Красимир БАЧКОВ


За изминалите двадесет години се случиха много неща, добри или лоши, но фактът, че „Антимовски хан“ все още продължава да радва своите читатели и приятели, е особено значим! Връщайки се назад във времето, помня, че през деветдесетте години на миналия век имаше значително присъствие на поети, писатели и краеведи в културния живот на Добрич. Организираха се премиери на книги, литературни четения по различни поводи, конкурси и на всички присъстваха достатъчно почитатели. Духът на добричлии се бе запазил чист от меркантилни нагласи и бизнес проекти със съмнителна стойност. Хората се радваха на словото, то ги вълнуваше и ние, няколко автори се питахме, доколко е възможно да създадем печатно издание, където да публикуваме творчеството си. Особено често се питахме през цялата 1996 година, когато се събирахме заедно след едно или друго културно събитие в града ни. На чаша вино или бира, след обсъждане на конкретна проза или поезия, винаги стигахме до въпроса, толкова ли е трудно да имаме свой печатен орган. Спомням си няколко срещи, където в гостилничката на „Стария Добрич“ оставахме последни аз, Сашо Серафимов и Ангел Веселинов / Светла му памет! /, предлагахме, спорехме и търсехме възможни спонсори, за да осъществим мечтите си. Повечето колеги край нас гледаха снизходително на мераците ни, но ние оставахме докрай с тях, защото бяхме убедени, че си струват. Една бизнес дама, на име Ваня Янкова, по това време посещаваше често нашите организирани и неформални събирания, слушаше ни и плащаше сметките накрая. Имаше финансовата възможност и желанието да го прави, затова помня, че на едно събиране в ресторант „Златното пиле“, преди Коледа на 1996 г. директно я запитах, има ли кураж да спонсорира един бъдещ вестник. Ей така си седяхме на масата, вече бях обърнал една – две ракии и без притеснение я запитах, защото я чувствах вече като вътрешен човек. – „Защо не?“ – отвърна тя и аз, да не изпусна желязото докато е горещо, я поканих на танц, където без много приказки тя заяви, че когато имаме готовност за издание на вестника, да я потърсим. Още същата вечер всички бяхме в еуфория, защото г-жа Янкова никога не хвърляше думите си на вятъра.
След ресторанта, на площада срещнах бай Минчо Дамянов, прекрасен човек и заслужил читалищен деятел, написал няколко книги, на когото се похвалих за бъдещия вестник. Той се засмя и ни пожела успех. Направи го чистосърдечно и добронамерено, без дори да се усъмни в достоверността на думите ми. Точно в този момент осъзнах, че вестник ще има и мечтите ни ще се сбъднат. Помня особено осезателно една вечер, когато в кафенето на „Стария Добрич“, заедно с Ангел Веселинов и Сашо Серафимов измислихме името на бъдещия вестник. Пийвахме си винце, предлагахме едно или друго име, докато накрая се спряхме на Йовковата рожба.
Спомням си в дните след това, как макетирахме и странирахме с Драгни Драгнев, как седяхме с часове в ателието на Пламен Пенев, който правеше предпечата ни. И до днес в двора на къщата ми в Добрич пазя количката, която сам направих, за да мога да пренасям вестниците от печатницата във Варна, до ЖП-гарата и след дълго пътуване с влака, до читалището в Добрич, където Сашо Серафимов ги съхраняваше. С Драгни вече бяхме на щат към фирмата на Ваня Янкова и се занимавахме само с вестника. Той бе първият главен редактор, а аз бях отговорният секретар. Помня, че освен разкази, фейлетони и статии, рисувах карикатури, правех снимки и бях изключително доволен от постигнатото. В издаването се включваха много автори, съмишленици и определено вестникът провокираше интерес. Смея да твърдя, че никога не допуснахме публикация в жълто, като се стремяхме освен утвърдените имена, да даваме възможност за изява на млади и нови автори. Тенденцията се запази до днес, когато „Антимовски хан“ е списание, търсено в десетки селища в страната и чужбина.