Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ДА СЕ ЗАВЪРНЕШ В СЕБЕ СИ Е ВЕЧНО..."

ДА СЕ ЗАВЪРНЕШ В СЕБЕ СИ Е ВЕЧНО...

Сашо СЕРАФИМОВ


За Красимира Атанасова /1956 – 2016/


Когато разтворих стихосбирката „Цвете в сушата“, усетих, че се връщам назад в живота си. Преминах на галоп по стихотворенията. Знаех първите редове на повечето от тях. Спрях се на снимката на Краси. И дълго време се взирах в нея. Имах нужда да я гледам. Сякаш времето навърташе своето колело, за да измине разстоянието до днес. А в съзнанието ми прехвърчаха случки от едно забравено време, в което бяхме главни герои. От тази лека ирония в очите, и усмивката ѝ долавях признанието, че сме смъртни, че всяка игра има своя край и че каквото и да кажех за нея, едва ли щях да я разбера. Защото човек си е загадка.
Краси много трудно допускаше човек, пък бил той и приятел, до своя душевен свят. Каквито и ветрове да се разхождаха там, каквито и драми да се разиграваха в него, малцина узнаваха и то само отделни фрагменти. Обикновено тя беше слушателят на чуждите несгоди и преживявания. Сега си мисля, че тя беше като Стена на плача. Утешаваше ни, изтъкваше доводи, че оплакващият се е прав и превръщаше драматичните му преживявания в шеговити закачки на случая живот. Забележките ѝ към „ужасната драма“ на събеседника бяха тонирани с лека ирония и съпричастност. Рядко говореше за себе си. Аз самият не съм сигурен, сега, когато чета книгите ѝ, че с мен е споделяла, поне отчасти, неразрешимите драми, в които попадахме в нашата младост. А когато замина от града и се премести в София, а по-късно и в Щатите, почти загубихме връзка.
Помня колко дълго чакахме първите си самостоятелни книги. И двамата бяхме дали ръкописи в издателство „Народна младеж“. И чакахме писма от там.. На нея ѝ провървя. Петко Братинов /мисля че той беше редакторът на отдел „Поезия“ в издателството/ избра нейната книга. Сигурно съм ѝ завиждал малко, но радостта ни, че пробихме, че вече втора книга излизаше в това престижно издателство/На Елка Няголова стихосбирката ѝ „Не съм пепеляшка“ беше първата/, радостта ни беше голяма. Но и сега Краси беше сдържана. Годината беше 1986. Тя на трийсет, аз на 33 години.
С Краси обсъждахме почти всеки мой поетически опит. Тя показваше своите стихове, когато смяташе, че вече са завършени. Приемаше несъгласия и забележки по някой ред от стихотворението, но никога не се съобразяваше с тях. По това време тя беше написала няколко знакови стихотворения, които вече ѝ бяха определили посоката: „Отговарям за своята обич“, „Приятелю от чувства болен..“, „Някой стъпка нещо...“, „Спаси ме вдъхновение“, „Над цялата вселена плисна дъжд“. Ще ви прочета едно от тогава:

„Приятелю от чувства болен,
приятелю, бъди такъв!
Днес разумът самодоволен
ще ни спаси от ранна смърт.
Но утре! Утре много тайно
за жертвата ще отмъсти –
с кръвта ти ще се смеси трайно.
Отровен ще си вече ти
от болестта така типична
на днешния реален век:
докрай потъпкана лиричност
у всеки делови човек.
Приятелю, да си поплачем.
Приятелю, да замълчим.
Да стиснем просто зъби, братче,
и може би ще се спасим.“

1986 г. Беше паметна. Тогава си замина Данчо Кръчмаров, „небесният княз“, както го нарече Георги Марковски. Данчо – без стиховете на когото не завършваше никоя наша поетична вечер. Мисля че той с поезията и с живота си повлия на всички от добруджанското ято. А каква прекрасна група бяхме – Данчо Кръчмаров, Краси Атанасова, Елка Няголова, Александър Белчев, вече блестящата Камелия Кондова, Ирина Янкова, Георги Давидов, Стефан Жечев, Венцислав Славянов. Вечерите ни заварваха край балчишкия бряг на миди и бяло вино, с китари и стихове, сред пясъка на шабленския плаж.
Връщам се отново към поезията на Краси. Стихосбирките ѝ „Цвете в сушата“ /1991/ и „Дуенде“ /1996/. Тук ярко се откроява това, което се загатваше в „Зелена равнина“. Една поезия, която се родееше повече с мъжки темперамент и светоусещане.. С една графичност, както на чувствата, така и на мисията за съдбовност. Спомням си, че тя харесваше Цветаева и Ахмадулина, но не все още с тази трагичност при приемането на света. В стиховете на Краси лирическият герой приемаше образа на защитник, на спасител. Женското начало у нея ѝ беше възложило тази мисия. И в резултат на това може би в поезията си тя не отразяваше личния проблем, а проблема на множеството, и творчеството ѝ се превърна в черно-бяла графика на фона на цветните дъги и интимно-дъждовни срещи, в които младата ни поезия се беше заровила.
Преминали през сърцето ѝ, през разума на ежедневието ни, през нейната непримиримост на случващото се в живота, стиховете ѝ постепенно заприличаха на философски монолог, изречението се удължи, емоцията охладня, а отчаянието, сблъскало се с разума, роди нейните прозаични прозрения.
Такава е тя в книгите си „Отключени обятия“ и „Брак по любов“. Но отсенки на тези прозрения има още в „Цвете в сушата“

„...изправени на себе си тежим,
приведени от другите се учим“
или
„...Будувам цяла вечност и само миг живея“
или
„Богът слезе от свойто небе и заспа,
от тогава будувам аз –
тъмно и явно...“

Тази поезия не може да се нарече гражданска, защото в нея освен социалният защитник-заявител, се чува гласът и на онова праначало на майката, готова да защити при всички обстоятелства своята рожба.
А ето и погледа на големия наш поет Александър Геров върху поезията ѝ: „Стихотворенията на Красимира Атанасова са много мъдри, модерни и изящни. В тях има силно, неподправено овладяно чувство. Неговото най-голямо достойнство е, че е овладяно, а понякога ни смайва със силните си образи. Първичната и земна жизненост на поетесата е съчетана със социална извисеност и проникновеност. Потопила се в майсторството на нашия език, в неговата звучност и дълбочина, тя си играе с магията на словото. Поезията ѝ е с теми от делника и обикновените неща, които ни болят и радват в самотни мигове. С всяко стихотворение Красимира Атанасова открива нови истини...“
Спомням си, че по онова наше младо време често споменавахме една мисъл, „За да бъдеш поет, трябва да носиш душа на дете“. Не се сещам на кого е. Но Краси беше дете, дете-еретик. Трудно понасяше компромиса, нечестното и в личния си живот, и в обществения, смяташе че някой трябва да се бори с душевния и със социалния мрак. И избра себе си. Именно затова в поезията ѝ има много малко формален артистизъм. Всеки неин стих е опит да разбие формата. Той не може да диша в оразмереното пространство на социалното статукво. Драмата в стиховете стига своята кулминация, напрежението става непоносимо, за да се завърне в охладеното пространство на синтезирания размисъл. Особено в „Дуенде“ драмата вече почти я няма, тя се отправя по далечните пътища на самотния мъдрец. По това поезията ѝ се родее с творчеството на Дора Габе и същевременно се различава с чувството за непреодоляна болка.

ВЗОР
Да се завърнеш в себе си е вечно.
Пристанище е кратката победа.
Светът е кей на нашите пристанища.

ПОЕМАНЕ
Радостта –
Сито, но мокро дете
С него сме навън, навън вече сме

НОЩНО
Сама керван, но Господ
с мене е.

Книгата й „Брак по любов“, излиза през 1993 г. В нея стиховете са отстъпили на есеистично-фрагментарния стил. Ето какво четем за нея от проф. Светлозар Игов: „Есетата и фрагментарните „изблици“ на Красимира Атанасова в „Брак по любов“ представят развълнувания размисъл на един индивидуален човешки опит, на една формирана в драматизма на исторически преход съдба. Границите на лирическия изказ са се оказали тесни за творческото съзнание, но то е съхранило лирическия импулс на мисълта и учудеността на поетическия поглед към света. Реакции по дребни на пръв поглед житейски поводи и отзвуци от докосвания до други духовни светове; поетични мигове, превърнати в есеистична проза, одухотворена от дълбинни озарения; сплетение на чувственост и мисъл – това е новата книга на поетесата.“
Краси има невероятен публицистичен нюх, да улавя дълбоките социални и политически сътресения в обществения живот и да им даде видим образ. В книгата си „Брак по любов“, тя намира много отговори на замъгленото гражданско съзнание, на постоянния политически световъртеж на обикновения човек.
„Социалната мъдрост е да разбереш смисъла на доброто дело/за обществото/, дори когато то изглежда безсмислено за мнозинството. Човешка смелост е да участваш в доказването на този смисъл, когато знаеш, че хората ще приемат доказателството след години“.
„Средният талант в политиката се превръща в лисица, която никога не може да предвиди всички капани. Страхът излъсква дори козината ѝ и тя е красива в очите на себеподобните.
Големият талант в политиката запазва човешкия си облик/образ/, но усилията за това бавно го разрушават, предимно отвътре. И само най-талантливите имат способността да спрат разрушителната сила. Как ли? С безумство: отказ от всичко/дори от живота/ или залагане на всичко/дори на смъртта“
Най-цялостно поетично-философският свят на Красимира Атанасова ни се представя в „Отключени обятия“. С изящни афоризми, сентенции, лаконично тя разказва за своите открития. Има много мъдрост в книгата, неочаквани прозрения, но минали през сърцето, оцветени с познанието за доброто и с усмивката на опрощаването. Отбелязал съм си много от фрагментите:
„Животът ни предоставя безброй ситуации, но ние забелязваме само тези, за които сме подготвени. А ни принадлежат само малка част, чрез които оставаме верни на себе си, докато се променяме.“
„Бог ни дава сили за всичко, в което залагаме самите себе си“
„Изборът ни води, но не ни определя“
„Страданието е домогване, а радостта – надмогване.
и т. н..
И така Краси Атанасова написа своите книги. Изживя това, което наричаме живот на белия свят. Разказа за него чрез себе си и чрез прозренията. Старото ни приятелство е там назад, като кадър.
С този си текст аз исках да стигна до новото духовно приятелство между нас, което настъпва и което остава, когато физически няма да сме тук.


Поетесата, журналистка, есеистка и редакто
р КРАСИМИРА АТАНАСОВА е родена през 1956 г. в гр. Добрич. Завършва журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“. Творчеството ѝ се състои от книгите: „Зелена равнина“ (стихотворения, 1986 г.), „Цвете в сушата“ (поезия, 1991 г.), „Брак по любов“ (художествена проза, 1993 г.), „Дуенде“ (стихосбирка, 1996 г.), „Отключени обятия“ (философски афоризми, 1996 г. – излиза на английски в САЩ през 2004 г. с превъзходни репродукции на творбите на нашия голям скулптор Павел Койчев) и „Близостта на мълчанията“ (стихосбирка, 2001 г.).
Има преведени творби в чужбина, като книгата ѝ „Брак по любов“ е в библиотеки в Ню Йорк, Блумингтон, Москва, Сиатъл, Букурещ, Белград, Бъркли, Париж и др. Нейното творчество е високо оценено от такива творци като Александър Геров, Светлозар Игов, Вера Мутафчиева, Павел Матев и др.

 

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево