ЗДРАВЕЙ, ЧИТАТЕЛЮ!
Понякога си мисля колко е нещастна нашата нация, че няма гръцка митология, че Шекспир не е българин, че Достоевски е руснак, че е толкова непознат нашият език. А понякога си казвам дали това е важно – живял съм 60 години, още малко ми остава, а там, в отвъдното, може пък да попадна в друга държава, с по-могъща история. Пък и едва ли ще е важно там с каква история си тръгнал от горната земя.
Когато обаче засвирят химна ни, нещо много древно възбужда съзнанието ми. Кадри от българската история нахлуват в дома ми. Яд и сила ме изпълват.
Гледам портрета на моя дядо Никола. Със засукан мустак, с поглед, загледан надалеч, гордост излъчва. Бил е майстор на каруци и често се е сбивал с румънците*, които не искали да си плащат. Но като се върнел от Сигуранцата, отново е засуквал мустака.
Та си казвам, не е ли време по празниците от всеки балкон и от всеки вратник да се развява българско знаме, защото все още посрещаме Трети март с тържествени речи и телевизионни шумотевици, а е тихо в кварталите на нашите градове и няма нито едно развято българско знаме. Мисля си, че май още сме под владичеството, не на други, а на собствените си страхове и малоценности.
„Всички паднали за свободата
дето и да е, са наши братя,
пак по кръв –
но само че пролята.“
/Атанас Далчев/
Време е и ние да си прелеем в жилите от тази кръв.
Сашо СЕРАФИМОВ
* Южна Добруджа е под румънска власт от 1913 до 1940 г, съгласно Букурещкия мирен договор от 28 юли 1913 г.