Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - Нашата гордост"

Нашата гордостНаша гордост

КАМЕЛИЯ КОНДОВА

КАМЕЛИЯ КОНДОВА

Родена е през 1969 в Добрич. Завършила е Езикова гимназия в родния си град и висше образование - във ВТУ "Св.Св. Кирил и Методий" - Българска филология. Отличавана е с националните награди "Петя Дубарова" и "Веселин Ханчев". Член е на Съюза на българските писатели от 1997 г. Издала е стихосбирките Повод за живот /1988/, Не и милост /1990/, Как се обича художник /1994/, Тепърва ще се уча на живот /1998/, Небе под ада /2003/ и Малки смърти /2007/.
Детето-чудо на добричката поезия по настоящем живее в столицата.

Други автори:

Из "Небе под ада"


19 ФЕВРУАРИ – 1

Псета и вълци вият навън.
Твоя родина, но чужда държава.
Чисто и свято е само насън.
Но и сънят срещу грош се продава.
Бялото знаме без срам и без чест,
без да извикат: "Предай се!" – развяхме.
И се снишихме без кост и без вест,
за да забравиш, че българи бяхме.
Но не забравяш! Небесният свод
гневно излива гласа ти: Виновни!
Не че живяхме достоен живот –

поне смъртта ни да е достойна!




19 ФЕВРУАРИ – 2

Ни думичка за свобода
във речника на роби.
Преди да дойде съвестта,
й махнахме за сбогом.

И ни държава нито вест.
Но ще останат кости.
Да светят като гола чест
в очите на апостол.

Не се говори за въже
в родина на обесен.
Ако не се родят мъже –
от смърт да правят песен!




24 МАЙ

Върви, народе, светлината
е в края на един тунел.
Спомни си като сричаш НА-ТО
на чий език си го прочел.

Върви към българските думи
с достойнството си на народ.
В противен случай си изгубен –
един бездарен полиглот.

Влечуго ли си, или птица –
все още го решаваш ти.
Пиши на всичките езици.
Ала на български мисли.




ЗАТВАРЯМЕ КАФЕНЕТО

Не е време за поезия.
Думите се умориха.
И жените се разглезиха.
Не ги топлят два-три стиха.

Не е време за симфонии.
Нотите ли бяха грешните?
В хор се вдигнаха виновните
и надпяха потърпевшите.

Но е време за трагедия.
Настанете се във ложите.
А когато я изгледаме,
вече и да съдим можем –

кой ще пее зад решетките,
кой навън ще словоблудства.

Чак тогава – с чисти сметки
ще говорим за искуство.




МИРИШЕ!

От недоносени експерти
/а уж изкуството е храм/
научи, че са нужни жертви.
Талантът щял да дойде сам.

Докато чакаше таланата,
пожертва толкова неща,
че даже пътната ми чанта,
сравнена с него – е с душа.

Сега очаква нещо свише
над жертвите да се смили.
И в следващия век да пишат:
"Почива в мир един велик..."

Но любопитството на ножа
запуши нос пред мъртъв плод.

Дори изкуството не може
без най-обикновен живот.




БЪЛГАРСКИ ВЕЛИКДЕН

След нарушени заповеди божи,
след лозунги, вмирисани на лук,
нахално се надяваме, че може
заради нас – пак да разпънат друг.

Уплашена надеждицата литва
обратно в своя дом от синева.
И аз не съм готова за молитва,
но ето, че се сещам за една:

Когато Господ слезе във живота
да ни направи малко по-добри,
дано да не е българин, защото...
Защото си представяте сами!




РОЖДЕСТВО – 1

Сняг заваля в онази нощ, но късно.
Светът не можеше да стане бял.
Човечеството вече беше мръсно.
То вече бе направено от кал.

Затътри Йосиф калните галоши
към кръчмата – да черпи по едно.
По три изпиха, гледаха го лошо:
баща на син с неясно потекло.

И той се срина. Злото се прокрадна
във иначе добрата му душа.
И се прибра вместо с цветя – със брадва.
Замахна, но се свлече във калта.

Мария с гняв измоли небесата,
на две превита в калния си шал:
Дано синът ми ходи по водата!
Дано и той не гази в тази кал!




НА МЕРИЛИН МОНРО

Свобода е там, където
са живели птици.
Не флиртувайте с небето,
ако сте къртици.

Любовта е просто нещо –
среща и разлъка.
Не прегръщайте горещо,
ако сте безръки.

А човек е най-бездомен
в къщата от проза.
Не припадайте по спомен,
ако сте склерози.

Тя, Мария, без да иска,
но уби снежинка.
Не четете Борис Христов,
ако сте блондинки!




ЗНАМ

Още много неща ще научиш...
Но защо да са толкова лоши?
Не намразвай бездомните кучета
от две-три изпохапани нощи.

Още много комети ще видиш...
Но защо до преклонната старост?
Любовта не е само обиди.
И страстта не е само шамари.

Още много сълзи ще изплачеш...
Но защо да са толкова мръсни?
Ще разнежиш накрая палача.

И палачът се влюбва. Но късно.



КЪСНО СТИХОТВОРЕНИЕ

Дори да те измислям – остани.
До края на живота ми. И после.
Додето паднат сетните звезди
и потопят несбъднатия остров.

Дори да Го измислям – има Бог.
Той ще повдигне веждата си тежка.
Щом осъзнае, че е едноок,
ще изреве за райската си грешка.

Пропадай с мене в този късен ров –
до Бога, който вече е разкаян,
че цял живот ми е пестил любов.
Когато дойдеш – да не те позная.




ТЯ НА ТРИФОН ЗАРЕЗАН

Не знам дали е истински, защото
не пия вино – то да ми разкаже
какво е лист, окапал от живота,
какво е смърт, покълнала от жажда.

Аз толкова години го измислям,
че вече не си спомням как изглежда.
Не пия вино – то да ми избистри
какво е "Сбогом" и какво Надежда.

Не пия вино, ах, не пия вино...
А истината, горда като края,
дойде, видя, че пак ще се разминем.
И в други небеса създаде рая.



ДРУГ МИТ ЗА НАРЦИСА

Голямата любов се умори
на мене всеки път да ми се случва.
Изпепелих невинните звезди.
Овъглих се, а нищо не научих.

Като превръщах спялнята в олтар,
молитвите взривяваха небето.
Но утрото се давеше във кал,
изтекла със сълзите на прането.

И този мъж е Господ – до мига,
във който безпощадно се разминем
във два квадратни метра тишина,
продънени от бившото му име.

Ще ме прекрачи с името си той,
изтръгнато от грешната ми пазва.
Ала от мен до първия завой
ще е забравил даже как се казва.

Защото в друга, чужда тишина,
със други имена ще го наричат.
След него ще съм толкова сама,
че себе си ще почна да обичам.




НИЩО В ПРИРОДАТА НЕ СЕ ГУБИ

За да не се разплача, че те няма,
пресичам бързо – нека се разминем.
И нека са щастливи други двама.
Щастливи на гърба на мойта зима.

И нека той така да я обича –
със твойта нежност, с погледа ти мъдър.
И нека тя е онова момиче,
което съм пропуснала да бъда.

И нека всички гледат озарени
как любовта им гарваните храни.
Така ще има нещичко от мене.
А и от тебе нещо ще остане.




КОЛЕДА ИЛИ СПОНТАНЕН АБОРТ

Трябваше да бъде свята тази нощ.
Трябваше домът да стане църква.
Но мъжът внезапно се събуди лош.
Цял ден лошо яде, лошо пи. И лош захърка.

Трябваше жена му да е хубава в нощта.
Трябваше от хубостта й да избухне мракът.
Но за друг помисли и внезапно погрозня.
Тя не яде и не пи. Но грозно плака.

Трябваше и двамата да са спасени от въпрос:
Кой да се изправи утре пред детето?
Но е късно... И синът им – нероденият Христос
с кървави криле зашляпа към небето.




из последната й книга "МАЛКИ СМЪРТИ или любовна лирика"


КЪСНО ПОСВЕЩЕНИЕ

Как не искам да порасна, мамо!
Вместо с цвете - идвам със кошмари.
Вместо мъжко рамо - твойто рамо
от сълзите ми горещи пари.

И от мойте седмични потопи
ред не идва - ти да се изплачеш.
Тази твоя обич доживотна
все воюва и отлага здрача.

Ала здрачът идва неизбежен -
песен в изпълнение на брадва.
И разбирам колко много нежност
разпилях, но не по който трябва.

Много късно почнах да събирам
светлина от всяка жива рана.
Само ти, за бога!, не умирай.
Щом порасна - майка ще ти стана!




ПИТКА

Все по-предпазливо белязвам нещата със име...
Нека не е любов, нека е... нещо по-важно.
Днес ми е есенен... прекрачва с тъга към зимата...
(Боли ме тъгата му - сякаш, че аз съм го раждала)
Днес се усмихва с небрежното ъгълче в устните.
Същото ъгълче, в което се скрива сърцето ми,
когато животът започне да дрънка изкуствено
за красотата на маса с пияни естети...
Нека не е любов, нека е нещо единствено -
дума, която пред никой не съм изричала...
Но са предатели думите - били са и шепот и писък...
С какво да му кажа, че наистина го обичам?!
Блъскам тестото с гнева на жени от фолклора.
С техните сенки набъбва и лунната пита.
Ще нахраня стомаси... ще пораснат стомасите в хора.
Пълна маса с човеци - и той ще ги види в очите ми...
Нека не е любов, нека е нещо брашняно...
бели пряспи от черната блуза откъртени...
Чак тогава единственото и неживяното
ще си намери думата. И ще се казва Безсмъртие.



МАРИЯ МАГДАЛЕНА

Във памет на сестрите ми,
пребити със камъни - накрая си признавам:
Исус не беше никакъв спасител -
аз трябваше докрай да го спасявам.

И го спасявах всяка нощ, в която
скимтеше - сякаш искаше да суче.
Ако във него има нещо свято -
тогава с ореол е всяко куче.

Ако във него нещо свято има -
от мен ще е прихванал малко нежност.
Обезсмъртен до грешното ми име -
по-късно стана Вяра и Надежда.

Но не Любов! Исус Любов не стана.
(Навярно го целунах много късно.)
За да го помня като жива рана,
със поглед хвърли камъка от кръста.




РОЖДЕН ДЕН

Остаряла съм снощи, любими, внезапно, от щастие.
Нямам време да бъда по малко, но дълго щастлива.
Укротила съм погледа и съм ти простила бягствата.
(Ти при всяко завръщане тъй обичащо ме завиваш...)
И проходи синът ни, и кънтеше смехът на внучето.
Аз му купих балон, ти една ненаписана книга.
Ето всичко си спомням. И какво, че е още неслучено.
Аз торбата със сол я изядох за няколко мига.
Знам, че имаме бъдеще, но съм толкова жадна за минало.
Наше минало. До последният спомен. До синьо.
Затова тази сутрин кафето ти е изстинало.

Просто съм го сварила преди трийсетина години.



БАЩАТА НА СИНЪТ МИ СИ ОТИДЕ

Бащата на синът ми си отиде.
Не знам дали във Ада или в Рая.
Не знам дали пронизан от обида
или простил на себе си...Но зная,
че тази нощ детето ми пътува
със влака в единайсет и половина
към гроба му. Но не да се сбогува,
а да се срещнат - равни по години.
По всичките пропуснати години,
в които са се сещали за кратко -
единият - за думичката "сине",
а другият - за думичката "татко".
Голямо е момчето ми, голямо.
Но зная, че смъртта е по-голяма.
Усещам как расте и става рамо.
И за вината просто въздух няма.
И се облягат двама невиновни
един на друг - с последната човечност.

Синът ми - вече с правото на спомен.
баща му - вече с правото на вечност.



СБОГУВАНЕ

Защото много бързо те живях.
Почти без дъх и със припряни пръсти.
В неподходящо време - и от страх,
че щом е подходящо - ще е късно.
Защото със затворени очи
нагазих във библейските пейзажи.
И всичко, дето дълго се мълчи,
поисках като гръм да го разкажа.
И не от приказливост, а от страх,
че просто утре може да не съмне.
Разказах го. Прости, че не видях
слушателя - един овъглен дънер.



ПИСНА МИ!

Като ви липсва чуждият скандал,
а вкъщи рогоносец си отглеждате -
не ме учете, моля, на морал.
Защото леко ще си вдигна веждата!
Едната вежда само - ясен знак,
но за глупаци трябва да превеждам:
"Не преминавай, ако си глупак -
оръжие е синьото под веждата!"
Ще стрелям със висока тишина.
А пък когато денонощно плачете -
не ме учете, моля, на сълза.
Видях я във окото на палача си.
И я изпих. Една сълза - гигант.
Преди да вдигна другата си вежда.
Не ме учете, моля, на талант.
И не рога - таланта си отглеждайте.
Той е раним. И ражда мъртъв плод.
/От злобата таланта абортира./
Не ме учете, моля, на живот.

Понякога приживе се умира.



АКСИОМИ

Свобода е там, където
са живели птици.
Не флиртувайте с небето,
ако сте къртици.
Любовта е просто нещо -
"среща и разлъка".
Не прегръщайте горещо,
ако сте безръки.
А човек е най-бездомен
в къщата от проза.
Не припадайте по спомен,
ако сте склерози.
Тя - Мария, без да иска,
но уби снежинка.

Не четете Борис Христов,
ако сте блондинки.




БОГОМИЛСКО СТИХОТВОРЕНИЕ

Добрите хора лесно се обичат.
Магията е да обичаш лошите.
С един от тях - най-лошият от всички -
да споделиш пробитите си грошове.
Да ти почерня погледа и празника.
Да ти присядат глътката и залъка.
А в нощите, в които му е празно -
да те вини, че си му дала ябълка.
Да те обича - ала само тялото.
да го откъсва хищно от душата ти.
И да те иска прокълнато ялова -
да не родиш на някой друг децата му.
А ти сама да се затвориш в клетката.
да му подхвърлиш ключа на победата.
И кротко да го милваш през решетките
(когато е дошъл да те разгледа...)
И да мълчиш. Дори да се запали,
дори да се взриви над тебе здрачът.
Додето не реши да те погали
най-лошият човек. И не заплаче.
Веднъж сълза отронил - е обречен
добър и свят пред теб да коленичи.

Тогава можеш да си тръгваш вече.
Добрите хора лесно се обичат.



ДРУГ МИТ ЗА НАРЦИСА

Голямата любов се умори
на мене всеки път да ми се случва.
Изпепелих невинните звезди.
Овъглих се - а нищо не научих...
Като превръщах спалнята в олтар -
молитвите взривяваха небето.
Но утрото се давеше във кал -
изтекла през очите на прането.
И този мъж е господ. До мига,
във който безпощадно се разминем
във два квадратни метра тишина,
продънени от бившото му име.
Ще ме прекрачи с името си той,
изтръгнато от грешната ми пазва.
Ала от мен - до първия завой
ще е забравил даже как се казва...
Защото в друга, чужда тишина
със други имена ще го наричат...

След него ще съм толкова сама,
че себе си ще почна да обичам...



***
Обичам те... Обичам те, защото
под стръмните ти вежди светят рани,
но още се усмихват на живота.

Поне на този, в който ще остана.


СЛЕД ДРУГАРСКИЯ СЪД

Това не е разпятие, а фалш.
Подръчните пирони - бутафорни.
Препъвам се в махленския ви марш.
Сред "леви - десни!" как да ви запомня?!
Отглежданата със години кал
полепва по изпраните ви ризи,
додето проповядвате морал
от блатото на личната си низост.
Простете, неприличен апостроф:
/впишете го във жълтата ми книжка/:
От лозунга до френската любов
остава миг - по-кратък от въздишка.
Оратори - с перчем и без перчем,
след три ракии - вече със идея!,
скандирате за нещо да умрем.
/Но аз реших за нещо да живея/...
Прекрачвам лицемерния въпрос.
Синът ми отвъд думите наднича.

И векове след жеста на Христос -
прохожда. И се учи да обича...

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево