Здравка ЕВТИМОВА

           Бял сняг ще има само във градините,
           където са играели деца.
                    Атанас Далчев, стихотворението „Сняг“, 1929 г.

Тревата беше дълбока, мокра като дъно на блато, тежка, но Сима не ѝ обръщаше никакво внимание. Той беше тук, Симеон. Бяха млади и амбициозни, двама голтаци от малък град – панелни блокове с празни апартаменти и вторник – пазарен ден. Бяха заковани тук, в полето, където бензинът миришеше на глог и дрян от селата. А светът беше широк и нито Сима, нито Симеон нямаше да видят нищо от изгревите му, ако пръстите им сраснеха, ако дните им останеха да чакат тук като възли по стара, изтъняла от лятото връв. И двамата разбираха, че трябва да бягат един от друг, от тая дълбока, прекрасна като кръвта им трева. Тя беше навсякъде. Нямаше ги градините, нито ягодите, нито малините, нито бостана с домати – само плевел и дъжд – затова дишаха заедно. Майката на Симо разправяше, че дори бебешките им колички били все една до друга.
Сима не знаеше къде свършва тя и къде започва Симо. Младостта е веднъж в живота, краят идва веднъж и за да го забравят, трябваше да не са заедно. Тука имаше само дъжд и крадци, всичко бе задигнато от стария зелен фургон, освен дървените рамки на леглата. Крадците естествено бяха ошетали предметите от метал – вилици, лъжици, пружини, чукове – и ги бяха изпили още същата вечер след кражбата. Симеон и Сима се криеха в любовта – тя се случваше в тревата, на пътеката, върху старите проядени от мишки юргани, а над тях съскаха оси, килийките залепени към тавана с отровата на жилата, фургонът свистеше от страх, сладост и дъжд, а дните нямаха край.
Двамата хвърчаха към нищото, любовта им беше провинциално градче, където освен да откраднеш стара желязна ограда, няма друго какво да сториш. Единственото нещо, което се движеше тук, бе реката. Симеон и Сима бяха отъпкали тревата, целия напечен, пламнал от жега двор. Отчаяната зелена кръв на копривата бе паднала на колене пред тях.
Симеон не ѝ казваше „Хубава си“, тя не му шепнеше – „Не си отивай“, защото той беше въже около врата ѝ, той беше пуст път с празни панелни апартаменти от двете страни. Той беше старата къща, където майката на Сима бе казала на баща й: „Край“ и бе заминала при щастието, което започваше след Терминал 2 на летище София. Но в градчето растеше орех, който Сима обичаше като глупак. Дървото бе пораснало с дядо ѝ, с баща ѝ и всяка вечер раждаше звезди. Тук идваше Симеон и двамата седяха сгушени като две светулки в нощта, макар че беше ден.
Бащата на Сима работеше в Испания, а майка ѝ в Кьолн. Между тях живееше думата „край“. Родителите ѝ се срещаха понякога на Коледа, за Сима се грижеше майката на Симеон – висока жена, която бе престанала да приказва и изразяваше отношението си към затъналия в трева и прах град с филии с маргарин, които мажеше на сина си. Тя приготвяше филии с маргарин и за Сима.
 Как се бяха разбрали двете майки помежду си и как разделяха разходите за децата, никой не знаеше, но за Сима имаше маргарин до позеленяване. Сима и Симеон пораснаха между контролните по математика в техникума, между фасовете в подивелия парк, сред спомените за бащите, постоянното пестене, смъртта на бабата на Сима.
— Не сме един за друг – заяви Симеон.
— Не сме – потвърди Сима.
Трябва да се махнем един от друг, да изчезнем от тая улица, празна като вестниците, в които пишат все едни и същи неща, а нас ни няма на нито една страница.
И се разделяха, но тоя простор, подлият, широк, безкраен двор, отъпканата от позеленялата им кожа трева ги събираше. Тревата не можеше без тях.
Тя отиде да учи и се закле, че ще намери някой да я измъкне от площада с четири големи липи, нейните чичовци сред разтопилото се в жегата поле. Но как да забрави вировете – реката пресъхваше, за да не си отиде от старите къщи. Сима щеше да замине, тя беше хубава и млада. Симеон беше красив и самоуверен, щеше да се оправи и той. Вече нищо не го държеше тук, маргаринът беше свършил отдавна, майка му угасна една нощ, линейката не ѝ помогна, дори за сянката ѝ вече никой не си спомняше. Съседките повтаряха само нейните рецепти за супа от коприва, а Сима не можеше да избяга от страхотните филии и мълчанието ѝ, гъсто и дълбоко като есента.
Нищо не държеше Симеон тук. Той беше строго прагматичен, така се случва с хората, които ядат маргарин – продаде на безценица панелния апартамент на едно ромско семейство с пет деца, Сима продаде тяхната къща на друго семейство – дали бяха с пет или с две деца, все тая. Майка ѝ вече не си идваше за Коледа, баща ѝ престана да се мярка в градчето. Тя караше дългите празници сама, рядко със Симеон – двамата притиснати един до друг като две тухли на разпадаща се стена. След първия влак на гарата се разделяха.
Не си пишеха. Заедно бяха безполезни за бъдещето си, тиня и изсъхнал хляб, жадни врабчета в пресъхналия залез. Но когато в огромния орех изгрееше жарава, когато узрееха вишните и дните станеха зелени, вече беше юли. Първо идваше Сима, после се появяваше Симеон. Не приказваха, жегата връхлиташе, кожите им се срастваха, тревата потъваше в кръвта им, и само вишните помнеха, че двамата мечтаеха да се разделят, да станат големи, известни, богати хора. След пръстите им реката потичаше отново. Може би затова се връщаха тук, в изоставения двор, където вече нищо не ставаше за крадене, освен може би дивите зайци, които се раздвижваха вечер, но юли се случваше така абсурдно и глупаво, че Сима и Симеон не го виждаха.
Пръв си тръгваше Симеон – волята му беше стоманена, зарязваше Сима, а ако все пак имаше пари, което се случваше рядко с него – оставяше всичко до стотинка до главата ѝ. Това беше в пълно и грозно противоречие с възгледите му за живота – една жена трябва да я размазваш като хлебарка, за да те уважава, не да ѝ даваш всичко, което имаш. Но Сима беше особено нещо – жена със самотни Коледи в погледа, с пресъхнали вирове в кръвта също като него. Понякога Сима си тръгваше първа, и тя като Симеон – събираше де що левче има – откъде да има пари една сервитьорка в кафе „Перъдайс“, която следва икономика? Но тя събираше всичко – и това, което имаше, и онова, което нямаше, а го бе взела назаем – и го оставяше до Симеон. Въобще не го поглеждаше, защото нямаше да може да тръгне, хвърляше пари и Коледи до челото му, после тичаше като болна до автогарата, от която тръгваше само един автобус през целия ден.
Двамата искаха да забравят тая жега, ореха, реката, филиите с маргарин и майката на Симеон, която сигурно вече бе станала трева. Забравяха, но настъпеше ли юли, се появяваха – първо той – а това противоречеше до кръв на житейските му възгледи. Често Сима пристигаше първа. Въобще не се наговаряха.
Юли настъпваше деветдесет и два пъти в годината.
Когато я видя, всичко наоколо беше юли, само през юли кръвта отива при звездите. Орехът изсъхна пред очите му, пейките и старите врани се развяха черно в страшния въздух. Симеон не притисна жадната си кожа до нейната, а каза:
— Ще се женя след два дни.
Момичето било много интелигентно. Баща ѝ бил изключително мъдър и много влиятелен. Майката била разбрана, притежавала верига магазини в София, консултантски фирми, компания за спедиция и логистика, складова база, всичко в София притежавала тази жена, дори автоматите за сандвичи в метрото, ветрогенераторния парк. Половината от имуществото било записано на името на бъдещата му жена.
— Поздравления – каза му Сима. – Радвам се за тебе.
— А ти? – изрече той и кой знае откъде нахълта юли, грозен, ръждясал, убит от жега юли, като сандвич от автомат в метрото. Любовта се случи грозно, ръждясало, убито и Сима си помисли, че е изсъхнал орех. Но в тоя забравен от хората град нищо не изсъхваше напълно, защото го отсичаха за огрев през зимата.
— Ще се справя – каза Сима, небето се обърка, юли се случи въпреки уплашената кожа на двамата – не юли, а черна котка и бял котарак, спедиторска фирма на една разбрана госпожа, която притежаваше всички сандвичи в софийското метро.
На сутринта, винаги беше сутрин – макар че бе сигурно бе обяд или полунощ, Сима се събуди първа, събра всичко из джобовете си на сервитьорка в кафе „Перъдайс“, после остави парите до ръката на Симеон. Естествено не го погледна, защото никога нямаше да си тръгне от този див двор, от пресъхналото небе и градчето. Някакъв облак се завъртя наблизо – гладна вятърна мелница, но вятърът я изостави, лятото свърши и Сима си отиде.
Много скоро юли отново дойде, макар че хората празнуваха Велик ден. Беше горещо, такава жега, небето се разля и потече към камъните. Симеон изтича до онзи двор и естествено я намери там както обикновено.
— Аз се омъжих – каза Сима. – Той е много влиятелен, интелигентен, притежава чейндж бюра, две кафенета в центъра на София, майка му е стара като змейовете в народните приказки и много ме уважава, баща му, макар и много възрастен, получава звездни хонорари за юридическите си съвети.
— Радвам се – беше коментарът на Симеон. Слънцето падна в занемарената поляна, порутеният дувар се запали и потече мътна и кървава, гладна и златна онази река от маргарин, който двамата бяха изяли заедно. Майка ѝ сигурно беше в Барселона, баща ѝ – кой знае къде, майката на Симеон гледаше оттатък. Юли се случи. Нищо не можеше да раздели ръцете на две деца, които са се държали в най-топлото лято, продължило цял космос време.
 – Обичам те – измърмори Симеон, а такова нещо въобще не биваше да казва. Извади цял джоб пари – вече беше станал богат млад човек. Но парите – какво правеха парите в тая прекрасна жега?
— Ти нищо не знаеш – прошепна Сима. – Юли не идва без тебе.



НЕВЪЗМОЖНО СИНЬО

Понякога морето беше тихо, слънцето светеше, или поне така мислех. Щеше ми се да изтичам до брега, да поплувам, но подозирах, че в мига, когато докоснех водата, ще връхлети буря. Само си въобразявах, естествено. Чувах свирепия вой на вятъра, вълните хвърляха хладна ярост от другата страна на хартията. Аз пишех разказ върху страницата, а от другата ѝ страна ревеше океанът. Хартията беше стената, която ме отделяше от безкрайната, мразовита вода. Понякога се питах: какво ли ще се случи, ако пробия малка дупчица в този бял лист? Дори си бях купила джобно ножче, което държах на бюрото си. Често забравях какво пиша и седях – объркана, неподвижна , цялата в слух.
— Какво правиш? – попита ме Ленко, моят съпруг. Съзрях страх в очите му. Не му разказах за скалите, за прибоя, за вълните, които блъскаха брега. Не му казах, че чувам писък на гладни птици, но той почувства, че нещо с мен не е в ред. – Неприятно ти е, че разказите ти не се продават – измърмори. – Я ги остави. Разказите са глупави измислици. Ела тук.
Когато бях с него, не чувах океана. Страхувах се, че ще пропусна редките грейнали в слънце часове, когато вълните заспиваха и едва докосваха хартията от другата страна. Това бяха най-щастливите дни в живота ми. Залепвах ухо до белия лист и слушах. Отначало долавях тих стон на уморена вода, после пясъците започваха да шептят и брегът идваше толкова близо, че усещах грапавините на малките камъчета под върховете на пръстите си.
— Не говориш със сина ни – упрекваше ме Ленко. – Той има нужда от тебе. Не му се усмихваш. Не ме забелязваш.
Имахме малка къща на брега на Черно море – беше я купил Ленко. Не обичах морето. То трещеше през зимата, през лятото туристи пъплеха навсякъде, пясъкът не се виждаше от чадъри и плувни дюшеци. Обръщах се с гръб към вълните. Плувах нощем. Тогава брегът бе въздишка във въздуха, водата се вливаше в нощта, брегът докосваше страницата с океана, който бях оставила на бюрото си.
— Знаеш ли, сигурно съм влюбен в друга жена – подхвърли мъжът ми.
Какъв смешен човек, помислих си. Свободен си да обичаш, когото искаш. Свободен си, но аз не съм , Ленко. Аз искам да ида отвъд.
— Мамо, защо не работиш с компютъра? – попита синът ми. – Не пишеш нищо на онази хартия. Непрекъснато се взираш в нея. Зад листа няма нищо, мамо.
Но аз чувах плисък на вода от другата страна. Отначало ми се струваше, че някоя песъчинка се е ударила в листа. После ме обземаше страх. Разтърсваше ме черна паника – ами ако океанът нахлуе в къщата? Синът ми беше в стаята си. Моят син!
— Искаш ли да те отведа от другата страна? – попитах момчето аз. – Там има слънчеви дни, вълните се кротки като картините по стените в твоята стая. Водата е топла…
— Черно море ми харесва много повече от твоята страница – отвърна момчето. – Страницата ти е пълна лъжа. Губиш си времето със смачкан празен лист.
Потропващите звуци върху хартията се засилваха. Можех да се закълна, че някой печата от другата страна. Сигурно прибоят пишеше разказ за своя бряг. Понякога шумът замираше и зад страницата започваше най-светлият ден. Знаех, че ниско над водата прелитат чайки, имаше слънце, безкрайността ми беше приятел. Посягах към джобното ножче, очакващо на бюрото ми. Исках да отида оттатък, зад страницата.
— Трябва да вървя – чух гласа на Ленко. – Сбогом.
— Върви – отговорих. – Бъди здрав.
— Беше толкова ревнива – изрече едва чуто той. – Какво става с тебе?
— Тя вижда нещо зад онази хартия – подхвърли синът ми. – Онзи лист я промени.
Нямаше ги от месец, може би месец и половина, моят син и мъжът ми, или поне така мислех. Не пишех разкази. Описвах звуците на водата, които се носеха към мене. Те бяха великолепни и могъщи. Страницата беше единствената пътека, която знаеше къде започва бялата пролет на надеждата ми. Може би Ленко и синът ми бяха у дома през цялото време. Да, някой приготвяше храна и ми даваше да ям. Въобще не помислях какво се е случило с онази жена, в която бе влюбен Ленко. Потропващите звуци продължаваха да бягат към мене. Океанът бе спокоен, мислех за писателя от другата страна на страницата. Той сигурно не беше така висок и красив като мъжа ми. Вярвах, че лицето му е загоряло от слънцето. Сигурно беше уморен, бе писал върху водата месеци наред, а никой не четеше историите му. Съжалявах го и почуквах по страницата с добре подострения си молив. Веднъж ми отговори – потропа върху хартията толкова внимателно, толкова плахо, че едва не заплаках.
— Зад хартията няма океан. Там никой нищо не пише – каза мъжът ми, все така влюбен в друга жена. – Искам да си щастлива както преди да намериш оная тетрадка с една единствена страница.
Той не знаеше, че това бяха най-щастливите ми часове, ухаещи на солен вятър, спокойни и ведри като полет на гларус в небето. Може би океанът бе низ от светли дни, така и не стигнали до мене, красиви седмици, стопили се безследно преди да спрат пред вратата ми. Кой работеше от другата страна на страницата? Аз живеех с моите разкази в най-малката стая на къщата, далеч от плажа на сърдитото Черно море. Имах съпруг, влюбен в непозната жена, и син, който по всяко време се нуждаеше от вниманието ми. Те, двамата, не бяха част от щастливите ми дни. Може би брегът от другата страна на страницата бе мястото, където ме очакваше смъртта, почуквайки тихичко върху белия лист – тя ми показваше колко по-истинска е от монотонния ми живот, а разказът, който бях написала върху хартията, бе просто врата към океан, който никога нямаше да преплувам. Надеждата ми, че ще плувам дълго, нямаше никакво значение. Човекът – онзи не толкова висок, нито красив – живееше в разказа.
Върху бузата му имаше дълъг, грозен белег. Твоята синя тениска ми харесва, беше ми казал той. Ще дойда и ще те намеря каквото и да става. Ще ти донеса синьо лале. Сини лалета няма, бе заявила жената, която имаше малка стая в моя разказ. Аз бях тази жена. Живеех в думите и хартията ме спасяваше от отливите. Ще ти донеса синьо лале, повтори мъжът и разказът ми изведнъж свърши. Може би режещият вятър зад страницата бе моята паника, че никога няма да видя лалето. Имах някаква надежда, но тя угасна. Сянката на моя съпруг бе моят дом, стаята ми бе направена от страхове, а вълните зад стария смачкан лист въобще не искаха да идва нощта.
— Скъсах страницата от тетрадката ти – каза мъжът ми. – И я изгорих.
Застинах на място. Не можех да помръдна. Нямах тетрадка. Нямах океан. Нямаше аромат на сол. Нямаше безкрайност. Хвърлих ужасен поглед към бюрото си.
— Синът ни има нужда от тебе. Аз имам нужда от тебе – заговори съпругът ми. – Искам да бъдеш здрава. Зад страницата няма нищо. Абсолютно нищо.
Вечерта им направих супа. Сутринта заведох сина си в зоологическата градина. Не помня колко време не бях излизала с хлапето. Ядохме сладолед и сандвичи, той непрекъснато бъбреше. Аз крачех до него, цялата в слух. Но не слушах него. Вълните ги нямаше. Нямаше океан, нито чайки. Синът ми приказваше ли, приказваше. Историите му нямаха край. Мъжът ми купи цветя и предложи тримата да заминем за Франция, една кратка екскурзия до замъците на река Лоара. Можем да прескочим и до Лил, предложи той. Исках да си остана у дома. Купих нова тетрадка, после още една и още една. Нито една от техните страници не ме разделяше от океан, свит в паника и надежди. Заключвах се в стаята си и слушах. Залепвах празните листа до стената. Нищо не се случваше. Смъртта и надеждата ме напуснаха.
Мъжът ми носеше цветя почти всеки ден, синът ми бе щастлив и бодър. Започнахме да каним на гости приятели, организирахме увеселения. Хубава си, Ана. Сега си по-хубава от преди. Щастлив съм, че си у дома, каза мъжът ми. Той не знаеше, че бях залепила листа от тетрадка на кожата си. Молех се океанът да се върне. Но соленият вятър беше изчезнал.
Започнах работа в местната библиотека, готвех вкусна храна за семейството си, разхождах се с приятели, пишех кратки разкази, които вестниците понякога публикуваха.
— Можем да тръгнем към замъците на Лоара, какво ще кажеш? – попита мъжът ми. Мислех си – да, хубаво би било. – Радвам се, че жълтите кръгове под очите ти изчезнаха, Ана. Добре, че отново се усмихваш.
 Понякога нощем сънувах, че вълните се блъскат в скалист бряг. Чувах писък на чайки, отново виждах страницата и пишех върху нея. Безкрайната вода тлееше, не плувах към брега, чаках вятъра да заспи, да се превърне в пяна. Съвсем рядко улавях тихи почукващи звуци. Дълбоко в паметта ми разказът светеше, тих, сребрист като сянка на хвърчило, като песен, която отдавна бях забравила, но тя бе във въздуха, който дишах.
Отново бях щастлива жена. Имах работа, семейство. Океанът беше изчезнал, вятърът бе потънал в пясъка.
В деня преди да тръгнем към замъците на Лоара, синът ми и мъжът ми отидоха да купят нови куфари. Бях в кухнята, приготвях обяда, когато издрънча звънецът на входната врата.
— Идвам! – извиках. Помислих, че двамата се връщат с куфарите, но Ленко пак си е забравил ключа.
Запъхтяна, изтичах да им отворя.
Един човек, не много висок, не особено привлекателен, стоеше пред вратата. Бузата му бе разрязана от дълъг, ален белег. Гледах го и не можех да дишам.
— Това е за вас – каза човекът.
Подаде ми цвете, лале. То беше синьо. Невъзможно синьо.