинал,
съжителствам с жената полугола
от рамката, в пространство от картина.
Изкуствените пръсти на цветята
от вазата стърчат наглед красиви –
илюзия за вечност на нещата,
за техните непреходни мотиви.
Часовникът във ъгъла си дреме-
раиран котарак нает да служи,
навито на кълбо отрязък време –
отдавна непотребен и ненужен.
Единствен телевизорът – бърборко
умира в монолог да си говори,
преследва ме с усмивка синеока,
но кой го слуша, а и как да споря ?
Достатъчно! От утре се отричам
от скучните подредби тежки,
ще ида там където хаотично
се движат простите неща човешки.





КОЙ ЩЕ МЕ ПОСРЕЩА

Готова съм за път. Изрядно подредена.
Билетът ми от джоба пред мен ще полети.
Ще ходя там, където отдавна съм родена
и улиците тръпнат под моите пети.
Нарамвам инстинктивно чантата на рамо –
багажът, автобусът и нощният експрес!
Намирам си местото и май остава само
по изгрев да осъмна на родния адрес.
О, Боже! В миг се сепвам. Какъв адрес и къща ?
И близки и роднини и бащин двор голям ?
Отдавна няма никой и кой ще ме посреща,
когато от години живеят чужди там ?
Отдавна мама, татко са литнали при Бога
и портата враждебно порутена виси,
стоя отпред с багажа прегърбена от болка,
бездомна и безпътна с отключени сълзи.
Дано да не усеща и брат ми там, отгоре,
че свидните му рожби, наследници на род,
продали са смеха ни и детството ни в двора,
продали са кръвта ни и бащиния свод.





ЖИВОТЪТ Е КЪЛБО

Отиват си годините, отиват,
стопяват се в пространство необятно,
кълбото на живота се развива
и в даден миг се свършва безвъзвратно.
Каквото е било – финито !
Създателят изпраща и прибира.
Дали си поживял и как – не пита !
Не връща, не повтаря, не копира !
И само някъде над нас далече,
звучи смехът му гръмогласен:
Ламтя и трупа и какво, човече?
Отново си при мен и гол, и празен.





МЛАДАТА ВИШНА

Полудяла е младата вишна-
спомен от татко на двора.
Няма ни мъка предишна,
нито сълзите доскоро.
Ароматът ѝ силен разклати,
въздуха даже над нея,
а цветчетата – свежи и млади,
с розови устни се смеят.
Някой ли чудо ѝ стори
с бяла магия градивна ?
Как успя ? Как се пребори ?
Ето – възкръсна и живна !
Сигурно татко е с нея-
прави я смела, корава!
Млада е! Нека живее!
Плод на рода си да дава.




РЕАЛНОСТ ЛИ

Аз съм много, много щастлива и доволна на тази земя.
Във косите ми слънце прелива, аз съм слънцето даже сега.
Мойте успехи се трупат и настигат ме вече през ден,
а съседи и близки се радват, възхищават се колкото мен.
Аз излизам на дълга разходка и се движа спокойна, без страх,
в мойто отечество родно ни убийства царуват, ни грях.
Мойта държава ме пита имам ли в джоба пари
и ми дава така – да си имам, в чест на труда ми преди.
Тя от сутрин до вечер за мене от грижовност остава без дъх –
мойта пенсия стигна – даже Евересткия връх.
Мойте внуци в родината имат най-богатия избор за труд,
който бяга в чужбина, ми казват, той направо е луд!
Как да не бъда щастлива! Как да се спра да летя!
Стига да беше реалност и да не беше мечта!