Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: СМЪРТ ПО РЕКАТА"

СМЪРТ ПО РЕКАТА

Десислава НЕДЕЛЧЕВА


Да запазиш паметта за изчезналото дунавско село, за мястото и хората, които са го обитавали, е необходимост да възстановиш себе си. Но не само. Когато ние забелязваме присъствието на другите, дори през тяхното отсъствие, започваме да се чувстваме отговорни за тях.
Детството е базова същност на човека, а основното средство за изграждането на смисъл остава езикът. Иван Станков разказваше, че се наканил да напише спомените си и те започнали да идват насреща му като разкази. В интервю за сп. „Християнство и култура“ той говори за детството като „най-чистата част от честната биография на всеки човек“. Всичко това е чудесно и процесът може да започне, ако все пак книгата не беше съобщение. Помня едно „лесно“ обяснение на поляка Ришард Капушчински от прочутите „Лапидарии“ за писането, което е част от света на комуникацията. А процесът на комуникация е линеарен, адресант и адресат. „Това са двата края на една верига. Ако изключителната книга не попадне на изключителен читател – ще увисне във въздуха, няма да попадне в целта. Готовността, активността, творческото усилие са необходими и в двата края на тази верига.“ Питам се, имаме ли готовност да помним с Иван Станков и дали неговите спомени ще могат да станат наши? Защо иначе ни е да влизаме в чужд спомен, ако не беше художеството на книгата да ни осмисли лично и общностно?
В нелогичния хаос на бързащия свят, е задължително да се хванем за нещо устойчиво, да се хванем за „река“ и спомен.
Книгата има музикално подзаглавие Dm. Дванадесет минорни разказа, които не са отделни парчета, а дванадесет глави, свързани като паяжина в общо цяло. В „Мляко“ говори още нероденият аз на разказвача. Скоро ще се роди момченце, но засега се вижда баба му София и вече родената сестра Анушка. Бабата е описана страшно и нежно през нейната забрадка – „при върха този триъгълник се стеснява в малка козирка“, ето нещо, което директно сме запомнили от нашата баба, една обща баба в този момент. Ароматите на селото, шумовете, най-силно сред които е усещането за мляко. Вътре в млякото миризмите се разделят, „разпадат се на треви и на слънце, на троскот и свежи акациеви листа и потръпват от удоволствие.“ Разказът е отдолу нагоре – от детето към бащата, който подхвърля малката във въздуха и дланите му „миришат толкова хубаво на пролетна пръст“, а жегата по обяд прави мухите да не могат да летят, а да плуват из гъстия въздух на стаята, която е сякаш „под вода“. Първият разказ е топъл и домашен, млечен. Вторият отново е с малкото момченце и неговата баба, но потънал във вода, с дъжд от четири години плюс убийство в селото и четири сребристи ковчега. Постепенно книгата все повече се населява с хора и трагични съдби. Насред родните миризми и цветове, почти във всеки разказ има портокалено и оранжево. Това е някакъв специален код. Четирима гробари и едно момченце сираче, чийто баща снощи е заклал дядото, бабата, майката и сестрата. Жестокост и затъваща безутешна кал, повече отколкото у Елин Пелин. Друг специален код са задължителните епиграфи, някои от които музикални – Pink Floyd, Animals, Frank Zappa, Моцарт с Реквием в Dm. Литературните епиграфи дават представа сред какъв богат арсенал плуват Иван-Станковите разкази – „Битие“, Арсений Тарковски, Исак Бабел, Иван Динков, „Числа“, Борис Христов, Йордан Радичков, Васил Попов /който по едно време влиза и вътре в разказа/, Джеймс Джойс.Читателят е върнат във времето на „нещата за първи път“, ранното детство, първия сняг и успокояващите първи миризми. Предстои да се научим да се радваме и страдаме. После „голите и искрени“ жени се къпят в реката. Много цвят и изящество има в разказите. Теоретикът Иван Станков внимателно подготвя образите и виждаме как малко след думата „саван“ за облаците, идва думата „умира“ за реката. Идват идеологиите, мъката на политическия затворник бай Рафаил. Началните разкази дават началата на историите, крайните ги завършват. Например бай Рафаил откриваме в третия разказ, сам, в къщата си, с цигулката на жена си, страданието и философията си. В течение на 12-те разказа научаваме постепенно съдбата на героите, преминали несръчно с част от живота си. Някъде в средата, книгата ни съобщава за сестричката Анушка, която се е самоубила с хапчета. В четвъртия разказ децата от селото са засадили камъни на брега, всяко хлапе е поливало своя и после всички се отказали, само нашият герой присадил своя жив камък в двора под ябълката. „Числа“ е разказ за момчешката банда, която „опипва“ гърдите на връстничката Дена във вълнуваща женска инициация. Съдбата на Дена научаваме в последния разказ, също тази на бай Мило, бостанджията, свекър на последната героиня Вергина. Близнаците Ено и Нено се „решават“ в предпоследния разказ на баща им – миньора Данаил. „Град“ е средищен разказ за иронията, която сплита личната с голямата история. Неслучайно я разказва Паяка – учителят по история катастрофирал завинаги в своята лична история, когато учениците му станали свидетели на изневярата на жена му в колибата с крадеца на селото, наречен на всичко отгоре Витан. Имена, истории от книги, лични и общи като Рим. В осмия по ред разказ мъртъвците на селото излизат от реката сякаш във видение. Тази част е повече музикална и кинематографична с някакви содомски сцени и средновековна живопис. Свири селският кларинетист Минелай, връзка с царя на Спарта Менелай и герой от „Илиада“, за да нямаме съмнения, че става дума за силно епична връзка с /коя да е/ действителност – селската, споменната, социалистическата или сегашната намъчена демокрация. В „Суша“ светът се е преподредил с огромна доза митология. „Надписи“ е пълният разказ за учителя по история. Разходка из старото училище, в което като в омагьосано царство по време на стогодишен сън, всичко е запазено. Глобусът е топъл, в учителската стая нищо не е прашасало. Гласът на директора от радиоточката произнася демагогските думи на комунистическата идеология, той успява да го заобиколи в темата за Рим. Учителят цял живот е сънувал вечния град, без да е стъпвал там, но то и без това Рим е начин на мислене. В разказите има много смърт, умира Анушка, четиричленното семейство, бай Рафаил, бай Мило, Мариян, учителят по история, морякът Герасим, жена му и накрая – Вергина. Последната жена на селото, тази Вергина, помни всички и се моли за всички. В разказите има доста екрани на паметта и предсмъртни прожекции. Последни ленти. Цялото село излиза от реката в една митологична сцена на Страшния съд. Вергина с нейната памет е избраната.
В послеслова писателят Емил Андреев сродява прозата на Иван Станков с Васил Попов и Йордан Радичков, аз бих казала Елин Пелин и Борис Христов. Проф. Станков обясняваше някъде, че е замислил художествена трилогия и „Спомени за вода“ е нейната първа част. Предстоят, значи, и други умирания. Вероятно толкова смърт и заличаване на цели села означава някакво нравствено предизвикателство за нас. Не само да помним, че ги няма, а да попитаме защо.


Професор ИВАН СТАНКОВ преподава българска литература във Великотърновския университет. Преводач от румънски език. Автор е на книгите: „Скръбният, нежният. Лирическият свят на Асен Разцветников“ (1992), „Йовковото творчество“ (1995, 1999), „Смърт не може да има. В лирическия свят на Борис Христов“ (1996), „На пътя на историята. Творчеството на Димитър Талев“ (2001), „Васил Попов. Релативизъм и полифонизъм“ (2010), „Фигури на отвъдността в българската литература на двайсети век“ (2012), „Спомени за вода“ (2014), „Сенки на думи. Мотиви в поезията на Борис Христов“ (изд. „Фабер“, 2016). Превел е от румънски три книги на Мирча Картареску – сборник с разкази "Защо обичаме жените" (2006), сборник с новели "Носталгия" (2007) и романова трилогия "Ослепително" (2004-2005), както и романа "Червена бабичка съм" от Дан Лунгу. "Спомени за вода" е първата му художествена книга

 

Проф. Иван Станков

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево