ДОБРУДЖА
Драгни ДРАГНЕВ
Повтарям пак – живея в равнината.
От край до край – гора от класове.
Небе голямо колкото земята…
И нито бездни, нито върхове.
До този равен хребет на пшеници
от слънце и звезди гнездо стъкмих.
И в моите учудени зеници
цъфтят зрънца – за песен и за стих.
На лято – радост, гръмнала в хамбари.
И дим издига хлябът – сладък, бял.
А в мойта жътва мъката ме пари –
едвам едничка шепа съм събрал…
Текат години… Трупат се зърната.
Налива песента ми златен клас.
Но все по-често в жътвите на лято
едничко зрънце само жъна аз…
Живея в равнина – ще доживея.
Дълбоко в мене песента расте.
Аз искам мойте внуци да я пеят
преди към хляба да посегнат те.
Повтарям пак – живея в равнината.
От край до край – гора от класове.
Небе голямо колкото земята…
И нито бездни, нито върхове.
До този равен хребет на пшеници
от слънце и звезди гнездо стъкмих.
И в моите учудени зеници
цъфтят зрънца – за песен и за стих.
На лято – радост, гръмнала в хамбари.
И дим издига хлябът – сладък, бял.
А в мойта жътва мъката ме пари –
едвам едничка шепа съм събрал…
Текат години… Трупат се зърната.
Налива песента ми златен клас.
Но все по-често в жътвите на лято
едничко зрънце само жъна аз…
Живея в равнина – ще доживея.
Дълбоко в мене песента расте.
Аз искам мойте внуци да я пеят
преди към хляба да посегнат те.
