Веселин ИГНАТОВ


На 18 май 1838 г. в севернодобруджанското с. Ак бунар (Мирча водъ, окръг Тулчеа, Румъния) се ражда Балчо Нейков Дяков. „Скромен народен деец – по определението на сетнешния академик Александър Теодоров-Балан, – който с дивно постоянство, жертви и търпения се е завзел с идеалния труд да издири предците на любимеца му Стефан Караджа, за да опише неговата биография“. Допълвам – добруджанецът възстановява миналото на кръвните предшественици на националния герой откъм ХІV в., дело и постижение неповторени в българското родознание! Мнозина го споменават, колчем пишат за Караджата, черпят се с пълни шепи от неговия труд и го експлоатират, за да не кажа – експоприират като писателя Константин Петканов, а той така и остава незачетен настрана!
Да третираме Б. Нейков единствено като събирач и източник на данни за войводата и рода му, представлява грубо опущение и кощунство. Каква съкровищница с живи спомени и свидетелства, факти, фолклорни бисери от родния край е стъкмил и опазил този ентусиаст на българщината! Вярно, той няма гения на Захарий Стоянов, пише семпло, многословно, еклектично, на места скучновато, та досадява. Но е неподправен, естествен, без конюнктурни екскурси, внушения, партизанщина, патетика. А да се пише днес за Добруджа през Възраждането, без позоваване на втората част от неговите „Сбирки от народния живот“ е непростително!
През 1841 г. семейството на Б. Нейков се установява в с. Потур [Пандуру, окръг Тулчеа, Румъния]. Там на местния събор през 1847 г. Балчо за пръв път среща Стефан Тодоров Димов – бъдещият Караджа, който гостува на свои роднини. Двамата си допадат, дружат, макар да живеят в различни селища. До 1854 г., когато семейството на Стефан заминава за Тулча, са почти неразделни. За последно се виждат през ноември 1864 г. в Браила [Бръила, Румъния].
Б. Нейков не е революционер. Препитава се с учителство, търговия, земеделие, скотовъдство. Живее в Меджидие [1867-1874], Бабадаг [1874-1876], от 1876 г. в Тулча. Неидентифициран съвременник съобщава, че по време на Освободителната война, „като записвал волници [доброволци] из Добруджа, бил хванат от турците в Хърсово, но избягнал от затвора и са крил много време из някои воденици, дори едвам сполучил да са прехвърли в Романия.“ После за кратко през 1877-1878 г. управлява митницата и е градоначалник на гр. Стара килия [дн. Чилия веке, окръг Тулчеа]. Откъм 1883 г. се прибира в България. Откриваме неговите дири във Варна, Провадия, Шумен, Арбанаси, Сливен, Пловдив, София.
За кончината му през 1917 г. в Илиенския манастир край София една местна жена разказва на писателя Петко Росен:: „Бедният! Да знаете как свърши. Беше през войната. Мъжете ги нямаше. Мяркаше се тъдява, давахме му сегиз-тогиз по парче хлебец и по едно време се изгуби. Пък и кой ли ще го потърси! Килията му беше хей таме. По едно време някой понадникнал в килията му и що да види! Починал! И хамен нищичко не останало от умрялото му тяло. Пък що ли беше – троха човек<...>Та се събрахме няколко комшийки, прибрахме кокалчетата му, изровихме хей таме едно трапче и ги сложихме. Това бе и погребението му, и опелото му.“
За гибелта на С. Караджа Балчо научава в Меджидие. Неизповедима е мъката му. У него се заражда идеята да запише спомените си и да събере всичко знаено-помнено за обичния другар от детинството. Претворяването ѝ изкристализира като свръхзадача на съществуването му.
Б. Нейков обикаля и разпитва роднини на войводата, съвременници, в Тулча, Букурещ, Русе, с. Факия [община Средец, област Бургас], с. Ичме [Стефан Караджово, община Болярово, област Ямбол] и т. н. Проучва на терен бойния път на дружината на Хаджи Димитър и С. Караджа през 1868 г., установява мястото, където Караджата е пленен. Инициира парастаси, поклонения, чествания. Поставя паметни знаци. „Нейков – удостоверява свещеник Петко Франгов – от много време се е заел да агитира между народа да се украсят гробовете на нашите дейци с паметници. Той най-напред още през 1883 г. се е подсетил за нашите дейци и в 1884 г., 22 априлий е забил дървен кръст в Канлъ-дере, на 31 май (1887 г.) Ичменския, а на 8 юлий (1889 г.) на Войновата дядова Панова кория. Приятно е явлението, че наместо тези Нейкови дървени кръстове почнаха да се въздигат великолепни каменни паметници.“
Първата част на своите Сбирки Б. Нейков завършва на 22 юли 1888 г. Депозира я в Министерството на народното просвещение. Оттам възлагат на учителя А. Т. Балан да изкаже мнение. Впоследствие рецензентът неведнъж споделя доброто си впечатление от автора: „въздребен човечец – човек с прозрения, с памет и извътре светеща мисъл.“ А ръкописът го запленява: „Просто бях зашеметен от данните, които той съдържаше, така подкупно и праводушно изложени“.
Благоприятната оценка на А. Т. Балан е последвана от княжески указ за откупуването на ръкописа. До отпечатване като книга обаче не се стига. Излиза само една Балчова статия, при това неподписана с името му – „Войвода Стефан Караджа“ в „Свьтлина, Журналъ за наука, искуство и индустрия“, София, 1892, кн. 12, с. 270-274; 1893, кн. 1, с. 15-18.
В противовес на голяма популярност сред широката публика се радват издадените от Б. Нейков календари през 1886, 1892, 1897 г. А. Т. Балан пише: „Зная, че издаваше и календари със свое, твърде оригинално нагодено, леточисление. Как беше се добрал до това леточисление – не зная, но и то правеше впечатление: изявяваше автора си като човек проницателен, богонадарен. Тези му оригинални леточисления, види се, са направили силно впечатление на мнозина, та авторът им доби известно прозвище „Балчо Календарджията“. И какво ли пък нямаше в тия календари! И наука, и предания, и гадания, и предсказания, и ребуси, и всичко.“
Б. Нейков продължава събирателската си дейност. Подготвя и втората част на своите сбирки. Вариантът, в който я познаваме, навярно недовършен, е от 1908 г.
Макар озаглавена „Стефан Караджа и неговите предци“, тя не представлява теснолинейно изложение на родовата история. По същината си е оригинален паноптикум в миниатюр на житие-битието на редовите българи в някогашната Северна Добруджа.
Точна е преценката на Николай Георгиев: „Материалите на Балчо Нейков, събрани и написани от човек, роден, живял и обиколил Добруджа, представляват в истинския смисъл на думата рудник на разнообразни сведения за живота на Ст. Караджа, за историята на българското население, за неговия живот, бит и обичаи, език, материална и духовна култура. Определено може да се каже, че ние не разполагаме с друг такъв домашен извор за историята на Добруджа.“

За илюстрациите:
Балчо Нейков „Факийско предание, Сбирки от народния живот, За праотците на войводата Стефан Караджа, Стефан Караджа и неговите предци“. Написана е през 80-те г. На ХІХ век, а е издадена едва след сто години – през 1987 г./
Какво четем на гърба на книжката: „Едно от тия движения, което най-много стресна вековния ни притеснител и привлече особно вниманието на просветений свят към наший българский народ беше онова, което направи войводата Стефан Караджа с другаря си Хаджи Димитър през м. юлий 1868-та год.
Тази малка, но отбрана и по войнишки ред добря организувана и въоръжена дружина под тяхно предводителство нахлу в България, развея смело знамето на българската свобода положи клетва на народната земя и в името на своя поробен народ формално изяви протест против вековний му притеснител и мъчител. Идеята бе свята, подвигът бе смел и самопожертвованието примерно.
Като изказвам моята благодарност към всички приятели, които ме улесниха при издирванията и около напечатванието на тази книжка, смея да я поднеса на благосклонното внимание на нашата читающа младеж и на всички ученолюбиви, които умеят високо да ценят и да почитат памятта на славните народни войводи и мъченици за придобитата българска свобода.“
Пловдив 2... март 1888 год.
Балчо Нейков