ЗДРАВЕЙ, ЧИТАТЕЛЮ!
Когато гледах възстановката по повод 100 години от Добричката епопея и боевете на Добруджанския фронт, сълзи нахлуха в очите ми. Душата ми се изпълни с чувство на гордост, че съм българин, и то не от бляскавия военен гений на генерал Иван Колев, а от героизма на защитниците, на тяхната саможертва, за техния отказ от живота в името на свободния бащин край. Съжалявах, че децата ми не са с мен и сигурно няма да мога да им разкажа това, което почувствах и видях. Но родителите като мен в България са безброй. Едва ли има семейство, в което един поне от младите да не е тръгнал в друг град, в друга държава да търси реализация на способностите си. И най голям е броят, на тези младежи, които със своя интелектуален потенциал биха били много полезни за Родината.
В ежедневието си често забравяме кои сме и какви сме. Гордостта ни като обедна сянка изчезва под краката ни. И тогава сме най-уязвими. Най-злобни. Най-примирени. Безотечествени!
Нека всеки от нас често да си спомня за някоя героична случка от историята на своя край и да знае, че пролятата кръв от дедите ни е в нашата земя. А ние сме родени в нея.
Сашо СЕРАФИМОВ