Балчо БАЛЧЕВ е роден е на 15 декември 1961 г. в гр. Ямбол. През 1980 г. завършва френската езикова гимназия „Захарий Стоянов“ в гр. Сливен. От тогава са първите му творчески изяви в сп. „Родна реч“. През 1987 г. завършва висшето си образование в СУ „Св. Климент Охридски“ – специалности: българска филология и френски език. През същата година издава и първата си книга „Пролетни разпятия“, наградена с приза „Владимир Башев“ за най-добър студентски ръкопис на поетична книга.
През 1996 г. издава втората си стихосбирка „Завладяване на родината“. През 2012 г. издава третата си поетична книга „Диворастяща любов“. Негови творби са публикувани в литературния периодичен печат, излъчвани са по националното радио и телевизия. От 2007 г. е член на Съюза на българските писатели.


НА ЕМИЛИЯ
 
Вятър ми брули перчема –
щурав априлски копър.
He ce баламосвай с мене,
стройна, безочлива, рижава копърко.
 
Плювва дъждец и така ce награбваме
сред дъх на озон u риба.
Разкъсваме дрехи, проклинаме карми
и ... триумфално свистят дробовете ни, мила.
 
После пословично любим телата си.
Стигаме чак до библейската глина.
И храбро воюваме за свободата
да бъдеме трима във нашта Родина!
 
Гарван ни гледа от кръста на храма.
Мълчи говедото и си трае,
защото прекрасно знае,
че въпреки всичко
утре
с тебе
ще се венчаем.




ОКТОМВРИ
 
Щъркеловите гнезда са пусти.
В тях има само шепа пух
и няколко пера – предишни.
 
Не стопляй есента ми с устни – виж ме.
Аз искам да остана сляп и глух
и тъй да съзерцавам
онази страшна свобода,
в която
душата се отделя от плътта.
 
Сега летя с едно голямо щъркелово ято,
стъписан от перфектната логистика на птиците.
Те кацат в техните гнезда в Зимбабве –
там е лятото.
А аз – до свойта чаша с вино и бучка сирене
в паницата –
през мигли се разделям с ирисите на мистиците...
 
Навярно съм се бил унесъл.
Хей, омбре!
Навярно съм пътувал дълго весел
в невидимите си обувки
по магнитните полета на октомври,
сгрян от виното и твоята целувка.
 
Къде отиваш? Спри.
Налей ми пак.
И пак ме целуни.




СВЕТЕЦЪТ
 
Днес погребват светеца на нашия град.
Днес се скъса конецът на живота му благ.
От черните по-черен, от белите по-бял,
отиде си светецът – всичко до край изтърпял.
 
Къса е погребалната му церемония.
Две-три бабки и един вряскащ козел
преминават в следобедната меланхолия.
Туй то. Бог дал – Бог взел.




БОЖИЧ
 
    Иван Цанев на 60 г.
 
Претърколи с каручката на живота
броеници от хълмове.
Скъса цели 60 хомота
да тегли черти, да връща дългове.
 
И сам си беше кочияш и впряг.
А Господ колко го уговаря:
„Иване, намери си бряг.
Стига си мъкнал товари.“
 
А той през уморените си очила
се взря и го словослави:
„Ти си Творецът, а аз съм пчела.“
А Господ махна с ръка и го остави.




ЛЕБЕДИ МОИ
 
Лебеди мои,
изтерзани, горди души.
Оглушали от морски прибои,
полуслепи от бели слънца и солени луни,
лебеди мои,
лебеди мои,
повече никой от вас не ще полети,
 никой от вас не ще полети.
 
Лебеди мои,
черни
лебеди
мои,
склонили глави на белочели вълни –
те са смъртта ви, те са покоя,
който зовяхте,
към който летяхте
години,
години ...
Лебеди мои,
те са покоя, уви.
 
Храбри
лебеди мои,
мои нежни камбани
обсипани с рани,
мои самотни
откъснати котви,
поели към дъното на вечността,
където,
където
рибите дълго ще се взират в небето,
събрано в отворените ви очи.




ЛИЧЕН ПРИНОС
КЪМ ЕКЗИСТЕНЦИАЛИЗМА
 
По пътя към село
свиркам си смело.
Душата ми тепа
в прахта.
Зад глогинка бодлива,
пишман самодива,
лъстиво ме гледа
Смъртта.
 
Ей, Смърто дърто!
Летен ден е света.
Слънцето грее.
Небето синее.
Птиче си пее.
Вятър полъхва.
Конче подпръхва.
Пчела си бръмка
от шумка на трънка.
Жена се смее –
бостан люлее.
Май и на тебе гаче
ти се живее?
 
Само не ми баламосвай
душицата многострадална,
щото майна ти жална.
Щото знам и по-стар лаф –
Смертью смерть поправ!
 
И пак
по пътя към село
свиркам си смело.