Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ПОЕТЪТ ЙОРДАН ЙОВКОВ"

ПОЕТЪТ ЙОРДАН ЙОВКОВ

Кремена МИТЕВА


Йордан Йовков е известен най-вече като певеца на Добруджа, като майстор на късия разказ, писател класик на българската литература. Малцина обаче знаят, че той дебютира в литературата като поет и почти десетилетие пише само стихотворения. Публикува 32 стихотворни творби. По обем неговото лирическо наследство е по-голямо дори от Ботевата поезия. Какъв обаче е поетът Йовков? Какви теми го вълнуват? И защо след около две десетилетия отказва да събере в книга поезията си?
Още Пенчо Славейков задава риторичния въпрос: „Кой на младини не е бил поет?“. Когато Йовков написва първото си стихотворение, той е едва на 22 години. По онова време за един млад и изкушен от литературата човек да си поет, изглежда твърде престижно. Бъдещият писател току-що е завършил известната Първа държавна мъжка гимназия в София. Дипломирал се е на границата на двете столетия – през 1900 година. След това се е установил при родителите си, които вече са се преселили от Жеравна в Добруджа – в село Чифуткьой (дн. с. Йовково, Генералтошевско). Въпреки усилията си младият мъж не успява да намери средства, за да учи в Университета в София, и затова става селски учител в Добруджа за около десетилетие – до Балканските войни.
Първата си литературна творба Йордан Йовков отпечатва на 26 октомври 1902 г. във вестник „Съзнание“. Това е стихотворението „Под тежкия кръст“, подписано с инициалите Й. Й. и може би затова десетилетия наред подминавано при изучаване на Йовковото творчество. Задължени сме на библиографа Сия Атанасова, която открива този текст и научно го оповестява.1 Според проф. Иван Сарандев: „Странно е, че писател като Йовков, който винаги е бил певец на живота, започва с творба, предизвикана от смъртта2“.
Литературният дебют на писателя е в Школата за запасни офицери в с. Княжево, край София, където той отбива военната си служба от началото на февруари 1902 г. до началото на февруари 1904 г. Веднага след това – пак през февруари 1904 г., откриваме името на Йовков, вписано в Албума на Софийския университет като студент по право. Право обаче така и не успява да учи, тъй като през същата година умира баща му и няма кой да го издържа.
Амбициозният млад човек използва ползотворно времето си в Школата за запасни офицери. Макар че там написва само едно стихотворение, той признава, че именно като войник се е зачел по-сериозно в литературата. Явно това го е провокирало и той да опита силите си. И тъй като не е бил сигурен в резултата, се е подписал само с инициали. Нещо, което няма да открием в следващите му текстове. Не е случайно, че стихотворението „Под тежкия кръст“ е публикувано в органа на Българския учителски съюз в. „Съзнание“. Все пак, преди да постъпи в Школата, Йовков е учител в с. Чифлик Мусубей (с. Долен извор, Генералтошевско). В същото издание години по-късно (1909 г.) писателят публикува още една лирическа творба, посветена на българския учител, „Един той бди“.
„Под тежкия кръст“ е елегия за смъртта на народния учител. Текстът ни представя прощаването с човек, обичан от млади и стари, който е бил пример за тях и ги е вдъхновявал. Мотивът за учителя-водач е типичен за тогавашната народническа литература3. Авторът използва опозицията светлина – мрак, за да внуши невъзвратимата загуба и дълбоката скръб от нея. Лирическият Аз използва обръщението „другарю млад“, което подсказва, че си е отишъл млад човек, вероятно негов близък приятел. Задаваме си въпроса дали Йовков пресъздава реална житейска ситуация, защото помним по-късното му откровение, че не е написал нито една работа, в основата на която да не стои действително преживяване. Финалът на текста звучи като свещена клетва пред мъртвеца, че живите ще следват мечтите му и ще продължат делото му. Заглавието на стихотворението може да се тълкува както буквално – визия за смъртта, така и метафорично – още приживе народният учител е носел „тежкия кръст“ на общото дело. Целият текст идеализира образа на учителя, издига го на пиедестал. Подобни са внушенията и в другата лирическа творба на писателя, публикувана години по-късно във в. „Съзнание“. През 1909 г., вече поет с известен опит, Йовков отпечатва още едно стихотворение с централен персонаж народния учител – „Един той бди“. Лирическият герой е представен като будител. И тази негова роля е внушена и съвсем буквално: докато цялото село спи, само той бди като „бодър страж“ и „тревожен промислител“.
И в двете стихотворения, отпечатани в учителския печатен орган в „Съзнание“, лирическият Аз изразява нескритото си възхищение от мисията на народния учител, който е вдъхновяващ пример, който поема върху себе си народните страдания, изживява колективната мъка като собствена, който е борец за високи идеали, опора на потиснатите. В тези творби откриваме един социален сантиментализъм, който по принцип е нехарактерен за белетристичното творчество на Йовков. Тук проличава и гражданската позиция на твореца. Като част от българското учителство авторът може би има потребност да утвърди ролята на учителя-будител в тогавашното българско общество. Специалистите върху Йовковото творчество знаят, че и част от ранните разкази на писателя са със сюжети из живота на селския учител. И в някои ранни стихотворни творби акцентът е именно върху този образ и затова не може да отминем автобиографичния момент.
Едва след като се завръща в Добруджа и отново става селски учител, Йовков издава и второто си стихотворение. То е озаглавено „Съдба“ и излиза през 1905 г. в месечното общодостъпно списание за поука и просвета „Пробуда“, редактирано от Цанко Бакалов-Церковски, издавано в гр. Габрово. Списанието, както може да се очаква, отпечатва предимно художествени творби за бита на българския селянин. Подобно е и стихотворението на Йовков. С него започва книжка 5 – 6 от месец май – юни 1905 г. Това е интересен факт, тъй като останалите книжки на списанието обикновено започват със стихотворение на редактора Церковски4.
Още втората публикувана Йовкова творба е с ясно изразена социална насоченост. Виждаме, че поетът се опира върху познатия пейзаж и бит – селския. Творбата представя дълбоката привързаност между човека и животното, впрегнати в един и същ ярем, работници на една и съща нива. Ето какво пише Йовков в своя разказ „Те победиха“ десетина години по-късно: „Аз зная краища в България, дето на воловете казват „ангели“, и когато момите и младите булки, връщайки се от чешмата с пълни менци вода срещнат на пътя си тежкото, равнодушно животно, което спокойно и важно върви по средата на улицата – те, младите булки и моми, се спират, струват му път, както това биха направили пред белите коси на един старец, пред свекъра или пред всеки почитан човек. Нали това е трогателно и мило? Нали в тая почти суеверна почит блика широката вълна на признателност и обич към честния, беззаветен работник?“5.
Със социална насоченост и отново елегична по характер е и една Йовкова стихотворна творба, отпечатана през 1906 г. в сп. „Ново време“ – „месечен преглед на умствения и обществен живот“, чийто редактор е Димитър Благоев. То излиза в гр. Пловдив като теоретичен орган на БРСДП (т.с.). Йовковото стихотворение е озаглавено „Един от хилядите“. Още заглавието насочва към обобщение – смъртта на войника не е единичен случай, тя е ежедневие. Творбата противопоставя показната скръб на дълбокото човешко страдание на най-близките. От една страна, пластично е нарисувана картината на погребението на младия мъж – с почести, но и с бездушието на присъстващите големци. От друга страна, е представена неизразимата болка на неговите възрастни родители на село, които никога вече няма да го видят. Особено въздействащ е техният монолог. Светлината в живота им си е отишла завинаги.
Както видяхме, първите стихотворни творби на Йовков са по-скоро близо до повествователното начало, отколкото до същинската поезия. Неслучайно Цветан Ракьовски смята, че в тях има лирически сюжет, който може да се преразкаже; липсват обаче ритъм и рима, интонационното звучене, характерно за лириката7.
Разгледаните четири стихотворения са единствените в Йовковата лирика със социална насоченост, с ясно изразена гражданска позиция. Тяхното създаване съвпада с период, в който писателят е добруджански учител, закратко член на Радикалдемократическата партия в Добрич и участник в организираното учителско движение през първото десетилетие на ХХ век. Само десетилетие по-късно ще видим един различен Йовков – дълбоко вглъбен в своя творчески свят, мълчалив, саможив, сякаш напълно откъснат от действителността.
През 1905 г. писателят започва своето сътрудничество и на емблематичното за началото на ХХ век списание „Художник“ – от създаването му през същата година до неговия край през 1909 г. Тук той публикува основната част от лирическото си творчество – 20 стихотворения. Изданието е илюстровано литературно-художествено списание, което излиза два пъти в месеца – на 15. и на 30. число. Негов „стопанин“ е Павел Генадиев. Редактори през годините са също Симеон Радев и Александър Балабанов. Ето какво си спомня П. Генадиев: „Ровейки се между разния хлам, който пощата всеки ден пренасяше от различните краища на България, аз попаднах още при първите прегледи на ръкописа на едно писмо с грамотен, четлив и приятен почерк. Отворих го. Един млад селски учител откъм Добричко-Силистренско ми изпращаше няколко свои стихотворения с молба, ако намеря за добре, да ги поместя в „Художник“. Направи ми впечатление не само ясният, приятният и грамотен почерк на тоя млад човек, а и краткото съдържание на писмото му, в което нямаше и следа от ония унижаващи човешкото достойнство молби на бездарния човек, с които желае на всяка цена да ти се натрапи. Прочетох стиховете. Те не само ми се харесаха, но бях приятно изненадан от големия изблик на дарби в тоя млад „селски даскал“, който – чувстваш – страда много , загдето не е имало къде и как да прояви дарованието си, копнежа на душата си, полетите на своята младост.
Писмото бе от Йордан Йовков…
Веднага му отговорих с най-насърчителните думи, които можах да намеря в своя възторг и му отворих широко страниците на своето списание. След това прескочих у Величкова да му се похваля за направеното откритие. И той като мене бе във възторг от първите стихотворения на Йовкова“8. Така топло и възторжено е бил приет Йовков от „стопанина“ на „Художник“. Това е началото на едно сътрудничество, продължило до края на излизането на списанието през 1909 г.
Поетичните настроения на младия Йовков, повлияни от символизма, са част от една все по-налагаща се по онова време у нас литературна тенденция. Такъв характер имат още началните две стихотворения, публикувани в „Художник“ през 1905 г.: „Стоеше ти, възлегната на ръка“ и „Откъснах тръст – на чистий морски пясък“. В първата творба централен е образът на любимата, която оплаква несбъднатия си блян. Есен е, ронят се жълти листа, падат черни сенки. Лирическият Аз не успява да утеши скъпата жена. Текстът има огледална структура, която сякаш удвоява скръбта. Второто стихотворение рисува морски пейзаж. Лирическият човек пише с тръстикова пръчка името на любимата върху пясъка, но вълните го изтриват, което носи мрачно предзнаменование. Представена е самотата на лирическия персонаж в страданието. Имаме всички основания да смятаме, че има известна близост между тази творба и стихотворението на Хайне „Признание“, забелязана още в началото на 1906 г. в писмо от Георги Соколов9 до Йовков10. Тези две лирически творби подсказват предпочитанията на поета: морския пейзаж, есенния сезон. Това са първите Йовкови стихотворения, написани в модернистичен стил. Оттук нататък в сп. „Художник“ той упорито ще изпробва тъкмо този лирически почерк – актуален за епохата. Една от главните теми в поезията му става любовта. Творбите говорят за един префинен естетизъм, за едно сецесионно преекспониране на емоционалността11. Любимата със своята красота превъзхожда дори природната хубост. Светът притихва, когато се появи Тя. Стенещото море или горският кът са предпочетените пейзажи на едно силно чувство, което обаче ражда повече болка, страдание, отколкото радост. Коварната съдба лишава младия човек от щастието, от любовта. Затова повечето стихотворения звучат минорно.
В тази поезия душата е градина, а мечтите са красивите цветя, цъфтящи в нея. Дори когато идва пролетта, „обкичена с подранили цветя“, тя не може да събуди мъртвото сърце на лирическия човек, в което е вечна зима. Утринната роса, вълните в морето не са нищо друго освен сълзите на страдащия човек. Така пейзажът дублира състоянието на персонажа и сякаш скръбта се удвоява. Изгубеният блян е представен като унищожаване на райската градина на мечтите, чиито цветя са осланени от есента или са грубо откъснати от нечия ръка. А в стихотворението „Аз видях есента – със смъртта под ръка“ лирически персонаж е и самата смърт, в която бавно потъва животът.
„В безоблачната сутрин“ на младостта при лирическия човек идва съдбата почти в образа на Божията майка – красива, носеща на ръце „сияен младенец“ – новороденото щастие. Това е мимолетна радост. Съдбата изчезва, за да се яви отново, скръбна и нещастна, защото „свидната ѝ рожба“ е отдавна мъртва. Стихотворението „В безоблачната сутрин на мойте младини“ е елегично, тъй като един млад човек оплаква „умрялото си щастие“.
Мрачна и есенна, пълна с размисъл, Йовковата поезия изразява бляновете на един чувствителен автор. Затова ключов мотив е трагичният сблъсък между мечта и реалност. Този мотив илюстрират особено добре три Йовкови стихотворения от 1909 г. в сп. „Художник“ – „Когато пролет дойде“, „Погинал блян“, „Requiem“. В първия лирически текст заключените двери на душата ще се „разкрият“ и ще дойде пролет-та, която „с дъх розов“ ще „облее“ бляна на душата. Второто стихотворение обаче представя крушението на този блян, на пламенните мечти. Третото – „Requiem“, оплаква чудния погинал блян на душата. Лирическият герой призовава ангела на смъртта да отнеме тежкото му бреме и да излекува жестоките рани.
Подобно е чувството в цикъла от две стихотворения „Ноемврийски вечери“. Пейзажът отново е есенен. Дори природата оплаква „погиналите мечти“ на човека. Плач, скръб, самота – традиционните характеристики на една неоромантическа чувствителност.
Лирическият персонаж е умиращ лебед с пронизани гърди и строшени крила. Виждаме, че Йовков вече е усвоил образността и символиката на модерната поезия. Много по-умело изгражда своите творби.
Цветан Ракьовски, един от малкото изследователи на Йовковата поезия, обобщава, че: „Причината и Йовков, и Сирак Скитник, а и другите млади поети да прохождат в символизма през образната оптика (a la „Надсон“), е една – те „затварят“ своите светове в интимното, не допускат драматичните релации между душата на субекта и света. Драма няма, има прекалено лично разочарование, отчаяние, частен срив и оттам мотивите за самотата, несподелеността и лутането не могат да експлицират вътрешния свят върху „екрана на световната бездна“. Както и обратно – „всевечната тъма“ или „ледената стена“, за които говори Яворов, при Сирак Скитник и Йовков си остават лични (екзистенциални) проекции, а не онтологични“12.
Действително, доминантните поетически образи на ослепелите очи, на скършените крила, на погиналите мечти, ангелите, вековечното очакване, на черните сенки и нощта13 в Йовковата поезия са основни и за Яворовото творчество. Например стихотворението „Requiem“ е близко по внушения и образи до Яворовите „Нощ“ и „Може би“, а „Пред сфинксовете“ – до „Сфинкс“ и „Ледена стена“. Да не забравяме, че в списание „Художник“ по това време и Пейо Яворов публикува свои стихотворения. А през 1907 г., като приложение към „Художник,“ излиза първата му модернистична стихосбирка „Безсъници“.
В поезията на Йовков звучат и Теодор-Траянови интонации. Известният поет символист също е сред сътрудниците на сп. „Художник“. Честата употреба на символа бряг в лириката на бъдещия белетрист, както и образите на съня и капещия лист са вероятно подсказани от творчеството на Теодор Траянов14. Някои от пейзажните стихотворения на Йовков пък може би са повлияни от Пенчо-Славейковата книга „Сън за щастие“. Част от образите в Йовковата лирика са близки до тези в Славейковата поетична сбирка: елмазните сълзи на Нощта („Плакала е горчиво нощта“, П. П. Славейков), „възлегнатата“ на ръка и замислена любима („Во стаичката пръска аромат“, П. П. Славейков) и др. Сходен е и маниерът да не се озаглавяват отделните творби.
След списание „Художник“ друго издание, на което Йовков сравнително активно сътрудничи – с 6 свои стихотворения, е сп. „Ново общество“, орган на широките социалисти, редактирано от Кръстю Станчев. Изданието е месечно, за политика и култура, но то отваря широко вратите си и за художествена литература. Особено място в него заема поезията. Откриваме творби на: Кирил Христов, Николай Лилиев, Дора Габе, Никола Ракитин, Екатерина Ненчева, Цанко Церковски, Трифон Кунев и други автори. Любопитно е, че в сп. „Ново общество“ като поет се изявява не само Йовков, но и другият ни майстор на късия разказ – Елин Пелин.
В сп. „Ново общество“ Йовков публикува стихотворенията: „Рой жерави – едвам ги поглед лови“ (1906 г.), „Безмълвна адска нощ“, „Безкрайна снежна степ“ (1907 г.), „Призвездни върхове“ (1908 г.), „Веч капеха листата“ и „Душата ми – разсипан вече
храм“ (1909 г.). Отново преобладаващият пейзаж е есенен, а доминиращото чувство е скръбта. В мрака на живота лирическият герой възкликва: „О, Боже, слънце дай…“. Извечната борба между мрака и светлината рисува душевните кризиси на човека. Тази екзистенциална драма обикновено се разгръща на фона на бурното море, на бесните вълни, които сякаш са събрали вековната скръб и сълзи на хиляди хора.
Последното издание, на което Йовков сътрудничи с две свои стихотворения – „Спомен“ и „Пленница“, е редактираното от Иван Андрейчин седмично литературно-обществено списание „Бисери“. Творбите са публикувани през 1911 г. и са последните стихотворения на автора. Чрез тях той се сбогува с поезията, за да се ориентира трайно към прозата. Една година по-рано – през 1910 г., като учител в с. Каралий (дн. с. Красен, Генералтошевско), писателят вече е издал първата си белетристична творба – разказа „Овчарова жалба. Старопланинска легенда“. Оттук нататък поема пътя на белетристиката.
В първото стихотворение – „Спомен“, пред лирическия Аз като „блуждаеща комета“ възкръсва образът на любимата – бледен и печален. Любовта е минало. В настоящето е само болката и забравата. В другата творба – „Пленница“ – лирическият герой вижда обичаната жена ту като малка заключена птичка, ту като „похитена русалка“ или като „самотна пленница“ сред „каменни души“. Сблъсъкът между блян и действителност ражда скръбта. Мечтите са разрушени. Изобщо в поезията на Йовков, както между впрочем и в тогавашната ни модернистична поезия, жената е образ-огледало. Тя отразява случващото се в душата на мъжа. Любимата е представена през очите на мъжа. Не чуваме нейния собствен глас. Много от текстовете създават усещането, че лирическият герой страда, защото е скръбна и любимата. По-скоро обаче обичаната жена е обрисувана страдаща, защото самият мъж е разкъсван от болка и не може да намери покой. Всъщност той проектира своето душевно състояние върху нея.
Обобщавайки казаното дотук, установяваме, че Йордан Йовков публикува общо 32 стихотворения – от 26 октомври 1902 г. до 31 декември 1911 г., като най-активен е през периода 1906 – 1909 г. Както вече споменахме, той сътрудничи предимно на сп. „Художник“, където публикува 20 от 32-те си стихотворения. Шест лирически творби отпечатва в сп. „Ново общество“, по две стихотворения – във в. „Съзнание“ и в сп. „Бисери“ и по едно – в сп. „Пробуда“ и сп. „Ново време“. Прави впечатление, че писателят съобразява текстовете си с характера на изданието или може би обратното. В учителския орган в. „Съзнание“, където дебютира, публикува стихотворения за народния учител. В изданието на Цанко Церковски (сп. „Пробуда“) отпечатва единственото си стихотворение за участта на българския селянин – „Съдба“. В списанието на тесните социалисти „Ново време“ – стихотворение за смъртта на един войник. В модернистичните списания „Художник“ и „Бисери“ публикува символистични по характер лирически текстове. А на твърде еклектичното издание на широките социалисти – сп. „Ново общество“, сътрудничи също със символистична лирика.
Оказва се, че през първото десетилетие на ХХ век Йордан Йовков се изявява на литературната сцена най-вече като поет символист. От литературноисторическа гледна точка това не е случайно. Именно през това десетилетие символизмът се утвърждава трайно в поезията ни. От друга страна, литературоведите винаги са твърдели, че в индивидуалния си творчески път всеки автор обикновено повтаря литературния развой от лирика към проза.
В тогавашната литературна преса почти не откриваме отзиви за Йовковата поезия. Все пак тя е спомената в един критически текст не от кого да е, а именно от критика на българския символизъм Иван Радославов. Според него Йовков, Людмил Стоянов и Николай Лилиев са „издигащата вълна на новата генерация, която ще смени старото“15.
Темата за поезията на Йовков е почти неизследвана в българското литературознание, като изключим епизодични текстове на Иван Йотов, Пенчо Пенев, Михаил Въгленов, Иван Сарандев, Сия Атанасова, Атанас Цонков, Йордан Ефтимов, Цветан Ракьовски, Сава Сивриев и няколко други автори. Тепърва предстои да се интерпретира тази страна от неговото творческо наследство, защото проблемът е твърде интересен и плодотворен за бъдещите изследователи.
Любопитна е самооценката на Йовков, споделена пред проф. Спиридон Казанджиев. Разговорът е през 1932 г. по повод поредицата Йовкови книги, която книгоиздателство „Хемус“ подготвя: „Разбира се, в тая редица няма да влязат стиховете (Йовков приказва сконфузено) и първите десетина разказа, печатани преди войните. Те не струват“16. Един спомен на Ангел Каралийчев допълва представата за Йовковото отношение към собствената му поезия: „Бяхме прочели в едно старо издание на сп. „Художник“, редактирано от Павел Генадиев, Йордан-Йовкови стихотворения и го запитахме:
— Ти, бай Йордане, си започнал със стихове, защо си ги изоставил?
Йовков трепна като жегнат и отговори:
— Писал съм, но вече не пиша, защото нямам време за губене. Изоставих стиховете и съм погълнат от прозата.
— Нямаше ли влечение към стиховете? – попита един от нас.
— Абе имах и да ви кажа ли, моите стихове не бяха лоши.
Същия ден ние отидохме в Народната библиотека и намерихме едно течение на „Художник“. Повторно прочетохме и проверихме какви са били Йовковите стихотворения. Установихме, че той е направил добре , като е изоставил стихотворенията и се е заловил с проза, която му разкриваше равен и широк път в българската книжовност“17.
Оказва се, че в края на първото десетилетие на ХХ век българската литература изгубва един не много умел поет символист в лицето на Йордан Йовков, но печели ненадминат майстор на разказа. Затова лириката на белетриста е интересна най-вече от литературноисторическа гледна точка като школовка на таланта за истинското му призвание – прозата.
Нарекоха Йордан Йовков романтик-реалист18. Може би коренът на този романтизъм се крие в модернистичните и символистичните увлечения на младия писател. Дали бляновете на душата му са „блянове на един модерен поет“, дали са неговият „сън за щастие“, или пък са Йовковият „Остров на блажените“. Тепърва предстои да си отговорим.



Бележки:
1. Атанасова, Сия. Първата Йовкова печатана творба. (Стихотворението „Под тежкия кръст“, 1902). // АБВ, бр. 14, 1 апр. 1980, с. 4.
2. Сарандев, Иван. Йордан Йовков. Жизнен и творчески път (1880 – 1937). София, 1986, с. 50.
3. Ракьовски, Цветан. Йовков – читател на Яворов. Поетическите опити на Йовков в сп. „Художник“. Под печат.
5. Георгиева, Анастасия. За Йордан Йовков и Цанко Церковски в ранните години на творческия им път. // Добруджа, № 26 – 27, Добрич, 2014, с. 138.
6. Йовков, Йордан. Те победиха. // Йовков, Йордан. Събрани съчинения в шест тома. Т. 1. София, 1982, с. 382.
7. Ракьовски, Цветан. Цит. съч.
8. Генадиев, Павел. Капнал лист. // Йовков лист, София, 23 ноември 1937, с. 6.
9. Георги Соколов – съученик на Йовков от Първа държавна мъжка гимназия в София.
10. По въпроса вж.: Митева, Кремена. Поетът Йовков – щрихи към един непроучен проблем. // Антимовски хан, Добрич, 2010, № 3, с. 13 – 18.
11. Сивриев, Сава. Цит. съч., с. 145.
12. Ракьовски, Цветан. Сирак Скитник и българският символизъм // Неканоничната българска литература. Ч. 2. Благоевград, 2010, с. 60 – 61.
13. Добрев, Добрин. Справочник на символите в българския символизъм. Шумен, 1996.
14. Пак там.
15. Нова балканска трибуна, бр. 1131, 10 ноември 1913.
16. Казанджиев, Спиридон. Срещи и разговори с Йордан Йовков. София, 1980, с. 75.
17. Каралийчев, Ангел. Спомени. София, 197, с. 311 – 312.
18. Мешеков, Иван. Йордан Йовков. Романтик-реалист. Литературнокритическа студия. София, 1947.




С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево