Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - Нашата гордост"

Нашата гордостНаша гордост

ИВАН АТАНАСОВ

ИВАН АТАНАСОВ

Роден е на 28 май 1947 г. в село Градини, Община Генерал Тошево. Завършил е Педагогическия институт в гр. Шумен. Издал е 13 поетични книги между които са "Колекция от криле", Път през огледалото", "Осквернена любов", "Душата ми върви", "Между два свята", "Аз ида със дъжда" и др. Носител е на национални награди за поезия. Член на Съюза на независимите писатели. Живее в Ген. Тошево, Добричка област.

Други автори:

САМОТА

Творецът се отрече от света,
за да възкръсне свят върху платното.
Завинаги прекъсна любовта,
за да възкръсне тя върху платното.
От хората избяга надалеч,
а те в картините му оживяха...
Не чуваше със ди човешка реч –
платната му със багри се наляха.
Художникът избяга от света,
а той възкръсна в багри, плод и жажда...

На майката е нужна самота,
когато ражда.




САРА

Сара,
пустинята стене.
Сара,
небето мълчи.
Ти си закотвила в мене
питащи, властни очи.

Сара –
Сърце
и Царица.
Скиптър
и просто жена.
Тегне
във жадни зеници
сочна,
порочна
луна...

Всичко
от страсти пулсира –
пясъци,
камък,
звезда...
Сара,
грехът те намира.
Сара, небето видя.

Сара –
невинност порочна.
Извор
и зноен пожар.
Капе от нарове сочни
Мед и отровен Нектар...

Сара –
врата и обятия,
път и оазис зелен...

Ако плътта не е свята,
господ не е съвършен!



СЪБЛАЗЪН

Една жена пред мене се съблича.
Тя – грешница.
Тя – грейнала светица.

Съблича се.
Ритмично.
Плавно.
Тихо.
Нима е грях?
Нима е престъпление?
По тялото й невъзможно писах
най-невъзможното стохотворение...

Каква жена! И думичка не каза...
Яви се древна статуя пред мене.
А песента на вечната Съблазън
подхвана неспокойната Вселена...




ГЪЛЪБОВА ПЕСЕН

Кой в нощта сълзите ми изпи?
Кой така сърдечно ме целуна?
А луната бледа се стопи
на брезите в опнатите струни...
Кой докосна устните ми пак –
нежно, като гълъбова песен?
Ти си тука. И това е знак,
че светът е влюбен и чудесен...
Кой напусна тихо моя сън?
Кой прекрачи лунната ми стая?
Ти излезе. Ти си вече вън.
Но защо си още тук? Не зная...




НЕСТИНАРКА

Тъпанът като сърце пулсира.
Въглени жарава ярка, звездна.
Нестинарка в огъня намира
песента и мъдростта на бездната...
Тъпанът – опънат на звездите
отброява волята на Бога.
Нестинарка вплете във косите си
невъзможния небесен огън.
Тя танцува. Пламенно танцува.
Вихрен танц – молитва жарка, ритъм.
Богът волята си пророкува.

И жена лети върху звездите...




КОТКА

Ти си пухкава и белоснежна.
Колко тъмна тревога личи
в тия страшни, по котешки нежни
и по котешки мъдри очи.
Ти се гушваш във моите скути.
Тихо мъркаш. Кълбо топлина.
О, разкривай ми тайни нечути,
тъмни нощи, огромна луна.
Разкажи ми за покриви стръмни.
За мистични звезди разкажи.
Де ли скиташ, додето се съмне?
Де ли твията сянка кръжи?
Денем кротка. А нощем незнайна.
Самодива. На мрака сестра.
Ще разкрия ли твоята тайна?
Две души
        във една как събра?


ЖИТЕЙСКА ПЪТЕКА

Пране развява бяло знаме.
Въжето е бесило.
Една безлична, тиха драма.
Каквото било – било...
Нима завършва със прането
великата измама?...
Дома. Бурканите. Детето.
И клюки с мелодрами...
И въртележка. И верига.
И в блатото – човека.
Потъва в калните интриги
житейската пътека...
Обърнеш ли се, друго няма.
Каквото било – било...
Пране развява бяло знаме.
Въжето е бесило.




ПОТОЧЕ

Едно поточе
пряспата роди.
То още малко е.
Бозае още.
Люлеят го
усмихнати звезди
в априлските студени,
звездни нощи.
Едно поточе
пее на света.
От майка си
откъснало се, тича.
И го целува,
млада,
пролетта.
И старите дървета
го обичат.
Тревите го прегръщат
с дива страст
и жадно пият
животворна влага.
А то от всичко,
от любов и власт
и от света разлистен
бяга, бяга...




ВИОЛЕТА

Колко съм нещастен, Виолета.
Като призрак във пустиня.
Гледат ме звездите от небето,
но не стоплят чувствата изстинали.
Гони вятър тръни из полето.
Брули вятър тъжните градини.
Ти си тъй далече, Виолета.
Аз съм сам, сред голата пустиня.
Няма радост. Всичко е мълчание.
Няма обич. Мъчи самотата.
Като куче, моето страдание
вие и се зъби на луната.
Оголяха шумните дървета.
Опустяха шумните площади.
Споменът за тебе, Виолета,
избледня като самата младост.
Вече се отучих да обичам.
Пустота. И радости разбити.

А едно разлюбило момиче
като пасианс реди звездите...




СВОБОДА

Бягай! Бягай от Пенелопа,
от буркани и суета!
Нека с ярост, зад тебе да хлопа,
обкована, желязна врата!
Не пристанище! Гроб е Итака!
А звездите повеждат керван.
Нека фара да сочи във мрака
твоя път – и желан, и мечтан!
Нека блъскат вълните солени
твойта лодка. И нови земи
да разгръщат прегръдки зелени!
Непокорните плуват сами!
А луната бележи пътека.
И преливат небе и вода...
Най-желаната дума навеки,
най-прекрасната – Свобода!




ЛУДИЯТ

Ето го лудият!
Лудият мята
черни парцали от клетви!
Студ му обгаря
до болка месата.
Смях
го замерва в лицето!
Кучета ръфат
дълги крачоли.
Камъни хвърлят
децата.
Лудият бяга.
Крещи.
И се моли.
Или проклина съдбата...
Нека жестока
погълне земята
и преследвачи ,
и жертви!
Ето го лудият!
Лудият мята
черни парцали
от клетви!




ЛОЗА

Под стрехата ми
плака лозата –
тая мъдра
 и стара жена.
После пя
за есен богата
с кехлибарени,
едри зърна.
А в напевите –
светло безумие
и божествен,
и пламенен сок.
А лозата
е песен без думи,
черен корен
и смисъл дълбок.
В черен възел –
и мъдрост, и огън,
и забрава,
и смисъл дълбок.
Тя смеха
е попила на Бога
и на дните
закона жесток.
Дълго пила
кръвта на земята,
увенчана
с разкошни листа...
Под стрехата ми
плака лозата
и разказва
вълшебни неща...




РОДИНА

Попитах скалите,
обрасли със мъх,
попитах тревите,
попитах звездите –
какво е опора
до сетния дъх,
какво е надежда,
попитах.

Попитах земята,
разстлана под мен,
попитах житата,
попитах цветята –
с какво да премина
във идния ден,
какво да ми свети
в душата?

Изгря от скалите
добра светлина.
Опора и и сила
ми даде земята.
Полегнах сред дъхава,
прясна трева.
И песен
изпълни душата.




ПРОСТО ЛЮБОВ

Боли ли те?
И мене ме боли.
Нещастна ли си?
Аз съм по-нещастен.
Но любовта
взаимност е, нали?
Тя нежна рана е
във сън прекрасен...

Ако сама си,
аз съм двойно сам.
Тъгуваш ли,
тъгувам с тебе двойно.
И тая болка няма да я дам
за дом-затвор –
пристанище спокойно.

Взаимност
се нарича любовта.
Щастливото сърце
е преломено.
И няма по-достойна насвета
от болката,
достойно споделена!




АЗ ИДА СЪС ДЪЖДА
            на Сашо Серафимов

Не питайте за мене. Аз ида със дъжда.
И мълния ме грабва. И шибва ме вода.
Вървя през черни ниви. Или по светъл път.
Пороите заливат преградите, светът.
И стрък, и цвят повлича безумната вода...
Не питайте за мене. Аз ида със дъжда!

Очаквайте ме в буря. Очаквайте ме с град.
И нека се катурне разтуреният свят.
Порой да стане песен. А мътната вода,
заливайки земята, да тръгне към звезда.
Не питайте къде съм. Или къде ще спра,
дори от гръм ударен пак няма да умра...

Щом легна под браздите, ще се родя във цвят.
Над мене пак звездите, безсмъртни, ще пламтят.
Дори да няма хора, ще има богове.
Звезди ще си говорят във звънки стихове.
И камъни ще падат, познали свобода.
За мене е награда, че ида със дъжда.




СТЕНАТА

От изгрева –
кошмарът на стената.
До залеза –
кошмарът на стената.
Издигната
като съдба над мене
жестоко стене
в младите ми вени...
Изчезна слънцето
в надгробна плоча.
Аз и до днес
стената не прескочих...
В стената – костите на мъченици,
в стената – диви полети на птици,
в стената стенат на Икар крилата,
отекват ударите на съдбата...
В стената – острието на палача,
в стената – кучето на преследвача,
в стената на омразата стрелите,
в стената – полетите на мечтите,
в стената – ореоли и скандали,
в стената – пропасти и идеали.
Издигната като кошмар над прага –
дори насън не мога да избягам...
Там дебне пръста вечен на Съдбата
и пада кръст обречен за делата...

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево