Владимир ЯНЕВ


Излиза с финансовата подкрепа на Национален фонд "Култура"

Един от големите руски метафористи Юрий Олеша се възхищава от Иля Селвински, който написал, че муцуната на тигъра е „мустаката като слънце“. А слънчевите сравнения и метафори в поезията на Кирил Кадийски са толкова много, че от тях може да се състави обемист образен каталог. Ето извадки само от ранната циклична поема „Следобедна флейта“ от стихосбирката „Небесни концерти“ (1979): „седя пред бирарията със слънчев облак в ръката“, „локвите са разпилени писма със слънчеви марки“, „сипеите край Мелник са жълта напукана уста и със зъби – белите къщи – задъхано дърпат пламналото зърно на небесната гръд“, „мокро слънце в прозореца свети и птици с ледени човки го коват на стъклото“, „слънцето отвор е – бъдещето виждаме оттам“, „слънцето зад облак залязва – Пан с червени мустаци надува бронзови флейти“, „слънцето отдолу като броня съм облякъл“.
Олеша, който си представя как е кацнал на слънчев лъч, за да вижда най-добре света, вероятно би се възхитил и на тези поетически предложения. Нали точно той настоява, че при взирането в талантливите произведения могат да се открият образи, които определя като „чудеса на литературата“. Те трябва да се посочват на читателите, „за да се покаже на хората как са умеели да мислят и виждат други хора. /.../ За да могат и ония, които не умеят да мислят и да виждат така, все пак да се уважават в този момент, разбрали, че щом и те са хора, и те са способни на много неща.“
Такива чудеса щедро предлага Кирил Кадийски. Още съвсем млад, той е прелъстен от метафората. А вече в зряла възраст споделя, че поезията представя „виденията на едно дете, разказани от старец“. Виденията са първични, а „разказванията“ им са резултат на майсторство и мъдрост.
* * *
В „Изкуството като похват“ Виктор Шкловски въвежда термина „остраннение“ – възприятие на света, виждан сякаш за първи път. Остраннението намира своята пределна концентрация в метафората.
Метафоричната първичност е образна лудост със своя система, при която предметът не се игнорира, а обдарява с нови стойности. Тук ще вметна, че понякога вземат за сполучлива асоциация характерното разсейване у повърхностните автори. А създаденото от Кадийски удостоверява, че художествената асоциация е израз на дълбоко прозираща емоционална съсредоточеност, а не на изоглавена лъжепоетическа волност.
* * *
Вглеждането в сонета на Кадийски „Библиотека“ може да изясни движението на лирическата мисъл – героят е зазидан от четири страни с книги, чието Вавилонско стълпотворение е сякаш непробиваемо. Асоциацията отвежда към Валтасаровия пир и прочутите огнени слова "мене, текел, фарес". Предупрежденията (разчетени от Свети Данаил) водят до внушението, че радостта от всичките победи е прибързана.
Финалната терцина гласи:
Нощ… Вятърът се спуска през комина и със страст неистова
до късно огъня – окървавена антология – прелиства…
Но там какво ще прочете от теб, от мен, от всички нас?...
До налагащия се образ на кървавата антология на огъня се достига чрез сложна работа на поетическата мисъл. Лириката на Кадийски не се основава върху отделни метафорични находки, а върху генерализиращи метафори, рушащи обичайната логика, раждащи образната полисемия.
* * *
Образната многозначност игнорира границата между високо и ниско, поетично и непоетично.
Ето как става това в характерната за Кадийски творба „Живее в този странен град поетът“ с властващата в нея енергия на въображение, заличаващо изкуствените граници между „сакрално“ и „профанно“. Тук героят преминава със сребърния стих, светещ на челото му, под разтвореното като капак на роял небе… Последният образ е сякаш достатъчен, но той получава естественото си развитие, не е оставен да стърчи като знак на поетическото нехайство. След като небето е като капак на роял, асоциацията се доразвива по посока на нотите.
Но кои са те?
Лирическият отговор е до известна степен шокиращ – поетът върви, стъпвайки върху нотите на слънчогледовите люспи. От „сакралния“ роял до „профанните“ люспи разстоянието е огромно. Тук то е пределно свито, за да се подскаже, че отношението към предмета не е в метафоричното му заличаване, а в образното му обогатяване. И в този смисъл се вижда колко прав е Шарл Бали, който отговаря на въпроса за двойствената същност на метафората като средство на езика и поетическа фигура чрез тезата си за всеобщата метафоричност на езика.
Предметът се изпълва с нова обемност. Оттласкването от познатото не е по линията на игнорирането на реалното, а в насочеността към екзистенциалната безпределност посредством ефектите на оприказняването.
* * *
При опит да се изведат доминантите на поетиката на Кирил Кадийски няма как да не откроим нейната обвързаност с предметността, пространствеността и метафориката. При цялостното им съхраняване като трайни белези на лирическото те се трансформират в разграничими тоналности. Схематично казано – ранната поезия на Кадийски е импресионистична, зрялата – от „Перо от феникс и други стихотворения“ е експресионистично звучаща, докато късните творби са белязани от по-сдържаната философичност, твърде често мрачна до безнадеждност.
* * *
Чудесата в създаденото от този поет следва да се забелязват и осъзнават от читателя като умножение на собствената му духовност.
* * *
Пол Валери в статията си за Маларме заявява, че има поети, създадени от публиката, и поети, които създават своя публика. Кирил Кадийски е от създателите – сред изненадващите поети с ново зрение, превърнато в артистично въззрение за нещата. Фантазията изтръгва тези неща от обичайните им връзки, асоциациите напрягат пространството и го уголемяват. От разчупената черупка на реалността се пръква летежът. Така е в „Мансарда“, откриващо се с шагаловска фантазност:
Развиделява се. И по ръба на покривите сини
със стар велосипед минава някакъв човек изискан.
Той е пътувал цяла нощ високо в тъмнините
и ето – по цилиндъра и пелерината му са полепнали звезди.
Изкусително начало, след което зададеният романтичен тон все повече се насочва към конкретиката на „увисналите в синьото, обляни със сребро селца“, на „крайния квартал с тухларнички нагорещени“. Лирическата панорамност се свива от внимание към детайлите – коминочистачът, врабецът, слънцето, плъзгащо се по сребърното въже на самолетната диря като нажежена вагонетка. Толкова – няма призиви към народа, социални проекти, философско-екзистенциални обобщения. А кой знае защо усещаш благодатта и трагиката на съществуването…
* * *
„Мансарда“ ме изкачва към младото ми приятелство с Киро. Съдбата ми е дарила този житейски шанс, но съм убеден, че дори и да не познавах лично автора, пак щях да съм сприятелен с поезията му, пак щях да съм удивен от половинвековната му вярност към словото. Всичко, което той е създал в областта на поезията (включително оригиналните работи за деца и палиндромите1), на есеистиката, публицистиката и фрагментарните размисли, в колосалното си преводаческо дело, е израз на осъзната и целенасочено следвана линия, на свещена духовна кауза.
* * *
При Кадийски питащата залутаност сред лудницата на света от страна на финия и морален, свързан с делничното човек, не оперира директно със социалното. Тя представя търсенето на истинното встрани от парадните пътища.
Това не е израз на духовен и естетски херметизъм. И когато в „Дни и нощи“ на Кадийски се заявява „Не бягам аз от хората – вървя към промислите висши“, то е, защото тази извисеност е необходима за истинската, конкретна връзка с човешкото. Иначе нямаше да присъства интензивният интерес към проявленията му, винаги представени през калейдоскопа на фантазното. Ярък израз на това е вече споменатото „Живее в този странен град поетът“. Тук оттласкването от елементарното визионерство не зачерква съществуващото, а подчертава неговата всеобемност.
Поетическата меланхолия довежда до метафоричен транс, травмираността от света – до изригванията на въображението.
Увлечението на Кадийски по палиндромната форма е видимо в книгата му „Още нещо“ (1995, заглавието също е палиндром). Удивителна е изобретателността на поета! Същото важи и за цикъла „Вивалди. Всекидневни репетиции“ (2011), в който влизат стихотворения в едностъпен ямб, между които и такива от една сричка. Това е репетиция на оркестър, съставен от виртуози.
* * *
В съдържателен аспект синтезите на пластично съзерцателните настроения с драматичните откровения придават особена стойност на образа на човешкото – от една страна пред нас е герой с типово всекидневие, а от друга – той е артистично извисен над делничното чрез дарбата да провижда в други светове. Отказал се е от патериците на баналното, за да крачи със своя различима походка. Привличат го възможностите за вариативни трансформации на обективното, поради което, поне в известна степен, отхвърля историчността на съвремието. Защото „историчността“ често се вменява на съответен отрязък от време (индивидуално или обществено) по конюнктурни причини и, второ – понеже „съвремието“ е мимолетно, временно.
При Кадийски времето (като минало и настояще) се смила от неистовата жажда за пресътворяване.
* * *
Провинциалното битие и близостта до природата са оставили трайни белези върху поетическите виждания на Кадийски. Неговото вчувстване в натурата (включително и в тази на урбанистичните пространства) с модерния си, обогатен от ерудитството дух, представя органиката на възприятия, чужди на баналното визионерство.
* * *
Метафоризмът и предметността на Кадийски биха могли да отведат към някои предложения на българската поезия от 20-те и 40-те години (Фурнаджиев, Далчев, Вутимски), могат да предизвикат успоредици с търсенията на имажинистите. Тяхното шокиращо заявление – „само образът, засипващ като нафталин произведението, ще го спаси от молеца на времето“, въвежда в същинското за поетиката на Кадийски.
* * *
Неговата монолитна образна система изразява същността на вътрешното зрение, което според мен е най-добре схванато от Жан Оризе.
Френският поет, белетрист и есеист обръща внимание върху „истинността и простотата на неговия лиризъм, въпреки че го подхранва с най-добрите източници от най-великите предвечни митове“. Проникновено звучат характеристиките за дарбата на Кадийски „да смесва вечното с ежедневното, метафизичната визия – с най-простите неща от живота“, което води до умението „да трансформира във фабула привидно баналните събития“. Жан Оризе е видял и формулирал това, което българските читатели и тълкуватели не са усетили и казали с такава категоричност – „той превръща поезията си в онтология на обикновеното преживяване“, като в същото време „начинът му на писане чрез изострения усет към метафората и образа ни отвежда към трансцендентното“. Вярно и изискано казано!
* * *
Кирил Кадийски е сред големите майстори в българската поезия, въображението му ражда удивителни метафори, ритмо-мелодичните му решения довеждат до изненадващи стихови модулации. Това въвежда в сферата на висшата лирическа математика. Широкият римен диапазон – от очевидното пълнозвучие до консонантната загатнатост е необходима, задължителна школа. Без отчитането на опита на този поет е невъзможна лирическата образованост. Между другото, Тинянов определя римата като „звукова метафора“, което пък обвързва двете ярко проявени особености на съдържателното поетическо формообразуване. И аз мечтая за изследване върху създаденото от Кадийски, чрез което българското стихознание би могло да достигне до сериозни научни изводи. Същото се отнася и за огромния лексикален материал, който поезията на Кадийски предоставя на изследователите. Неговият поетически речник е сред най-богатите в българската поезия.
* * *
Седемдесетгодишен, а все така неизтощим рицар на словото. Честит поет – метафорически пищен, трагически, дълбок! През десетилетията темата за смъртта е намирала нови и нови лирически вариации при Кирил Кадийски, но „дори камбаната да бие на умряло, напомня, че животът е все още тук“. Живот ярък и мрачен, изненадващ и странен, тържествуващ в чудесата на литературата. И пак „за първи път прекрачваш в друг, различен свят“…

1. Думи, които се четат по един и същ начин от ляво надясно и от дясно наляво.