ЗДРАВЕЙ, ЧИТАТЕЛЮ!

Понякога човек се обърква, когато метафорите от някое стихотворение нахлуят в главата му. Те са толкова многопосочни! Зад всяка от тях наднича някакъв свят. Затичваш се към една и виждаш къща с детенце и двама млади, наречени Майка и Татко, които не знаят какво да правят с младостта си и гледат с надежда зад родната граница. Затичваш се към друга и там два народа се карат /пардон – двама политици/, а по средата им се издигат купчини злато, нефт, банки. Зад тях – взривове от бомби и хвърчащи тела. Зад третата метафора се крие някаква падаща перушинка над семейното легло, вероятно е спомен от летене. Тези метафори са толкова досадни. Също като живота, който те чака отвън пред вратата. Току видиш от прозореца един прегърбен скитник, с товар кашони на гърба, а зад него улично куче, или пък майка с дете те спира и моли: „Дай някоя стотинка, бате, да купим един хляб! Господ да ти помага, да си жив и здрав, децата ти да са здрави!..“
Господ да ни помага, че ние сами не можем да си помогнем. Но къде е този помагач? Казват, че е във всеки от нас, а ние все се чувстваме сами – и когато търсим работа, виснали на трудовата борса, а и когато боледуваме и чакаме с часове пред кабинетите, и когато си пребъркваме джобовете, за да си купим лекарствата. Страшна е тази гледка. И тогава си спомняме приказката за Неволята, дето трябвала да оправи колата, че пътят на живота продължавал, пък ние сме спрели по средата му и се тюхкаме. И тогава се сещаме за Барон Мюнхаузен, как се е измъкнал сам за косите си. И тогава се сещаме, че... Но стига толкова!

Хайде да се сетим!

Сашо Серафимов

Проф. Димо Заимов - мозаечно пано "Св.Св. Кирил и Методий"