Драгомил ГЕОРГИЕВ


Някога интелектуалецът проф. Боян Пенев с болка в душата говори за липсата на религиозен мистицизъм в нашата литература, което я различава от полската. Доминирането на наивитета и интуитивизма на родния творец непрекъснато тревожи Ивайло Петров и през годините той ражда героите и световете си, но след като преминава на „другия бряг“ /Пенчо Славейков/. От там родното и вечното се виждат през „необяснимата мъчителна тайна“, която никой простосмъртен няма да успее да разгадае, ако не е белязан от Него. Така третото измерение се превръща в естетически път за автора на „Циганска рапсодия.“
В обемното си творчество в продължение на повече от половин век големият разказвач на Добруджа – на детството, нова и съвременна, артистично и закачливо или болезнено и драматично навлиза в човешките и обществените истории и терзания. В болките и тревогите, радостите и въздишките разкрива противоборството в бездната на пороците и съмненията в тайнството на човешката душа. Там се раждат в психологическото естетическо време конфликтите между свобода/несвобода, село/град, любов/страхове, но дълбоко си остават жилавите страсти и несъвършенства със завистта, дребнавостта и гнева. Героите на равнината успяват да запазят и съхранят в тази битка между Бога и Дявола идващото от вековете – достойнството, честта, съвестта. Това ги прави сложни човешки характери, податливи на страховете си, на непознатото, което мачка, морално изкривява и унизява, а на другия полюс са малките радости, които са витални и сантиментални като живота ни. Стилистиката на разказвача от малкото селце Гьокчедьолюк/Бдинци/ е наситена с типичните за Добруджа солени шеги, които често стигат до грубости, до намигването, в което има повече балканска суровост, а далеч по-малко е мястото за фината прошка на англичанина или широката усмивка на французина и италианеца. Това е нашият смях – колоритен, но и стоплен от интелектуалното замълчаване или прошепване при автора на „Хайка за вълци“.
Посланията на мъдреца на равнината преминават през широкия диапазон на комичното, за да стигне до богатствата на преосмислянето и откриването на тясната и стръмна пътечка към духовното и моралното извисяване.
Нова и различна е философията на „последния голям български писател“/ Симеон Янев/. Тя е естетическо продължение на Иван-Вазовата комична традиция от „Чичовци“, на приказника на Шоплука с „Под манастирската лоза“, осветена с лунните лъчи на галерията от женски мадони, на труда като творчество и на свободата на избора на Йовков, пречупена от постмодерните видения на магическия реализъм от 80-те години на 20 век на Маркес. Да се удивиш откъде черпят естетическа дързост тези „лъжливи хора“, синове и внуци на Хаджи Генчо и Мирончо, на дядо Матейко и Сали Яшар, като Гочо Патладжана и Каракачанката, чичо Мартин и Киро Джелебов, Бера и Юла, които тръгват да мерят мегдан със събратята си от света и да бъдат издавани историите им на десетки езици по различните меридиани и паралели. Продан Кючуков/ с артистичния псевдоним Ивайло Петров/ през годините овладява тайните на „третото измерение“/Петров, И, Преди и след, Българска сбирка, под ред. на Марин Георгиев, 2008, с. 237-240/, което е надграждане над традициите на класиците Иван Вазов, Елин Пелин и Йордан Йовков. Осмислил уроците на мъдреците, той вече има своята нова територия, а тя е в „болезнената способност да прониква в чуждата способност“, /цит. съч, с. 138/, както е при неговата героиня Юла. Наслагват се в стилистиката с времето строгостта на графичността, баграта и омаята на живописта, идва страшната сила на думите и младият автор на „Нонкината любов“ съдбовно остава при тях. Като древния грънчар дълго меси глината, за да се родят героите и техните светове. Неговият светоглед е резултат на „ключовите въпроси“, които го занимават през годините: „Всичко е преходно, защото човек е преходен.“, „Любопитството на човека е едно от най-важните качества на човека“. „Ние се раждаме не по своя воля и умираме не по своя воля“ и още „Спасението на човека от смъртта според мен е примирението“/Ивайло Петров/. Така през годините се трупат знанията, но и мъката, за да се ражда неговият „скептичен и търсещ ум“/ Божидар Кунчев/ на иронизиращия философията, с доминиращата роля на страданието. В продължение на шейсет години творчески терзания, търсения и в преосмислянето на „цвета на мечтите“ се редят неговите книги с разкази, повести, романи, за да се стигне до монументалното колкото графично, толкова и живописно платно „Хайка за вълци“/1982/. Нека всеки интерпретатор да допълва и дописва историята на тези неспокойни натури, без значение от коя точка на света са те.
Литературата е изкуство за сложната и противоречива природа на винаги любопитния човек. Той е тайнството със своята преходност и „отвличането на съзнанието от смъртта“/Ивайло Петров/, с жаждата да преодолее гравитацията на времето и да изпълни мисията си на богочовек. Богата е галерията от персонажи на мъдреца от първия сборник с разкази „Кръщение“/1953/, за да преминем през артистичната, иронична и тъжна провокация на разделяне с обичаните „българи от старо време“ от повестта „Преди да се родя и след това“/ 1968/, защото в този процес трудно се ражда новото в една изостанала и консервирана общност. Срещаме се с дядо Георги баба Митрина, родителите на бъдещата майка Бера от Могиларово, с баба Неда и Иван, с Петър и „сополанковци“, с Гочо Патладжана и Каракачанката, за да стигнем до гротесковия образ на Доко пъдаря и волния като вечната красота и младост чичо Мартин. Естетическият опит от повестта е продължен и надграден в монументалния романов текст „Хайка за вълци“. Всички персонажи са съдбовно и дълбоко обвързани, както е в древногръцката трагедия. Селото е малко и е захвърлено в далечната дълбока провинция в равнината, на километри от големите градове и ветрове на историята. Нека да вдигнем завесата и да се срещнем с „тия общи любимци, живи паметници на миналото“ /Йордан Йовков – „Последна радост“/, а това са Солен Калчо или Троцки, Жендо Иванов Хайдутина, Николин Миялков Рогльото, Иван Шибилев Пенкилера, Стоян Кралев Кралешвили и Илко Кралев, чифликчията Михаил Деветаков, Киро Джелебов Вървинамайнатаси и други. Това са горди, силни, всеотдайни, но и срамежливи хора, които са на кръстопътя на новото време – с колективизацията и необратимите морални и ценностни промени за вековния добруджански селянин. Ще могат ли тези дребни собственици да се изправят срещу влака на историята или ще бъдат пометени в превръщането на личното, на собствеността в общи земи, животни, инвертар, обори? В това „мъртво вълнение“ тези вековни селяни се изправят пред великите въпроси на битието, както е при Достоевски – „Братя Карамазови“ и Лев Толстой – „Анна Каренина“ и „Война и мир“, при Владислав Раймонд – „Селяни“и Джон Стайнбек в „На изток от Рая.“ Това е поколението на нашите бащи, които в живота си не познават усмивката и прошката, а за тях земята, родът, кръвта са вековните ценности, те са възпитани от мъдростта, че „никой не е по-голям от хляба“. Героите са уловени чрез методите на сложността на психоанализата. Разказвачът обича да навлиза в дълбините на човешката душа и да размишлява върху натрупаните мрачни пластове на обидата, насилието и се стигне до убийството в името на защитата на честта, на истината и налагането на правдата. Монументална е борбата в душата на Киро Джелебов срещу насилника Стоян Кралев: „Не мога да продължа, не мога да преглътна волята си и да преклоня глава.“ /Петров, И ,Хайка за вълци, Профиздат, 1986, с. 472/. Трагичният сблъсък ни напомня този на героите на Есхил, Софокъл и Еврипид, но тук липсва древният хюбрис, а виновникът е облечен в неограничената власт на младата държава след поредната криза, както е при Едип и Креон.
Творецът е като Бога, защото има това удоволствие на крилете на фантазията и въображението да създава, да гради светове. Както споделя мъдрецът: „Изкуството е най-свободната изява на човешкия дух. То прониква там, където може да проникне само мисълта“/ Петров, И. цит. съч., с. 20/. Да, те са виртуални, естетически, но зад тях стои времето, в което живеем. Общото между Николай Хайтов, Йордан Радичков, Ивайло Петров, Георги Мишев, Илия Волен, Димитър Яръмов и още близо тридесет разказвачи през 60-70-те е, че в разказите, повестите, романите и драмите си показват гигантския исторически процес на индустриализацията. Историята от началото на 20-ти век, която познаваме от талантливото творчество на класика Елин Пелин, се повтори отново и премина мъчително, драматично и трагично през душите на хората. Родът и семейството, кръвта и земята пак бяха поставени на поредното насилие, осъществено с директиви, планове, но и с нагани, които стреляха срещу такива силни характери като Доганов от „Мъртво вълнение“ и бяха насочени в гърдите на добрите стопани като Киро Джелебов. Вече светът е друг, градът с държавната си машина изисква характеристики, свидетели, често пъти се пишат доноси и „страхливичкият“ разказвач, като даскала по математика Петров от повестта „Крадецът на праскови“, пише своята художествена биография „Преди да се родя и след това“, за да не бъде заподозрян за едра собственост. Българинът е подложен на пореден морален и психологически земетръс, който съдбовно ще разцепва душата му и от останалите половини бавно и постепенно се ражда другата вяра. Тя не е в „простата човешка драма“на Вапцаров, а е друга, класическа – във виталната сила на жената, майката, съпругата, както е в образа на Бера, или на волното и свободолюбиво и обичащо момиче като Юла. Художествените топоси в неговите водещи текстове са татарската къща от „пръти и вкопана в земята“, „кънтящата църква“, „сценария на сватбата“, „този чардак“, „седянката“ „чифлика на Деветаков“, естетическото време е наситено с различните сезони на годината – от „тези чудесни летни нощи, изпълнени с дъха на пшеница и свежа трева“ до суровата добруджанска зима. Писателят осъзнава, че ни липсва „една потомствена култура“, но той не предпочита „пластиката“ на разказването, а предпочитанията му са в опознаването на живота като „възходяща спирала на страданието“, както е при големите хуманисти от Омир през Шекспир и Сервантес, за да стигнем до Никос Казандзакис и Милен Русков.
Посланията в обемното творческо дело на литературния историк, хронист, биограф, шегобиец, хуманист Ивайло Петров са в тревогата за настоящето и бъдещето в живота на човека, на света и на България. Текстовете му са иронични, гротескови, хумористични, закачливи и артистични, но в тях зад спомените от времето на „бащите“ връх вземат тревожните въпроси за любовта към народа и ближния, за изкуството и опитите то да се лиши от нравствено-етичните проблеми, за истината и мечтата, за човека и неговото непрекъснато търсачество, за големия талант и неговите съставки от дар слово, свръхчувствителност, способност за труд и природната интелигентност. Изключително богати на открития и откровения са текстовете на този наш съвременник, мъдър учител по истина, свобода и човешко достойнство, а това са ценности, които са от личното, общественото и националното пространство, които се пазят, съхраняват и защитават с воля и характер.
Новаторството, естетическото откритие на един от големите мълчаливци в живота и литературата е в „третото измерение“ в душите на героите, във вулканичната им борба да излязат победители с подсъзнанието, с бездната от пороци, в които попадат. Този на пръв поглед скромен и непознат провинциалист се изправя срещу вътрешните зли антисили в душата, която от времето на Яворов и Димчо Дебелянов вече се мята между идеалите и зловещите истини в грешките на историята. Творческият път на разказвача от сборника „Кръщение“/1953/ и „Мъртво вълнение“/1961/ през „Преди да се родя и след това“/1968/, за да се стигне до монументалното платно „Хайка за вълци“/ 1986/ е на търсенето на дръзкия естетически експеримент върху комичното и сериозното, а и на изкачване на невидимата стълба към своя свят от истории, човешки съдби и откровения. Писателят школува и овладява уроците на родната разказваческа традиция на Иван Вазов, Елин Пелин и Йордан Йовков, комичното на Алеко Константинов, но високото за него е при М.Ф.Достоевски и от диалога със световния класик се ражда естетическият глад към непознатото и дори абсурдното, за да се стигне до невъзможното. По този начин писателският труд за него все повече се доближава до този на психоаналитика, който надниква в подсъзнанието и трансцеденталното.
Героите и светът на този наш писател, който не допуска всеки до себе си, са ни познати и непознати, те са част от личната и културната ни памет в опознаването на третото измерение в голямата литература. В неговите персонажи е водеща драматичната среща на двата бряга – на живота и смъртта, на доброто и злото, на ангелското и демонското, която е болезнена, мъчителна, но е белязана с познанието на свободата и запазването на достойнството. Четенето на книгите на автора на „Божи работи“ е колкото „болки от текущото“ /Тончо Жечев/, толкова и вулканично, прометеевско противоборство със самия себе си. Този вечен процес е в името на самовъзпитаването на уникалността на Аз-а, на противоборството срещу насилието, което като ламя се опитва да унищожи крехкото дръвче на вярата ни в себе си, в другия, в България и в света.