Рада ВЪРТУНИНСКА


Годината е 1997. Двадесет години от тогава! Младежка възраст. За нея са присъщи любовта, дързостта, стремежът към промени на всичко старо, спъващо развитието, и най-вече устрем и творчески дух
Много подробности може да са се изтрили от паметта ми за това наситено със събития време, но все тъй свежа се е запазила в съзнанието ми онази „съзаклятническа“ вечер в зала „Икар“ при читалище „Йордан Йовков“, когато се роди вестник „Антимовски хан“. Не може да се забравят одухотворените, грейнали от възторг лица на първооснователите – Йордан Дачев, Драгни Драгнев, Сашо Серафимов, Генчо Златев, Краси Бачков, Петранка Божкова и препълнената зала с хора, въодушевени от идеята за една културна придобивка, в която ще живее духът на Йовковия „Антимовски хан“. Но не беше достатъчен само поривът. Духовността се нуждае и от материална подкрепа. Тя дойде от една жена с начеващ бизнес, отворена към духовния живот на града – Ваня Янкова. Сред присъстващите в залата извиси глас Георги Колев – кореспондент на БНТ, и обяви, че дарява на първо време 1000 лева. Така тръгна. Всяка лепта бе „родолюбиво и богоугодно дело“ както биха казали нашите предци.
Няколко години кабинетът на читалищния секретар бе творческата лаборатория. Там се обсъждаше и подлагаше на „дисекция“ всеки постъпил материал, а вестникът трябваше да стигне навреме до читателя. В читалището някой възропта, вместо да подкрепи и да се радва, че в утробата му расте негово дете. Липсата на самостоятелно помещение се отразяваше на спокойната работа, но вестникът явно не бе любимо дете и на местната управа. Тя доказа това и по-късно, като отне дребната субсидия за подлистника „Нашето слово“ във в. „Нова Добруджанска трибуна“, списван от Йордан Дачев и Драгни Драгнев. В тази напрегната обстановка Ваня Янкова отново подаде ръка. Тя предостави офиса си и приюти редакционната колегия.
Безкрайно трудно време. Всичко бе въпрос на чест и отговорност вестникът да оцелее независимо от обстоятелствата. Сменяха се редактори – Марина Константинова, Ангел Веселинов, защото Сашо Серафимов не беше многоръкият Шива, за да обхване всичко, но той бе главният двигател, подкрепян от Драгомил Георгиев, Петранка Божкова, Генчо Златев – журналисти, добре запознати с тънкостите по издаването на вестник. Спомням си с какъв хъс всеки от редколегията прочиташе до един постъпилите материали, оценяваше, редактираше, взискателно и прецизно се обсъждаше детайл, за да се наложи словото и посланието на авторите като насъщна културна потребност. Колегията бе сплотено ядро, което според възможностите си подкрепяше редактора в търсене на спонсори, не само от Добрич, а и от региона, както и да се влее свежа струя от автори с творби, изпреварващи времето.
Възникна идеята за създаване на Литературна академия на името на Йордан Кръчмаров, със седалище Дом паметник „Йордан Йовков“ и с презумпцията да се обособи като редакция, но „Антимовски хан“ отново се върна и продължи да живее в читалището.
Според програмата "Красива България", предстоеше преустройство на къщата-музей „Йордан Йовков“. Отново се появи надежда за собствен дом. Сашо Серафимов направи предложение пред Общината за едно помещение в страничното крило, занемарено, превърнато в свърталище на скитници, клошари и наркомани. Ангажирахме арх. Зеленченко да прецени възможностите и да направи груби сметки за ремонта на тази част. Сашо обхождаше всяко помещение и вече си представяхме стаята на редактора със собствен телефон. А стаята на колегията за обсъждания и творчески срещи в уютна обстановка пред чаша чай или кафе, да се превърне в малък духовен център. Помещението имаше отделен вход и санитарен възел. Нямаше да пречим, а щяхме да бъдем в Йовковата атмосфера в духа на неговия „Антимовски хан“
Уви! Средствата по „Красива България“ не се отнасяха за едно художествено литературно-публицистично издание и покрив за Сдружението на писателите. Отново безприютни. Гордиевият възел не бе разсечен, затова пък след дванайсет години от пелените на вестника израстна списание „Антимовски хан“, което доби авторитет, популярност и значение от национален мащаб. Не! Не е пресилено и аз не съм шовинист /а защо да не съм?/, но като съдържание и като оформление списанието стои доста по-високо от някои сродни издания в страната като "Слово" на Независимите български писатели, претенциозно назовано „Алманах“, съперничи и в много отношения се доближава до утвърдения русенски „Борд“ и варненските "Знаци".
И ето ни в Ротари клуб! /заслугата е на редактора Сашо Серафимов./ И до днес безпиютният „Антимовски хан“ и цялото пишещо войнство на добричкото Сдружение на писателите намират топъл прием под неговия покрив. Благодарим!

Честита годишнина, писатели и читатели на сп. „Антимовски хан“!