Петранка БОЖКОВА

ПИСМО ДО ЛЮБОВТА

    „Да имам пророчески дар и да зная всички тайни,
    да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра,
    че да мога и планини да преместям,
    – щом любов нямам, нищо не съм.“
        Апостол Павел до коринтяните

Трябва да те има някъде, защото
времето без теб ще ослепее.
Пепеляво-сив ще си тече животът,
птиците от страх ще полудеят.
Трябва да си жива! Винаги. До края.
Иначе светът ще се изгуби,
ще потънат всички чудеса и тайни,
хората ще станат зли и груби.
Трябва да те срещна. Нищо, че е есен.
Сигурно лекуваш стари рани.
Ще запаля огън, ще те стопля в песен.
За да имаш повод да останеш.
Знам, че си наблизо. Може би се криеш.
Ще те чакам дълго, до премала.
И ще се преборя с хиляди стихии.
Нищо, че е късно за начало...
Даже да отминеш, пак ще си ми всичко.
Споменът за теб ще ме люлее.
Трябва ми да знам, че мога да обичам,
за да имам повод да живея.




ВИК

    „Милост за живите!...
    ...За нашите грешки,
    за нашите слабости – милост!“
        Гийом Аполинер

Под сянката на мислите ми диша
една забравена, ранена дума.
Във кой ли миг е станала излишна?
Кога ли си е тръгнала безшумно?
Дали съм я изхвърлила небрежно
от свитъка със бляскави клишета,
или се е стопила безнадеждно
в жестокия казан на битието?
Объркан свят. Кого ли да попитам?
В сърцето на деня горят пожари.
От празни думи ме болят очите.
И този филм безкрайно се повтаря.
Пространството кънти от безсърдечност.
С пресъхнал глас, усмихвам се насила.
Тече животът. Жаждата е вечна.
Светът е болен. И му трябва милост.




СПЕШНО!

Личен план за действие:
Да тръгна през тревата. Боса.
Като дете след пеперуда.
Да грабна няколко въпроса,
които по среднощ ме будят;
да ги запратя вдън горите,
зад девет хълма. И – оттатък…
Да стопля сянката в очите,
да ми намигне светлината;
да се усмихна без причина
/какво че се задава есен?/;
да оцветя деня във синьо;
да си припомня стара песен;
да си открадна нещо дребно
от панаира на живота;
да хукна като за последно
с хлапашка дързост и охота…
Усетя ли, че ми е тежко
/когато чашата прелее/,
да си простя за всички грешки;
на глас да изкрещя: „Живея!“




НА БРЕГА

Потъват думите. След тях се стича
могъщ порой от минали мълчания.
Рисувам спомен за едно момиче,
което много иска да останеш
на този бряг. Завинаги. И после.
Защото знае, че денят е кратък.
Вълните скриват тъжните въпроси
далеч зад хоризонта. И оттатък.
Рисунката прилича на въздишка –
безкрайно тъжна и съвсем самотна.
Момичето е влюбено и пише
за първи път поема във живота си.
То още вярва в приказки красиви,
в които хепиенд-ът е възможен.
Рисунката крещи: „Не си отивай!“,
брегът притихва, ласкаво-тревожен.
Но ти си тръгваш. И изстива всичко –
поемата, рисунката, морето...
Потъват думите. Над тях се стича
една сълза в окото на небето.




ИМПРЕСИЯ

Все някога ще дойде пролетта...
Ще се засмеят жълтите лалета.
Ще си отиде сивата мъгла
и изведнъж ще стане много светло.
Един безкраен път ще заблести,
роса ще се търкулне по тревата.
И нещо хубаво ще се роди
от тъжната въздишка на земята.
Отнякъде ще долети врабче,
премръзнало от зимните неволи.
Но слънцето, с усмивка на момче,
ще го прегърне:
„Време е за пролет!“
Светът ще се събуди като нов
и ще обърне гръб на суетата.
Ще се завърне чистата любов,
Животът ни ще продължи нататък...
А аз ще се разплача изведнъж,
смирена пред вселенския спектакъл,
и ще прегърна пролетния дъжд,
защото знам, че дълго ме е чакал.




ПОНЕДЕЛНИК

Денят започва леко. Като притча.
Но часовете тръгват, полудели.
Един рефрен зад ъгъла наднича:
“Не е неделя днес. Не е неделя.“
Усмивки и лица се разминават.
Една мечта пресича на червено.
Неделните ми мисли ме спасяват
от делничния план за подреденост.
Къде отивам, откъде се връщам?
Наистина ли всичко се повтаря!
Не искам днес да е „едно и също“,
като кръстовище със светофари.
Примигват монотонно светлините,
а ми се иска да се разлудуват.
Пресичам на червено... Ще опитам.
Как иначе ще знам дали си струва?
А после става страховито тихо.
И – смешна драскотина във душата.
Но се научих пак да се усмихвам
отвъд прегръдката на правилата.




ТЕМА

Между началото и края на деня
светът е рана,
върху която въглени се стелят.
Мълчи небето,
капка милост няма.
И като изстрел болката разделя
душите ни на равни половини:
преди да изгорим
и след това.
Мълчи опустошената трева
на мислите, превърнати в пустиня.
Мълчат, до бяло нажежени,
пътеките на крехкото доверие.
Като реки, от пепел пресушени,
притихват всякакви съмнения.
Мълчат очите – празни езера,
в които нощем самодиви тичат.
Между началото и края на деня
престанахме да се обичаме