АРОМАТ НА ДИВИ ДЮЛИ
Юлия ДИВИЗИЕВА живее и работи в София. Завършила библиография и кинопедагогика. Председател на фондация „Театър от деца за деца и възрастни“. Текстовете ѝ са поместени в различни печатни и електронни издания. Нейни разкази са включени в сборниците „Пощенска кутия за приказки“ на изд. „Артишок“; „Сбогом нощ“ на изд. „Захарий Стоянов“, участва в изданието на Сдружението на варненски писатели, „Културна палитра“ и др. Книгата „Кукувича прежда“ с разкази на изд. „Факел“ бе издадена през 2015 г. През април 2016 г. излезе стихосбирката ѝ „Полутон, полусянка“ на изд. „Факел“. В момента подготвя новата си книга с разкази и повести.
АРОМАТ НА ДИВИ ДЮЛИ
Сойка кряска, грак от гарван чупи тишината.
Сняг качули върховете горе в планината.
Стъпките пристъпват бавно в кехлибар на люспи,
той шуми в краката като кринолин на фуста.
Аромат на диви дюли вятърът довява
и засвирва с устни в призрачна дъбрава.
Пет брези свенливи – бели свещи са допрели –
шепнат тихо на листата от сланата прогорели.
Аромат на диви дюли, няколко пчели в тревата –
брошки е оставил юли близо до водата.
Вятър лекичко разклаща тези восъчни принцеси –
слънцето едва провира лъч през клоните – завеса.
Подивели и оплели се сами в забрава,
ароматът им неземен само плахо ги издава.
Ще ги нося вкъщи – кадифени, бледи –
ще ги наредя на скрина – да ги вдишвам, да ги гледам.
Аромат на диви дюли детството ми връща!
ПОЛУТОН, ПОЛУСЯНКА
Полутон, полусянка – часът е към пет,
полу е отминал един бавен ден.
Ти си полуистински – аз полупразнична,
във новата рокля – подарък за мен.
Мисъл препъната – вятър във гривата.
Някой е впрегнал коне без юзди.
Глезенът хлътва – от пътеката кривнал е,
да препускаш, казват често, боли.
Полу на шега, полу и наистина
нижат се дните – ден подир ден.
Животът, скроен в понеделник детински –
във петък е вече мъдро смирен.
ПИАНИСТ
Дъждът разучава соната
с несигурни пръсти на млад пианист.
Докога ще я срича – до лятото,
не, може би до април!
В началото тих,
после – чувам го – втурва се през улука,
по стената, на бръшляна в листата –
демонстрира ми техника,
която току-що е открил.
Взех си една капка – спомен за лято.
Във замяна му давам ръката си –
в шепа ще пазя дъждовния звън.
Надежда веднъж и за мен да остане,
не за канавката!
За нея дъждът е просто вода.
Поглъща я, носи я,
хвърля я в бучащата, тъмна – градска река.
Небето изцежда финалните капки –
пъргави пръсти – по светъл клавиш.
Улавям се –
чета за сонатата на един мокър,
концертен афиш.
Днес дъждът бе добър пианист.
ПАСИАНС
„Сезонът на легендите и чашите...“
Хр. Фотев
Рибарската хижа е тиха,
рибарят си сипал едно –
до него посърнала чаша,
на масата съхне петно.
Сезонът на прашните чаши,
на морето, което не спи –
бразди със вълните си пясъка –
незабрава дълбае, пресява съдби.
На прага пристъпва носталгия –
мъгла с ноемврийски коси.
Помита трохите от завчера –
на мъждивата лампа пасианс ще реди.
От тръни настръхнал е плажът –
от дънните ями наднича око.
Навънка е толкова влажно –
тя пали цигара и си сипва едно.
*
Непоносимо пораснал синът на рибаря,
догонва мечтите си на нечий чужд бряг.
Баща му го чака – от вятъра знае –
дом се намира и в най-гъстия мрак.
*
Ураган е отнесъл веслата.
Лодката килната дреме в пръстта.
Дори и насън бори вълната –
шепнат тръстики недалеч от брега.
Бурният бяг на вълните,
синкопа на мисли следи –
запомнил е всичките сини
и нощи, и влюбени дни.
*
Със миди на шията –
на тънкия кръст със препаска,
тя – абсолютният звук в тишината –
пее и песъчинки брои...
Гърбът ѝ контур на вселена,
по който ръката след улов мълчи,
профилът – фар – в тъмното стене:
„Вземи ме!“ – морето отмива и тези следи.
*
Сега му остава да носи
издялан от грубо дърво,
прояден от болка до кости – кръст господен,
и в празната чаша сам да налива вино.
Да пие до дъно от спомени
за морето и онези летни жени,
тръгвали през дюните боси,
щом синът му се връщал да спи.
*
Рибарската хижа е празна,
рибарят си сипва едно.
Във ъгъла паяк пролазва –
на масата съхне петно.
Морето под фара бучи –
със длани изтрива тъгата.
Брегът мълчалив е, с лулата мъгли
и бури приспива в брадата си.
Укротява вълните, на птиците крясъка –
отрано постила окъпан във слънце килим.
По него да стъпва, затънал до глезени в пясъка,
пребродил морета, рибарският син.
АРОМАТ НА ДИВИ ДЮЛИ
Сойка кряска, грак от гарван чупи тишината.
Сняг качули върховете горе в планината.
Стъпките пристъпват бавно в кехлибар на люспи,
той шуми в краката като кринолин на фуста.
Аромат на диви дюли вятърът довява
и засвирва с устни в призрачна дъбрава.
Пет брези свенливи – бели свещи са допрели –
шепнат тихо на листата от сланата прогорели.
Аромат на диви дюли, няколко пчели в тревата –
брошки е оставил юли близо до водата.
Вятър лекичко разклаща тези восъчни принцеси –
слънцето едва провира лъч през клоните – завеса.
Подивели и оплели се сами в забрава,
ароматът им неземен само плахо ги издава.
Ще ги нося вкъщи – кадифени, бледи –
ще ги наредя на скрина – да ги вдишвам, да ги гледам.
Аромат на диви дюли детството ми връща!
ПОЛУТОН, ПОЛУСЯНКА
Полутон, полусянка – часът е към пет,
полу е отминал един бавен ден.
Ти си полуистински – аз полупразнична,
във новата рокля – подарък за мен.
Мисъл препъната – вятър във гривата.
Някой е впрегнал коне без юзди.
Глезенът хлътва – от пътеката кривнал е,
да препускаш, казват често, боли.
Полу на шега, полу и наистина
нижат се дните – ден подир ден.
Животът, скроен в понеделник детински –
във петък е вече мъдро смирен.
ПИАНИСТ
Дъждът разучава соната
с несигурни пръсти на млад пианист.
Докога ще я срича – до лятото,
не, може би до април!
В началото тих,
после – чувам го – втурва се през улука,
по стената, на бръшляна в листата –
демонстрира ми техника,
която току-що е открил.
Взех си една капка – спомен за лято.
Във замяна му давам ръката си –
в шепа ще пазя дъждовния звън.
Надежда веднъж и за мен да остане,
не за канавката!
За нея дъждът е просто вода.
Поглъща я, носи я,
хвърля я в бучащата, тъмна – градска река.
Небето изцежда финалните капки –
пъргави пръсти – по светъл клавиш.
Улавям се –
чета за сонатата на един мокър,
концертен афиш.
Днес дъждът бе добър пианист.
ПАСИАНС
„Сезонът на легендите и чашите...“
Хр. Фотев
Рибарската хижа е тиха,
рибарят си сипал едно –
до него посърнала чаша,
на масата съхне петно.
Сезонът на прашните чаши,
на морето, което не спи –
бразди със вълните си пясъка –
незабрава дълбае, пресява съдби.
На прага пристъпва носталгия –
мъгла с ноемврийски коси.
Помита трохите от завчера –
на мъждивата лампа пасианс ще реди.
От тръни настръхнал е плажът –
от дънните ями наднича око.
Навънка е толкова влажно –
тя пали цигара и си сипва едно.
*
Непоносимо пораснал синът на рибаря,
догонва мечтите си на нечий чужд бряг.
Баща му го чака – от вятъра знае –
дом се намира и в най-гъстия мрак.
*
Ураган е отнесъл веслата.
Лодката килната дреме в пръстта.
Дори и насън бори вълната –
шепнат тръстики недалеч от брега.
Бурният бяг на вълните,
синкопа на мисли следи –
запомнил е всичките сини
и нощи, и влюбени дни.
*
Със миди на шията –
на тънкия кръст със препаска,
тя – абсолютният звук в тишината –
пее и песъчинки брои...
Гърбът ѝ контур на вселена,
по който ръката след улов мълчи,
профилът – фар – в тъмното стене:
„Вземи ме!“ – морето отмива и тези следи.
*
Сега му остава да носи
издялан от грубо дърво,
прояден от болка до кости – кръст господен,
и в празната чаша сам да налива вино.
Да пие до дъно от спомени
за морето и онези летни жени,
тръгвали през дюните боси,
щом синът му се връщал да спи.
*
Рибарската хижа е празна,
рибарят си сипва едно.
Във ъгъла паяк пролазва –
на масата съхне петно.
Морето под фара бучи –
със длани изтрива тъгата.
Брегът мълчалив е, с лулата мъгли
и бури приспива в брадата си.
Укротява вълните, на птиците крясъка –
отрано постила окъпан във слънце килим.
По него да стъпва, затънал до глезени в пясъка,
пребродил морета, рибарският син.
