Петранка БОЖКОВА


Ако някой преди 20 години ми кажеше, че нашето литературно издание „Антимовски хан“ не само ще навърши пълнолетие, но и ще достигне тази младежка възраст, щях да си помисля, че е или голям шегаджия, или дързък мечтател. С ръка на сърцето си признавам, че гледах малко скептично на идеята да се захванем с издаването на литературен вестник. Дори леко завиждах на ентусиазма на момчетата – Сашо Серафимов, Красимир Бачков, Драгомил Георгиев и Ангел Веселинов /светла да е паметта му!/, които бяха прегърнали тази идея като нещо, от което сякаш зависи животът им. Може би защото като журналист вече имах конкретна представа от работа във вестник. Тази тяхна енергия, обаче, беше толкова заразителна! Нещо повече, зад този красив порив съвсем сериозно застана и нашата обща приятелка Ваня Янкова, бизнесдама, без чиято подкрепа „Антимовски хан“ нямаше как да отвори врати…
…И времето се завъртя! Появиха се брой след брой под вещата редакторска ръка на поета Драгни Драгнев и на писателя Краси Бачков. Не умея да разказвам спомени, защото емоциите ми пречат да очертая контурите на конкретните случки и факти. Пък и едва ли е необходимо. Помня по-скоро радостта и тревогите, съмненията и хубавите попадения, горещите обсъждания на броевете, на актуалните теми, рубриките, събеседниците, авторите. А разпространението си беше истинска одисея, в която въвлякохме десетки наши приятели и учители по български език и литература в училищата.
След време вестникът ни „порасна“, страниците му се оказаха тесни и се появи следващата „красива лудост“ – да правим списание. Сега вече и списанието си има история. В нашата литературна странноприемница днес звучат гласове на автори от различни поколения и от различни изкуства, пресичат се географски ширини, отекват паметни исторически събития, разлистват се страници за живота на хората от равнината, проблясват забравени имена, шумолят спомени. И ако всичко това ви напомня за незабравимите „Вечери в Антимовския хан“ на Йордан Йовков, да знаете, че това никак не е случайно. Сигурно в мечтите си сме търсили оня вътрешен аналог с митичното място, където „се пресичат много пътища...“ и където за всекиго има подслон, добра дума и чаша вино сред приятели. Място, в което всеки пътник ще поспре, ще сгрее ръцете си, ще отвори душата си и ще разкаже своята история...
Сега, 20 години след началото, си пожелавам още дълго-дълго време вратите на нашия „Антимовски хан“ да бъдат отворени за нови приятелства и нови истории.