Здравей, читателю!


Вървя из разбитото си съзнание. И ту слагам маска, за да се предпазя от вируса, ту я махам, за да усетя света в неговата цялост. Улиците и хората, града и всичко около мен ми изглежда толкова недосегаемо когато съм с маска. Имам чувството че вървя в
тунел и всяко нещо си върви по своя тунел, и нашите срещи са си чисто виртуални.
Ще се срещаме ли отново, както беше доскоро, или тази пандемия ще ни накара първо да се срещнем със себе си, за да се почувстваме като човеци с души?

Вероятно на планетата или на вселената й е все тая дали човечеството ще го има и утре, но както дъждът е необходим за посевите, слънцето за фотосинтезата, така и тази криза ни подсказва, че мислещите същества на земята са направили погрешна крачка и много от посевите няма да поникнат. Ще има глад! Но за какво? И защо?
Дали това е конспирация или природата се „отърсва от отровната си плесен“ ще го разберат някога живите.

Ние, слагайки маските, за да се включим в реалността, ви предлагаме виртуалния вариант на Антимовски хан. Дано в страниците му откриете нещо за себе си, нещо за другите, нещо, което сме подритвали на прага на живота, а сега се оказва важно като ключ към вратата, която искаме да отворим.

Приятно четене!



Сашо Серафимов