Севда КОСТОВА

/Откъс от романа „Земя и корени“/


...Спомням си тогавашна Добруджа като земя вече изцяло обработена, богата и плодородна, но все още запазила много от своя девствен характер, по-близо до оная Добруджа, която описва Йовков, отколкото до тази, която сега познаваме.
Това бе земя, разкрила цялостно силата и величието на природата. Тя бе по своему красива, с еднообразна и сурова, но неподправена красота. През деня човек виждаше само едно поле, просторно, ширнало се, сякаш да стигне до края на света. Никакви възвишения, никакви гори, никакви самотни дървета дори. Само на места по някоя могила, чиито плавни очертания преливаха спокойно в равната линия на полето.
През нощта земята изчезваше, оставаше само небето, вселената, с нейните безкрайни пространства, неизброимото множество на звездите и призрачната дъга на Млечния път, като видение на недосегаемото и непостижимото. Всичко изглеждаше дребно в сравнение с това огромно поле и бездънно небе. Те пораждаха чувство за безконечност и неизменност. Тук дори сезоните не носеха като че ли особена промяна. Наистина зимите бяха студени, а летата горещи. Цветът на степта се менеше, бяла през зимата, тя ставаше яркозелена през пролетта, златна през лятото и сива през есента, но просторите оставаха същите, а те бяха същественото, душата на тази природа.
Хората, сред това поле и под това небе, придобиваха непривични за българина черти. Те бяха дошли тука като американските заселници в Дивия запад. Бяха се промъкнали неканени, поединично или на малки групи, сред степната пустош, рядко населена с турци или татари. И бяха останали завинаги да живеят в тази безводна равнина, покрита с трева, висока колкото човешки ръст и дори повече. Едно място без пътища и без закони, където зиме и лете скитаха глутници вълци и духаха ветрове от всички посоки. По липса на камък пришълците си бяха построили къщи от кирпич и в тези изцяло пръстени домове бяха създали и отгледали деца.
Заедно с това, те бяха започнали и своя поход срещу степта. Бяха разорали вековната целина, бяха я обработили и покрили с нивя. Живот полуварварски, но естествен, с бавен, но мощен ритъм. Той бе родил едно силно племе: добруджанци. Запазили все още връзка с местата на своя произход, все още наричащи се котленци, балканджии, маджури или въеци, те се бяха обособили бързо като отделна етническа група, със свой собствен характер. Борбата с дивата степ бе възпитала в тях непреклонна упоритост и неизменно постоянство. Несгодите и изпитанията в този чужд край ги бяха научили на човешка отзивчивост, на сърдечно участие и безпримерна услужливост. Щедростта на земята ги бе направила и тях щедри и без мярка гостоприемни. Колкото до липсата на закони, тя бе предизвикала само тяхната естествена нравственост. Най-важното обстоятелство обаче, въздействало върху духа на добруджанци, това бе свободата на този волен край.
Тя бе изнесла на повърхността, у тях, всички черти на степната славянска природа, потисната за векове от еснафския живот в малките балкански селища. Това бяха хора цялостни, с характери, едновременно действени и съзерцателни и със спокойни умове, които мереха нещата с голямата и свободна мярка на природата. Страстта у тях не бе боязливо потисната слабост, а сила, разкриваща се гордо и естествено. Затова никак не е чудно, че Йовков, единствен от българските писатели, бе станал певец на човешките страсти. Добруджанци се бяха обособили и като отделен физически тип. Израсли в изобилие от хляб, мляко и месо, те бяха придобили едрина и снажност на телата, широки гърди и също такива широки лица. Хубави лица, светли или тъмни, озарени, почти винаги, от дружелюбна усмивка и проникнати от израз на чистота, присъщ на ония, които се намират в естествено единство с природата. Тези хора живееха главно по многобройните села, пръснати из цялата добруджанска равнина. Земеделецът трябва да е близо до земята, която обработва. Дори големите чифликчии, които имаха къщи в града, прекарваха почти цялата година на село. Селата носеха старите турски имена, макар че турци в тях почти нямаше: Ези бей, Кара Синан, Настрадин, Армутлии, Гелинджик. Около всяко име витаеше по една легенда. Разправяше се, например, че Гелинджик получило името си от някаква сватба. Тъкмо били повели младоженците на венчавка, когато се задал местният бей. Той дарил булката и поискал да я види. Предполагал навярно, че тя е някоя зряла девойка. Но когато повдигнал червеното було, видял под него едно полудетско личице и казал: „Я! Че то не било булка, ами булчица!“ Гелинджик.
Тогавашните села не приличаха на днешните добруджански села, благоустроени, с кокетни, вилообразни къщи, с асфалтирани улици и алеи от цъфтящи рози. Но и те притежаваха своя красота. Застроени най-често в някоя падина, където водата се намираше по-близо до повърхността на земята, те бяха напълно лишени от план и уредба, с безразборно пръснатите си сгради и самообразували се улици. Ала и в това се криеше някаква прелест, в свободата и произволните съчетания. Къщите, както казах вече, се строяха от кирпич. Само задните стени и основите им бяха каменни. Това бяха високи, двукатни къщи, почти винаги обърнати на юг, долу с мази и мутваци, а горе с четири стаи и един хайет в средата. Двата ката не се съобщаваха помежду си, но от двора водеше стълба нагоре към широк чардак, който служеше за преддверие на втория кат. Белосани и синкосани, особено срещу някой свят празник, къщите изглеждаха приветливи, отдалече прилични на големи гъби, с надвисналите си стрехи и потъмнели покриви. Дворовете бяха огромни, но необработени, без зеленчукови лехи, без лози, без овощни дървета дори. Само тук-таме стърчеше по някоя акация, а по плетищата растяха трънкосливки. Ако в дома имаше мома или млада булка, пред къщата се виждаха по няколко лехи, където, през пролетта, цъфтяха редки сини зюмбюли и перуники, самакитки и босилек през лятото и димитровчета през есента. Липсата на вода и обработването на пространните нивя, което поглъщаше всичкото време и сили на добруджанските селяни, осъждаха предварително на провал всяко намерение за по-грижовно стопанисване на дворовете. Струва ми се, че единствената градина и лозе, които съм виждала като дете в селска Добруджа, това бяха лозето и овощната градина на собствените ми баба и дядо, в село Стефан Караджа. Но те не притежаваха ниви, а и като преселници от Силистра имаха други навици. Освен това, през пътя, до техния двор, се намираше една от най-известните чешми в Добруджа, Каралеската чешма, белокаменна, с много корита и с три чучура, от които водата течеше еднакво обилна и през зимните, и през летните месеци. Баба бе насадила под прозорците на гостната стая дори цветна градина. А къщата на местния румънски бирник бе цялата потънала в цветя. И то какви цветя! Тук имаше и флокси, и гладиоли, и огромни гергини, и столистни рози, които бяха дошли сякаш от някакъв друг свят сред дивите добруджански кърища. Жените от селата наоколо гледаха със завист градината на бирника, а също и чешмата.
И не само жените. Всяка чешма в Добруджа тогава представляваше неоценимо благо. Извори нямаше, а кладенците бяха от дълбоки по-дълбоки, по тридесет, четиридесет и повече метра и пак притокът на водата в тях не беше постоянен. Много добре си спомням как в сухите лета от селския кладенец в Росеново вадеха вода, която, по цвят и гъстота, напомняше боза и въпреки това всички се караха за нея.
На Каралеската чешма не бе изсечен никакъв надпис и никой не знаеше кога и как е била построена. Разказваха се различни легенди. Според някои старци строителят ѝ бил турчин, който докарал водата отдалече по каменен коридор, иззидан под земята, висок почти колкото човешки ръст. Аз обичах водата, затова обичах и чешмата. Щом поизраснах, първата ми работа, когато отивах на село, бе да изтичам при нея. Видът на течащата вода, блеснала на слънцето с трите си дебели струи, ме радваше. Освен това тук имаше и забавления. Всичко живо се стремеше към чешмата и създаваше край нея пъстра и многообразна картинност. Идваха, сред облаци пpаx, стада рунести овце, плътно притиснати една до друга, въпреки жегата, водени от здравеняци-овчари, с наметнати на едното рамо аби, с цървули и дебели, прашни навуща на яките си нозе. Овчарите се навеждаха над средното корито, пиеха шумно, на големи глътки студената вода, миеха загорелите си лица и ръце, пръхтяха, смееха се от удоволствие. Овцете наваляха зад тях, долепяха се до улуците, смучеха водата почти незабелязано с тънките си устни. Последни се приближаваха овчарските кучета, едри като вълци и като тях опасни, ако бъдат раздразнени, с червени увиснали езици, дишащи на пресекулки от горещината и лочеха жадно. Идваха говеда с говедар, който викаше като луд по тях, старец или старица докарваха по някоя крава с теленце. Момчета водеха коне, яхнали ги. По пътя минаваха селяни с каруци, волските – непривличащи с нищо вниманието, една ос на четири колелета, конските – понякога грабващи очите, живописни, богато изрисувани, като брашовски сандък, с оранжеви, яркосини и пембени гюлове. Те също се отбиваха на чешмата, пиеха, миеха се, пояха животните, пълнеха тумбести бъкели с прясна вода. Идваха селянки от новопостроеното край чешмата село Войнещи, наречено по името на тогавашния румънски префект в Добрич Войнеску, с кобилици на рамо. Те бяха румънки от вътрешността на страната, тънки, гъвкави, тъмнооки и тъмновежди веселячки, които си подхвърляха закачки или си припяваха нещо на звучния си, непривичен за нашето ухо език. Идваха цигани – катунари, мръсни, рошави, с дисаги на рамо, мъжете предлагащи за продан корита, а жените – лъжици и вретена, и заедно с това готови винаги да врачуват, да просят или да откраднат нещо. Понякога се появяваха и влашки цигани, писани красавци с пламенни, нагли очи, смугли лица и коси, и бради, завити на къдрици, като парички. Те ми бяха най-интересни. Но баба Аника Вадана, местната бабувачка, която знаеше български, щом ги видеше, идваше при мене и започваше да ми шепне: „Бягай, мило, бягай, прибирай се, че може да те урочасат или да ти направят магия. Недай боже! Може и да те откраднат и тогава татко ти деджяба1 ще те търси по целия регат!“ Щом чуех тези думи, аз си тръгвах изплашена, прекосявах бързешком празното пространство между чешмата и двора на баба и все ми се струваше, че циганските, тъмни очи ме следват по петите. Поуспокоявах се едва когато се намерех на дворната пътека, водеща към къщи, между бухналите сливови дървета, които ме скриваха от всеки поглед. Но вечерта ме обхващаше непоносим страх да не би циганите да влязат потайно в къщи и ме откраднат. Знаех добре как крадяха коне, без някой да ги усети. Затова ставах от леглото и сама опитвах пуснато ли е резето на вратата в стаята, където спяхме с леля. Веднъж дори проверих достатъчно здрави ли са решетките на прозореца, на който си растяха, мирно и тихо, едно червено мушкато и една бледа стайна розичка.
Когато край чешмата нямаше никой, ако времето беше топло, аз газех из коритата с плъзгави, зеленясали дъна или наблюдавах как те се пълнят едно от друго и как водата изтича от крайните две. Понякога отивах до малкото езерце, което се образуваше под чешмата, и там гледах с часове как гъските учеха своите малки да плуват. Впрочем, те се излюпваха научени. Достатъчно беше майките да ги доведат до водата, оттам нататък малчуганите се справяха и сами. Гребяха умело с ципестите си краченца, поемаха с широките си оранжеви човчици вода или навираха главиците си в нея, сякаш искаха да видят какво има на дъното. Както всяко живо същество, тогава те представляваха за мене истинско чудо. Освен това бяха толкова мили и красиви и изглеждаха така съвършени със своята непохабена още от нищо детска прелест, че аз умирах да си хвана едно. Майките-гъски обаче ме плашеха. Те съскаха, нападаха и кълвяха. Понякога идваха и свине с розови прасенца, които също ме привличаха.
Но майките-свине бяха съвсем страшни. Раздразнени, те можеха да разкъсат човек. Майките изобщо не биваше да се закачат, особено, ако край тях се намираше челядта им. Знаех това добре и предпочитах да се държа по-далече от тях.
Спомням си и една друга чешма в Добруджа – Кайджика. Тя се намираше някъде около село Божурово, сред степта, но славата ѝ се носеше по целия край наоколо. Имаше двадесет и четири корита и голям, буен приток на водата. Тук идвахме обикновено веднъж в годината, през ранна есен, да перем домашните постелки: черги, губери, одеяла. Приготвяхме се, разбира се, от предния ден. Най-напред пристигаше с каруцата чиракът от чифлика, бай Захария, бесарабски българин, слаб, дребен, рус, с провиснали като на морж мустаци. Той водеше със себе си и дъщеря си, Матрьонка, нежно момиченце, което носеше басмeна кърпица на главата и имаше тънки, като миши опашки, плитки. Те преспиваха в лятната кухня. А на сутринта бай Захария впрягаше отново конете, натрупваше постелките за пране в каруцата, слагаше на задната седалка възглавници и чакаше пред портата. Едва бе съмнало, но аз бях вече напълно облечена, съвсем будна, нетърпелива да тръгнем. Първа в каруцата се качваше мама. След това Калина ме вдигаше на ръце и ме подаваше на нея. Трите сядахме на задната седалка. Бай Захария поставяше в краката ни кошница, пълна с провизии, сядаше отпред на чувала, напълнен с грахова шума, настаняваше до себе си Матрьонка, кръстеше се, казваше едно „С бога напред!“, изплющяваше веднъж с камшика, колкото да даде знак на отпочиналите коне, и ние тръгвахме. Градът бе все още пуст, само тук-таме подранили чираци пръскаха с вода пред дюкяните и метяха. Албанците бозаджии, които живееха в бозаджийницата си, понеже семействата им бяха останали в Албания, подаваха глави да видят кои са ранните пътници. На близкия ъгъл току се появяваше евреинът Вайнер, млекарят, със своите гюмове мляко и сметана и пак изчезваше, влязъл в някой двор на клиенти. Турски циганки с шалвари, водоносачки, бързаха с кобилици в ръка към чешмите. Конете вървяха в тръс, колелетата дрънчаха и под ритъма на тази музика ние бързо стигахме до края на града. Всъщност, истинското пътуване започваше оттука. Степта още не се беше събудила напълно, вцепенена от нощния хлад, покрита с роса и прибулена от лека мъгла. Прелитаха сънни яребици, стреснати зайци изскачаха от крайпътните треволяци, за голяма радост на мене и Матрьонка. После небето неусетно се изясняваше и изгряваше слънцето, огромно и червено, заслепявайки ни с лъчите си. Сивите стърнища и потъмнелите от прах мисирлици2 се обагряха в жълто и розово, тук-таме някое коило заблестяваше като скъпоценен накит, цялото покрито с брилянтни капчици, от които само след час нямаше да има никаква следа. Мама казваше: „Хайде, бай Захария, карай по-бързо, че закъсняваме! Ето, слънцето изгря вече!“ Но бай Захария не бързаше. Той не обичаше да се притеснява, не обичаше да притеснява и конете. Говореше им като на хора, поучаваше ги. После прехвърляше поученията си върху Матрьонка, Калина, мене. Само пред мама сменяше тона. След като ѝ разказваше подробно всички новини от село Росеново, той замлъкваше, очаквайки сам да бъде поучен от нея. И мама не закъсняваше с поученията си. Нейната слабост беше медицината, хигиената, чистотата. Тя започваше да дава наставления на бай Захария – как трябва да се поддържат домовете на село, как да се гледат децата, как да се предпазят те от болести. Русият мъж, все още млад, но с похабено от труд и грижи лице, слушаше внимателно, от време на време се усмихваше, уж одобрително, в провисналите си мустаци, но аз имах чувството, че той не гледа сериозно на мамините наставления. В това време слънцето се издигаше и напичаше. Високо в небето се появяваха черни орли, които кръжаха над степта. Мъчеше ни жажда и къпините, които растяха буйно по стърнищата, започваха да ни мамят със своите сочни плодове, синкави от зрялост, покрити със сребрист прашец.
Но мама не даваше дума да се издума за никакво спиране. Най-после стигахме до Кайджика. Ние с Матрьонка, след като се напивахме със студена вода от чешмата, усещахме вълчи глад. Даваха ни по едно парче пресен хляб и по една бучка сирене и ни пускаха на воля.
А мама и Калина се залавяха с прането. Бухаха с бухалките, газеха из ледената вода, като по този начин доказваха за лишен път една впрочем отдавна известна истина, а именно, че добруджанки имат желязно здраве. Обядвахме късно следобед с варена кокошка, посипана обилно с червен пипер, суха наденица, козя пастърма, тулумено сирене и накрая дини, червени като кръв и сладки като мед, които бай Захария носеше от бостаните на чифлика и цял ден изстудяваше в коритата на чешмата. Щом постелките, простряни по скалите насреща, се оцеждаха от водата, ние тръгвахме.
Не биваше да закъсняваме, защото тогава по пътищата скитаха и лоши хора, конекрадци и всякакви бандити, поединично или на групи. Сега всички бързаха, дори бай Захария, който вече не разговаряше с конете, а само от време на време им подвикваше по някое кратко поучение. Сита и изморена, аз дремех между мама и Калина и едва забелязвах както полето, така и промените, настъпващи в него с идването на вечерта. Накрая заспивах съвсем и се събуждах обикновено едва в града или дори пред нашата порта, когато бай Захария спираше внезапно конете. Но се случваше и да ме пренесат заспала на ръце до леглото ми. На сутринта ставах бодра и обновена. Хубаво беше да се пътува! Но не беше лесно пътуването тогава в Добруджа. Нямаше пътища. Тук-таме се срещаше по някое шосе, изронено поради мекия, неиздръжлив камък, цялото в дупки. Останалото бяха черни пътища, покрити с две педи прах през лятото и с половин метър кал през влажните сезони, безнадеждна кал, в която колелата на каруците затъваха понякога до главините, че и повече. Пътуваше се лесно само през зимата, когато земята се подледяваше задълго и тръгваха шейните, които огласяха със звънчетата си мразовитите добруджански простори. Но зимното пътуване в Добруджа беше опасно. Явяваха се внезапни виелици, които бяха затрупали не едни пътници, скитаха глутници вълци, които изяждаха, без остатък, не само пътниците от шейните, но и конете. А зимите през ония години бяха страшни. Отначало седмици наред валеше дъжд. Облаците прииждаха и прииждаха, плътни, сиви, тежки, и дъждът валеше, валеше, валеше. Улица „Александру чел бун“ заприличваше на голяма локва. И целият град, лишен от канализация, от шосирани улици и тротоари, се превръщаше в едно огромно кално блато. А дъждът продължаваше да вали така, сякаш нямаше изобщо намерение да спира. Тогава, някоя привечер, се появяваше студеният северен вятър, за който татко казваше, че идвал направо от полюса, тъй като от Ледовити океан, по цялата пространна територия на Русия, та чак до нас, нямаше нито едно възвишение, което да го отбие или поне отмалко да намали силата му. Дъждът се пресичаше в сняг и започваше фъртуна, която постепенно прерастваше в ураганна виелица. Снегът се трупаше, виелицата продължаваше денонощия наред, пътищата биваха засипвани, селата почти изчезваха под преспите, а улиците в града се оказваха така заснежени, че ставаше нужда да се копаят ходници. И те бяха толкова дълбоки, че когато хората се движеха по тях, виждаха се само главите им. Дори и след като снеговалежът спираше, вятърът не преставаше да духа. По цели нощи стрехите трепереха под неговите напори, керемиди хвърчаха, клони се ломяха. Студът се засилваше, по прозорците се изписваха ледени цветя и металната дръжка на външната врата лепнеше, ако я хванеш с голи ръце. Животът в града се съсредоточаваше по домовете. Жените чепкаха вълна, предяха и пресукваха, плетяха чорапи и ръкавици, от които имаше голяма нужда. Колеха се прасетата, пълнеха се суджуци, осоляваха се бутове и бельове3, топеше се мас. Сутрин правеха за закуска пити от квасено тесто с плънка от джумерки4, които миришеха вкусно на препържено месо. След това идваха зимните празници с техните прости радости, еднакво желани от деца и възрастни. Започваше се с Андреювден, когато във всяка къща се вареше царевица, като напомняне, че скоро денят ще започне да нараства по малко, съвсем по малко, колкото едно мамулено зърно. Зимата едва бе започнала, пролетта бе още много далече, а хората вече ѝ се надяваха. Варенето на царевица беше повод за събиране по къщите, най-вече на съседите и роднините. Навсякъде варяха царевица, но всеки се смяташе задължен да занесе на близките си от своята. Впрочем, през ония години никой не ядеше сам онова, което приготвяше в дома си. Пресен хляб, наденици, ястия, кървавици, баници, варива, сладки, всичко се поделяше с роднините и съседите. След Андреювден идваше Варвара, празник, на който в семействата, където имаше деца, се месеха питки. Това бе обичай, който се спазваше стриктно от всички майки, тъй като питките се правеха и раздаваха за здравето на децата. Малки, изпечени от сладко безквасно тесто, нашарени, намазани с мед и посипани обилно със счукани орехи, те представляваха очаквано лакомство за младшите членове на всяко семейство, толкова повече, че се приготвяха само веднъж в годината. След Варвара идваше Никулден, когато търговците на риба, правеха що правеха, но непременно докарваха дунавски шарани в Добрич. И всеки според възможностите си купуваше по-голям или по-малък шаран и го изпичаше с орехи или без орехи, пак според възможностите или вкуса си. Минеше ли Никулден, вече чакахме Коледа. Не зная дали някъде другаде в България са празнували този празник така, както го празнуваха в Добруджа през [30-те] години. Елхи не се украсяваха. Тази чужда традиция, която през следващите години придоби голяма популярност, тогава още имаше малко подражатели. Ходеха обаче коледари. И то какви! Не деца, а възрастни мъже, силни и здрави момци, облечени в старите живописни носии, с калпаци, обвити от нанизи пуканки, с варакосани китки, с гайди. Вратите на къщите стояха непрекъснато отворени, защото коледарите бяха толкова много, че додето едните излизаха, другите вече влизаха. Градът ехтеше от песни сред снежната виелица. И това ликуване се предаваше на всички, на него никой не можеше да устои. Песните на румънските коледарчета, слабички юноши с треперливи гласове, песни, в които се говореше за белите свети, непорочни цветя, разцъфнали в тази свята, непорочна нощ, звучаха бледо и сиромашки пред това буйно, почти вакхическо веселие. Румънчетата носеха звезда на прът, всеки лъч на която бе украсен с по една картина от живота на Христа, а в средата, в кръгла ниша, се намираха релефно изработени, яслите, в които, според преданието, се бе родил спасителят на човешкия род. Това коледуване звучеше много по-християнски, но то бе лишено от мощната жизненост на нашето, жизненост, която го доближаваше до езическата, славянска старина. „Ой, Коледо, мой Коледо, роди ми се боже чедо... „гърмяха силните гласове на младите орачи и овчари. Вярваха ли тези хора в сина Божи? Едва ли. Те бяха езичници и варвари и за тях божието чедо, което възпяваха, бе просто един неосъзнат символ на радостта и надеждата, родили се в мрака и ужаса, пред мамещия образ на светлината и живота.
Минала-неминала Коледа, започваха приготовленията за Нова година. Туркините, които точеха баклава, не спяха сън през тези дни. Баклавите се правеха в големи, като колела на каруци, синии, чудни баклави, които нямаше нужда да дъвчеш, защото те се стапяха в устата сами. Покрай баклавата се точеше и баница с късмети, която, макар и не така съблазняваща с вкуса си, бе много по-интересна, защото бе нещо като гадание, носеше надежди и очаквания и предизвикваше различни преживявания край новогодишната трапеза. Спомням си, че на мене винаги ми се падаше учението. Преди да тръгна на училище, аз бях страшно горда с този късмет, а по-късно направо се отчайвах пред него, тъй като учението се бе оказало трудна работа, а посещението на училището – тежко и предосадно задължение.
Чрез сурвакането и подаръците, свързани с него, Нова година бе повече детски празник от всеки друг. Сурвакниците се приготвяха ден-два по-рано от напъпили дрянови клони, чиито вейки се завиваха на венчета, а кората им се остъргваше на места много внимателно, за да се превърне в ситен талаш, закъдрен и бял, който трябваше да напомня с вида си цветовете на овошките напролет. Готовата cypвакница се оставяше да престои цялата нощ навън, под звездите, за да придобие силата да дава здраве. От нетърпение да съмне по-скоро заспивах късно и вместо да се събудя рано, се успивах. Първа обикновено ставаше мама и започваше да сурвака татко и мене, през юрганите, с дилафа. Щом я усетех, скачах веднага, виках да ми дадат сурвакницата, вдигах шум за трима и събуждах цялата къща. Всички ставаха, сурвакаха се помежду си, разменяха си подаръци. След това започвахме да чакаме външни сурвакари.
И те не закъсняваха. Най-напред идваха циганки, със своите премръзнали деца, облечени бедняшки, в износени дрехи, не по тяхната мярка. Идваха и съседчетата, скръхнати6 като за празник. А после започваше нашествието на братовчедите.
Имах безброй братовчеди от бащина страна, всички потомци на даскал Димитър от десетте му деца. Мама напълваше предварително голямата тава за петмез с имиш, т.е. разни лакомства, като рошкови, орехи, фурми, табанки, мандарини, бонбони, увити в лъскава хартия, малки шоколадчета, дребни сладки. Приготвяше и няколко дузини кърпички, които се връзваха на сурвакниците. За всички освен това имаше и по някоя пара, а за онези, които по една или друга причина, ѝ бяха по-мили и по някакъв малък подарък. Колкото обичах да получавам, два пъти повече обичах да давам. Мама бе също много щедра. Затова сурвакането на армията братовчеди ни доставяше истинска радост. Татко също бе доволен, че се зачита традицията и родът му. Само Калина негодуваше. „Този бати Митюв род край няма! – мърмореше тя. – Виж какво направиха чергите! И цялата тава с имиша отиде!“ Румънците също ходеха да сурвакат, но те имаха и един друг, непознат за нас обичай, наследен навярно направо от древността. Следобеда, преди Нова година, из града обикаляше волска каруца, върху която стояха прави трима-четирима души с високи калпаци, къси кожухчета, пиептари7 и бели ризи с широки ръкави под тях. Единият биеше звънец, другият плющеше с камшик, а третият теглеше бухая, малка бъчвичка с дупка отгоре, откъдето се подаваше дебело конопено въже. При дърпането на това въже от бъчвичката излизаха звуци, наподобяващи мученето на бик. Имаше още един човек, който гребеше с шепа различни зърна от сложения до него чувал и ги пръскаше надалече по улиците и дворовете, като в същото време произнасяше благословии в стихотворна реч. Румънците изнасяха и даваха по нещо на хората от колата, в дар, а българите само гледаха. Подир колата се влачеше цяло шествие от зяпачи. Като малка умирах да тръгна и аз подир каруцата с бухая, но не ми разрешаваха. А когато поизраснах и можех сама да си позволя това удоволствие, то бе загубило вече стойността си за мене.
Празниците продължаваха и след Нова година. Идваше Йордановден, когато хвърляха кръста в бъчва, поради липсата на някоя по голяма естествена вода край Добрич. Мама се смееше много на тази бъчва и винаги с гордост разправяше, как в Силистра хвърляли кръста в Дунава, като разбивали леда. В дупката скачали здрави и силни мъже, рибари, добри плувци. И въпреки това улавянето на кръста ставало с риск на живота. Всеки можел да се заблуди под леда или да настине смъртно в ледената вода. „Да, но на такъв му се прощават всички грехове и душата му отива право в рая“ – казваше баба Демирца, която винаги мислеше повече за царството божие, отколкото за земния живот.
На Бабинден мама пращаше табла на Кина Русева, акушерката. Носеше я Калина, като водеше и мене да ме види акушерката колко съм пораснала за една година. Не обичах тези посещения. В дома на Кина Русева заварвахме други слугини и други дечурлига, майки, баби и табли, на всяка крачка табли. Суетня, шум, плач на деца, любопитни жени, всичко това ме замайваше. Не ми беше приятна и самата акушерка. Тя имаше мустаци като на мъж, големи, червени ръце, груби маниери и още по-груб език. Отиването ми при нея ставаше винаги с пазарлъци. „Защо трябва да ходя?“ – повтарях аз, толкова ядосана, че бих тропнала с крак, ако това не ми беше абсолютно забранено. „Защото Кина Русева те е донесла на този свят!“ – казваше мама. Оставах неубедена. „Нали децата ги носи щъркелът?!“ – възразявах. Мама беше готова вече да ми кресне, когато се намесваше татко. „Да, носи ги щъркелът, казваше татко, но той не каца, ако не види акушерката. Тя подлага престилката си, той оставя в нея бебето и отлита!“ След това обяснение не можех да не отида.
Но докато ме обличаха, негодувах в себе си срещу този глупав щъркел, който би могъл да остави преспокойно бебето направо в люлката, а не в престилката на една толкова противна акушерка като Кина Русева. Тя всъщност съвсем не беше противна, а само възгрубичка. Може би защото животът никога не я бе щадил. Бедно момиче, тя бе завършила, като стипендиантка Одеското медицинско училище, не се бе омъжила и през целия си живот бе правила само това – бе посрещала щъркела, който се появяваше ненадейно по всяко време на денонощието и носеше в клюна си някой нов гражданин на град Добрич. Докато отивахме у Кина Русева, забелязвах особено оживление из града. В някои къщи се играеха хора само от жени. По улиците вървяха други жени, които се люшкаха или се заваляха и падаха. На вратовете им имаше нанизани чушки или висеше по един морков. Някои псуваха. А веднъж видях някаква голяма суматоха, но не разбрах какво става, защото Калина веднага сложи коравата си длан върху очите ми и ме завлече зад близкия ъгъл. И на моите протести отговори, че пияни жени били хванали един мъж и го събличали гол. Смаях се. В такъв студ! „Защо го събличаха гол?“ – попитах. „Кой ги знае! – каза Калина. – Пияни.“ Но аз продължих да я разпитвам, докато тя престана да отговаря на въпросите ми. Това изостри любопитството ми дотам, че аз се реших да поискам обяснение за станалото от Кина Русева. „Защо онези жени искаха да съблекат мъжа гол?“ – я попитах. „Защото са пачаври!“ – отговори Кина Русева кратко. Вече знаех, че щом тази дума не се отнася до кърпата, с която чистят масата, а до някоя жена, тя има значението на нещо неприлично и лошо. Затова се засрамих и млъкнах. Престанах да се занимавам със случката и дори вкъщи не споменах нищо за нея. След години научих, че Кина Русева не винаги посрещала щъркела с нужното гостоприемство. Понякога тя го връщала от пътя, но само ако съществувала извинителна причина, ако мъжът в семейството бил пияница, ако се били навъдили много деца или ако нямало налице баща, който да даде името си на детето и да поеме издръжката му. За тази работа много хора ѝ бяха благодарни, тачеха я и без да носят табли, търсеха по всякакъв начин да ѝ засвидетелстват вниманието си.
Подир Бабинден хората си даваха известна почивка, а след това започваха гуляите, които продължаваха чак до Сирни заговезни. Събираха се на ядене и пиене, а също и на разговори, понякога твърде умни, по домовете в Добрич или в близките села, където имаха роднини и приятели. Най-известни бяха гуляите, които устройваше поп Павел, наш сродник и той от рода на поп Паскал, свещеник в село Паскалево. Тогава той бе мъж, преминал средната възраст, но с младо сърце и много широки интереси и търсеше за приятели все млади хора, които горяха в проблемите на времето. Гуляите си даваше веднъж или дваж през зимата, ала с царски трапези. Някой ден по обяд пристигаха шейни със зильове, застлани с кожи, мама и татко се обличаха колкото може по-дебело, непременно в шуби, качваха се и заминаваха. Връщаха се чак на сутринта, изморени от разговори, песни и игра. А след няколко дни попът идваше в града за да провери впечатленията от гуляя. Мама естествено го хвалеше. „Че и много животни бяхте заклали, свако“ – казваше тя, защото макар и щедра, не обичаше разточителството. „Ами за какво ги въдиме, бе Вено?“ – отвръщаше свако поп, като гледаше умилно и извиваше глас, като при черковното пеене.
Влезеше ли февруари, хората започваха да се готвят за карнавала. Търсеха костюми, другари за маскирането, набелязваха къщите, които щяха да посетят. Маскираха се от първия ден на карнавалната седмица до последната ѝ вечер, на самите Заговезни. Карнавалът представляваше събитие за града и всички бяха запалени по него. Дали то бе отзвукът на някаква древна обредност, преживяла цялата българска история, оцеляла през робството и стигнала до 30-те години на нашия век, или отражението на латинската традиция, тогава още твърде жива при румънците, не зная, но истината е, че добруджанци се отдаваха със страст на това единствено по рода си развлечение. За една седмица животът се превръщаше във весел театър. Из улиците, ден и нощ, скитаха маски, ходеха по къщите и създаваха една особена атмосфера на загадъчност, на радостна напрегнатост, на очакване и изненади. Защото карнавалът събаряше много граници и маската преминаваше през много прегради. Какво ли не си позволяваха хората през тези седем дни?! Уважаван адвокат или лекар нацапваше лицето си с различни бои, обличаше хавлия, обуваше налъми и с меден бански тас в ръка тръгваше из града да се задява с младите жени. Ученици посещаваха в дома му учителя, от когото иначе трепереха. Враг отиваше у врага си и сиромах се изтърсваше на гости у богаташа. Нещастният, отблъснат влюбен се промъкваше в дома на нехаещата за него любима и смъртно побледнял зад черното домино се мъчеше да улови нейния весел, безразличен поглед. Бъдещата свекърва отиваше да види каква е скопоста1 в къщата на оная, която се гласеше да ѝ стане снаха. Дружина най-близки роднини нахълтваха в дома на кандидата, който се домогваше до ръката и зестрата на тяхната мома, за да огледат обстановката. Устройваха се срещи, предаваха се тайно писма или бележки. С една дума, ставаха много работи и редни, и нередни, и то с онази лекота и свобода, които можеха да съществуват само при карнавала.
Когато бях съвсем малка, не можех да видя маскирани хора, без да изпадна в безпаметен страх. Щом на въпроса „Кой е?“ зад вратата се чуваше приглушен смях и шепот, разбирах, че идват маски и презглава побягвах в стаята на Калина, намираща се в дъното на коридора. Тя бе затрупана с вещи, защото служеше и за дрешник на къщата и в нея се намираха много скрити кътчета. Навирах се в някой такъв кът и излизах оттам едва след като получавах безброй уверения, че маскираните са си отишли. Колкото растях, обаче, към страха ми започна да се прибавя и някакво парещо любопитство, което постепенно надделяваше. Накрая се престраших дотам, че започнах да искам сама да се маскирам. Но желанието ми не срещна никакъв отзвук у възрастните. Едно дете винаги може да се издаде, особено в някои критични моменти, когато дори и големите не винаги успяват да запазят необходимото самообладание. Ща не ща, трябваше да чакам докато порасна. Маскирах се за пръв път, когато навърших тринадесет години. И още веднъж на следващия карнавал. А след това заминах да уча в Шумен. Върнах се в Добрич, когато Добруджа бе вече освободена и бях свидетелка на едно странно явление. Обичаите, така ревностно поддържани от населението под румънска власт, сега бързо вехнеха и чезнеха. Може би защото в България владееше друг дух, духът на отегчителния, безрадостен здрав смисъл и на строго спазваните полицейски наредби. А след това дойде войната, когато полицейските наредби се превърнаха във воля божия и хората бяха така измъчени и наплашени, че никой не мислеше вече за забавления. Изглежда, тази е причината, дето моите единствени маскирания са се запазили и досега в паметта ми, проникнати от някакво особено, романтично очарование. Първия път нямах собствен костюм и трябваше да облека един, който не ставаше на никого другиго, освен на мене. Но останах доволна, защото това бе една старинна котленска носия, една от ония български народни дрехи, които подчертават не само естествената грация, но и достойнството на жената. Роклята бе от виолетово моаре9, с дълъг наичен10 елек към нея, от лимоновожълт атлаз. Имаше още сребърни пафти за кръста ми, гердан от ален мерджан11 и дребен маргарит за врата, а за главата – яркозелен копринен бареж12, изпод който се подаваха двете ми плитки, дебели колкото китките на ръцете ми.
Когато се представих на татко така пременена, но още без маска на лицето, той видимо се развълнува. „Я, Севде, – рече. – Че ти си сякаш излязла от някоя Старопланинска легенда. На Пауна ми приличаш, същите очи имаш!“ По това време вече очите ми бяха започнали да се одухотворяват и да менят цвета си от зелен към кафяв. На следващата година сама си потърсих костюми. Измолих от баба да ми даде своята годенишка рокля, която едрите ѝ дъщери никога не бяха могли да облекат. Роклята бе чудна, ушита от златожълт атлаз и гарнирана с нежни, като перца на коило сребристи дантели. И ми беше съвсем по мярка, нещо, което развълнува пък баба. Освен това, туркинята баклаваджийка, която имаше връзки със старите турски семейства на Хаджиоглу Базарджик, вече силно западнали, но някога богати, ми донесе една турска булчинска премяна, шалвари и елек от алено кадифе, целите нашити със златна сърма и бляскави пайети. Имаше и едно алено було за главата и няколко фигурки от пайети и сърма, които трябваше да се залепят върху лицето със сладка дъвка. С тази работа се зае татко. Той прикрепи по едно клонче върху всяка моя буза, а на челото между веждите цветче, като звездица. След това ме прибули така, че цялото ми лице заедно с украсата да прозира през тънкия воал. И ме пусна из града сама.
Времето бе по изключение топло, пролетно. От градините се носеше ароматът на разцъфнали кокичета, а по следобедното небе се рееха златни облаци на пера. Бях настроена мечтателно. Улиците на Добрич не бяха особено кални, но все пак изглеждаха твърде жалки в сравнение с моето разкошно облекло. Но аз не страдах от това несъответствие. Чувствах се като някаква Шехерезада, долетяла върху вълшебното килимче от своя приказен Багдад в този далечен, затънтен край, за да раздава на хората милостта на своето присъствие. На другата вечер трябваше да се маскираме с леля. За тогава пазех бабината годенишка рокля. Но по това време леля бе вече омъжена жена, със свой дом, семейство и задължения, затова закъсня. У нас вечерята започна, богата и пребогата вечеря като на Заговезни, с печено прасенце и традиционните кадаиф, халви и портокали. Имахме и гост, Борис Колев, татков приятел, когото семейството тачеше и татко обичаше заради ума и поетическото дарование. Да напусна масата при това положение, бе немислимо. Хранех се, но бях унила и тъжна, и Борис Колев ме съжали. „Нека се облече – каза той на татко, – поне за нас!“ Аз чаках само това. Веднага изтичах в спалнята и така се стъкмих, че когато се появих, разговорът неволно секна. „А бе, това нашето момиче ли е? – рече татко с нескрито възхищение в очите. – Виж ти какво можела да направи дрехата от човека!“ Отговорих му с благодарна и снизходителна усмивка. Как можеше той да не е проникнал досега в магията на красивото облекло, неотразима и покоряваща като магията на всяко изкуство! Аз я носех в кръвта си, тя беше част от моята същност, както младостта и женската прелест, и всичко това заедно ми даваше някакво чувство за превъзходство над останалите хора, чувство, което в този миг не бих заменила с нищо друго. Додето ми се нарадват вкъщи, пристигна и леля, облечена като художник, с дядовия редингот, с широкополата, мъхеста шапка на баба от силистренските ѝ години и палитрата с четките на свако Никола. Вечерята у нас бе към края си и нищо вече не можеше да ме задържи вкъщи. И ние тръгнахме с леля по улиците, осветени от новопрокараното електричество. Шепнехме си и се кикотехме, закачахме се с другите маски и жадно ловяхме комплиментите, които ни подхвърляха румънците, умеещи да бъдат галантни с жената, само защото е жена, защото съществува и ги радва със съществуването си.
След карнавала настъпваха велики пости, скучни и еднообразни делнични дни. Баба Демирца постеше, тримиреше13, причестяваше се и пак постеше, с твърдото убеждение, че подготвя своето задгробно благополучие. Чифликчиите стояха по домовете си като борсуци, пухтяха, нетърпеливи да започнат полската работа. Но все още бе зима, макар и пролетта да витаеше вече неуловимо във въздуха. Впрочем, зимна бе само земята, а небето, с все по-дълго задържащото се върху него слънце и с все по-ярко разпалващите се звезди, бе вече пролетно. Някоя сутрин се събуждахме и чувахме стрехите да капят. Навън бушуваше Долнякът. Той долиташе и отлиташе, правеше си малки шеги. Отнасяше някоя прана риза от въжето, грабваше шапката на Карабибера, учителя от основното училище, който от важност и строгост никога не се усмихваше, или вдигаше фереджето на някоя кадъна, в своето верско старание прибулена така, че не виждаше пътя под нозете си. Снегът бързо се топеше и черната угар избиваше под неговата излиняла, замърсена покривка. От юг започваха да прииждат ята прелетни птици, летяха бавно, уморено, докато ние отдолу ги приветствахме буйно, махахме им, а след това късахме мартениците от ръцете си и бързахме да ги скрием под някой камък. Пролетта пукваше изведнъж. Топъл въздух заливаше степта на вълни, на вълни. В току-що наболата трева, за една нощ, цъфваха великденчетата и непретенциозният гарвански лук. Пръстта изпръхваше и тръгваха орачи и сеячи. Чифликчиите напущаха масово града и в одимените кръчми и кафенета по селата не оставаше жива душа. Из града плъзваха циганки с кошници цветя, кокичета, минзухари и синчец от Батова или жълт гори-цвет, лилави мъхести съсънки, розови лисичи опашки и теменужки от кориите край Добрич. Мама купуваше букети, пълнеше вазите и си спомняше своето детство. За овчаря Исмаил, който не се връщал вечер без букет за нея и ѝ го поднасял с едно „На, Венка!“, придружено от добра, простодушна усмивка. За баща си, дядо Тодор, който също винаги ѝ носел цветя, наредени, стрък по стрък, в локумени кутии, за да не се мачкат и да не вехнат. И на двете ни се искаше да отидем до някоя гора за цветя, но нямаше свободни коне за разходки.
В чифлика кипеше напрегнат труд. Както впрочем и в цяла Добруджа. Работата не беше шега. Трябваше хиляди и хиляди декари да бъдат изорани и засети с пролетници. Трактори почти нямаше, освен в най-богатите чифлици. Ореше се с плугове. Редосеялки се срещаха по-често, но дребните стопани все още сееха на ръка. Хората обаче бяха здрави, събрали сили през зимата, и насмогваха на работата. До великденските празници обикновено привършваха най-главното. Чифликчиите си даваха кратка почивка, идваха в града, носеха кошници с пресни яйца за боядисване и козунаци. Зареждаха се хубави пролетни дни с ярко синьо небе и бели пухкави облаци.
Овошките цъфтяха, цъфтеше и нашето бадемово дърво, гордост на градината ни, макар че като всички бадемови дървета в Добруджа и то не връзваше. Лехите се изпъстряха със сини зюмбюли и жълти заръмкадета14, въздухът натежаваше от аромати.
Първият пореден празник бе Лазаровден. По къщите ходеха лазарки, припяваха: „Ой, Лазаре, Лазаре!“ Всички излизахме на двора да ги слушаме. Момичетата, облечени в носии, се нареждаха в кръг, запяваха:
„Стояна погна потеря,
дет’е цаливал девойка,
на дванадесет години,
на тринадесет пролети...“
„Eй, – казваше татко, като се усмихваше закачливо, – сиромах Лазар, дваж по-сиромах тоя Стоян! Че бива ли за едно цаливане да гонят чиляка с потеря?!“ Лазарките навеждаха очи, кискаха се приглушено в шепа или в края на престилките си. Мама мръщеше вежди. Тя не обичаше подобни шеги. Лазаровден се падаше винаги в събота, а на другия ден, в неделя, бе Връбница. Чуден празник! Празник на цветята, не богат, не тържествен, но мил. Камбаните на църквата „Св. Троица“ биеха от ранна утрин и степният вятър, който се разхождаше свободно из просторния град с големи дворове и малки къщи, разнасяше по всички посоки техния звън. Небето се синееше, чисто и безоблачно, стъклата на измитите прозорци блестяха на слънцето, по изметените улици вървяха пременени хора, бързаха към църквата за светена върба. Ние не ходехме на църква, но на всяка Връбница татко ми обещаваше да ни заведе, с няколко мои приятелки и братовчедки в Гази Баба да се кумичкаме. Обичаят бе простичък като детска игра. Момиченцата си правеха малки венчета от върба и ги пускаха едновременно по някоя течаща вода. Момиченцето, чието венче изпреварваше другите, ставаше кръстница и останалите бяха длъжни да му занесат козунак и яйца за Великден. Много ми се искаше да се кумичкам, но нямах късмет. Все се случваше нещо, което да ни попречи и осуети разходката ни до Гази Баба, а в града течаща вода нямаше. „Не е тука за този обичай – казваше татко. – Той е донесен от Балкана и е за Балкана. Там на всяка крачка тече вода.“ Това обаче не беше никакво утешение за мене, защото аз съвсем не исках да се откажа от надеждите си. В понеделник, след Връбница, започваше Страстната седмица и всички развлекателни и увеселителни заведения се затваряха. Страстите Христови изискваха уважение.
Господин Гия, или както му казваха Гията, румънец, собственик на кино „Модерн“, се разхождаше пред своето празно кино, плюеше от досада и скука и заговаряше минувачите. Всяка вечер в църквите имаше служба.
Ах, как обичах тези вечерни служби! Отиването в свежата пролетна нощ, осветената църква, одеждите на свещениците, облаците тамян и завръщането със запалена свещ в ръка през заспалия, тъмен град, всичко това създаваше някаква неежедневна, почти приказна обстановка около мене, която ме очароваше. Измолвах да ходя заедно с Кина и баба Димитрица, чинка Борисца и който още се случеше от многолюдния даскал Димитров дом. „Какво ли ще правиш там? – казваше мама, като клатеше неодобрително глава. – Само да си губиш нощите!’’ Но аз си знаех своето.
В църквата служеха двама румънски свещеници, попът Зиянеску и попът Йонеску, пастири духовни, на които нито една човешка слабост не бе чужда. Служеха естествено на румънски. Хората не разбираха почти нищо от службата и се разговаряха за съвсем други неща. Поповете четяха и пееха, пееха и четяха, а паството бръмчеше като кошер. Най-после попът Зиянеску, който имаше по-сериозен вид и държане от другия поп, прекъсваше службата и произнасяше кратко назидателно слово. „Любезни християни, казваше той, дошли сте на една свята служба, службата на дванадесетте евангелия. Но защо сте дошли? Вместо да се проникнете от благочестие и мъка пред страданията Христови и да се извисите духом, вие говорите за празни и суетни неща, за козунаци, за яйца и за премени. Засрамете се!“ Паството се засрамваше, но не задълго. Разговорите продължаваха с пълна сила и църквата приличаше повече на циганска чаршия, нежели на храм божи. Свещеникът впрочем бе твърде снизходителен към слабостите на енориашите си, така, както и те към неговите. Това бе една взаимна търпимост, хубавата латинска търпимост, която румънците притежаваха и неусетно налагаха и на нас.

Бележки:
1. От джяба. Напразно. Даром. Безплатно. (Б. р.)
2. От мисир. Царевичаци.
3. От бел (турски) – месо от рибицата на прасето. (Б.р.)
4. Пръжки от сланина. (Б. р.)
6. Скръхнат – нагласен, издокаран. (Б. р.)
7. Къси мъжки дрехи. (Б. р.)
8. От скопос. Умение. Майсторлък. (Б. р.)
9. Копринен плат, вид тафта с вълнообразен ефект. (Б.р.)
10. Тигелиран така, че да се получат форми от кръстосването на тигелите.
11. Лиций, годжи бери, широколистно храстовидно растение. (Б.р.)
12. Лек прозрачен копринен плат. (Б.р.)
13. Тридневно гладуване по време на пост. (Б. р.)
14. Нарциси. (Б.р.)

СЕВДАЛИНА ДИМИТРОВА КОСТОВА е родена на 03.11.1921 г. в гр. Добрич. Завършва полукласическия отдел на Смесената гимназия „Цар Борис III“ в Добрич през 1941 г., a през следващата година посещава курс и получава свидетелство от Универсално кулинарно изкуство за профила „Готварство и сладкарство“. Това обяснява последните две книги на Севда Костова, издадени през 2002 г.: „Сладкарска книга“ и „Тестени ястия на фурна“. През 1945 г. се омъжва за Михаил Костов и се установява във Варна. През 1955 г. съставя сборник със 150 народни песни „Песента остава“. Все по същото време започва да работи върху преводи на приказките на румънския класик Йон Крянга, както и върху поезията на румънския поет Михай Еминеску, от когото превежда 1 250 стиха. Осем от нейните преводи на Еминеску са поместени в сборника от поредицата „Световна класика“ – „Румънски класици“ (1973). През 1965 г. Севда Костова започва оригиналната си писателска работа с философските есета „Брехт срещу Шекспир“ и „За еманципацията на жената“. Първото е отпечатано едва през 1990 г. в шест последователни броя на в. „Днес“. Прави дебют и в пътеписния жанр, създавайки есеистичния пътепис „Писма за Германия“ (1969). В началото на следващото десетилетие Севда Костова се ориентира към нов белетристичен жанр – романа, черпейки сюжетите си главно от световната митология. Излиза романът ѝ „Без място в света“ (1972), а една година по-късно започва работа върху романа епопея „Пенелопеида“, чийто сюжет е основан върху Омировия епос. През 1982 г. пише автобиографичния роман „Спомени от детството ми“, с вариант за заглавие „Земя и корени“, който е и роман за съдбата на Добруджа в годините на румънската власт, а през 1984 г. написва следващата си книга – романа за „великото преселение на народите“ „Чеда на Вотан“, две години по-късно започва епистоларния роман „Отронени листа, отбрулени листа“, който изоставя, за да започне друг, посветен на живота на Иисус – „Благовестие на Мариам“, завършен около 1994 г. Нейната притча „Приказка за сбъднатите човешки желания“ (1989) ѝ носи и първото литературно отличие. През 1996 г. за цялостното си творчество и във връзка с излезлия през 1995 г. роман за Иисус „Благовестие на Мариам“, за нейния „писателски стил, мащабни философски художествени постижения и принос в съвременната българската литература“ Севда Костова е удостоена с наградата „Варна“. През 1999 г. излиза книгата ѝ „По пътеките на боговете“, а през същата година романът ѝ „Пенелопеида“ (1993) е номиниран за Нобелова награда. Наградата обаче не е присъдена на българската авторка, а на световноизвестния германски писател Гюнтер Грас. Член е на Съюза на българските писатели. Севда Костова умира през 2002 г. във Варна.“ /LiterNet.bg/
Романът ѝ „ЗЕМЯ И КОРЕНИ“ беше издаден в началото на 2017 г. от ИК „Синева“. Ето какво казва за него Кремена Митева: „...Романът възкресява миналото на Добрич и Добруджа от 30-те и 40-те години на 20. век. Автобиографичният поглед към личностите и събитията от онова време придава изповеден характер на повествованието. През погледа на едно впечатлително и чувствително дете са видени битът, традициите и духовната култура на добруджанци, уредбата на добруджанските чифлици, красивата степна природа. Обогатена от детското въображение е картината на зимните и пролетните календарни празници: от Андреевден до Великден. Авторката проникнивено отбелязва живостта и значението на народните традиции в годините на румънско владичество и постепенното им отмиране след възвръщането на Южна Добруджа към България.
Добруджанските картини са видени през очите на едно израстващо момиче, но са осмислени с мъдростта на зрялата жена. Мъдрост, придобита от житейските уроци, но обогатена от световната култура и литература...“