Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: С КОНЕ ПРЕЗ ЛЯТОТО"

С КОНЕ ПРЕЗ ЛЯТОТО

Георги Джилянов е роден през 1959 г. в гр.Балчик. Завършил е Софийски университет “Св.Климент Охридски” – специалност Философия и УНСС – специалност Международни икономически отношения. Автор е на песни и пиеси за деца. Носител е на три награди от Конкурса за детска забавна песен “Сладкопойна чучулига” – Бургас, както и на две награди за куклена драматургия – от конкурсите “Дора Габе” - Добрич’90 и “Михаил Лъкатник” - Ямбол’ 2007. От 1987 г. работи като оперен певец в различни ансамбли и театри. От 1995 до 2006 г. концертира в страните от Западна Европа с формацията “Черноморски казашки хор”. Разказите, които представяме, са резултат от впечатленията, натрупани през тези години.



ШЕФЪТ НА ОПЕРАТА

При първите ни пътувания в чужбина, всеки от нас тайничко се надяваше да си намери постоянна работа в някой оперен театър и по този начин да сложи край и на безкрайните пътувания по време на турнетата, и на безкрайната мизерия на прехода. Обикновено прослушванията ставаха тихомълком, без никой от колегите да разбере. И винаги без успех, тъй като проблемът с работните визи всеоще не беше разрешен по европейски. Оперните театри в Западна Европа бяха буквално залети от изключително талантливи изпълнители от Източна Азия и Южна Америка, които също като нас търсеха своето място под слънцето и прожекторите на сцената. С две думи – не беше никак лесна работа да се спечели конкурс или прослушване в някоя от европейските опери. Дори явяването беше проблематично, защото никой не даваше инфор­мация за появилите се възможности. Просто всеки си търсеше прослушвания по собствени канали.
Но един ден...
Половин час преди концерта сред няколко представители на групата се забеляза видимо оживление. Колегите коментираха възбудено нещо по ъглите. След което започна едно разпяване, каквото не им се беше случвало от времето, когато са ходили на уроци по оперно пеене. Колегите трескаво заизваждаха листи с вече позабравени арии и започваха да си припомнят текстове и отделни фрагменти.
Нещо ставаше.
Няколко минути преди концерта успях да разбера какво всъщност става. Нашият немски импресарио бил подхвърлил, че на концерта ще присъства и шефът на операта. Чудо невиждано – самият директор на Кьолнската опера ще слуша наш концерт. Това обясняваше суматохата сред колегите – вместо да ходят да се молят за прослушване, шансът сам им идваше на крака. Навяр­но вече са виждали в мечтите си, как след концерта шефът на операта идва, избира няколко от тях и им казва колко е впечатлен от изпълненията им, като ги моли да му изпеят и по една оперна ария.
Мечти, мечти...
Веднага след концерта всичко се изясни. Нашият импресарио, който - както се очаква от човек с такава професия – беше гей, с тържествен тон в гла­са представи един възрастен господин – шефът на операта. Дотук всичко си беше добре. Само дето колегите не знаеха, че “Операта” е едно от известните гей-заведения в Кьолн. Та господинът се оказа шеф именно на това заведение, а не на Кьолнската опера.
Падна голям смях. Смя се и импресариото, и набеденият за оперен директор възрастен гей.
Сред оперните певци битува един анекдот: наш колега години наред се оп­итвал да започне работа я в хора на софийската опера, я в хора на оперетата, но все не го вземали. Минали години, неудачникът се запилял някъде по чужбина. И изведнъж пресата гръмнала – още един българин ще пее в “Ла Скала”. И този българин бил нашият човек. След успеха в Италия, колегата се върнал в Родината и приятелите му го попитали как е успял да направи такава блестяща кариера, след като в България не е успял да стане дори хорист. Новата оперна звезда скромно казала: “Нали знаете, че оперните театри се ръководят или от евреи, или от гейове. Е, на 40 години евреин трудно можех да стана”.
Дълго след този случай закачахме колегите, че могат да започнат работа в Кьолнската “Опера”. На тези години все пак евреи не могат да станат.



СКЪП ПОДАРЪК ОТ БЪЛГАРИЯ

Предстоеше ни участие в постановката на “Набуко” в Женевската опера и в концертното изпълнение на “Реквием” от Дворжак заедно със симфоничния оркестър на Романска Швейцария в световно известната зала Виктория хол. Тъй като щяхме да пристигнем седмица по-рано от договореното с операта, налагаше се да нощуваме в домовете на гостоприемни швейцарци. С колегите преценихме, че би било добре, по стар български обичай, да занесем някакви подаръци на нашите домакини. Всеки от нас трябваше сам да избере подаръ­ка, въпреки, че не знаехме кои ще са хазяите ни.
Дотук добре! Но задаващата се инфлация и ниските доходи у нас ме бяха притиснали и всеки лев беше предварително нагласен за какво ще се използва. Нямах пари не само за подаръци, но и за един кат свестни дрехи. Добре, че не се предвиждаше да присъстваме на официални мероприятия, с официално облекло. Знаейки, че по време на спектакъла ще се налага да се пре­обличаме в гримьорните, вложих последните си средства в ново бельо. Тъй де, да не се излагаме пред чужденците със скъсани гащи. Впоследствие това се оказа погрешен ход, тъй като впитите ми слипове дадоха повод на двама швейцарски колеги с алтернативна мъжественост да ме побарват по задника, докато се преобличам. Това, естествено, не им помогна.
Дните минаваха и датата за пътуването безжалостно наближаваше, а аз още не бях готов с подаръка. Помотах се из магазините, но с един-два лева какво можеш да купиш. Прохождащият свободен пазар все още беше недоразвит и днешното изобилие от стоки ни беше познато единствено от западните филми. Така попаднах пред неугледна барака на Женския пазар, където един артикул привлече вниманието ми. На прашен рафт скромно се мъдреха няколко бутилки с вино “Меча кръв”, а табелката до тях показваше, че цената отговаря на моите възможности. Чист късмет! Хем ще направя реклама на родното винопроизводство, хем ще мина тънко. Продавачът се позачуди като казах какво искам и промърмори:
Никой не го купува това вино. Така си седи!
След което забърса бутилката от праха и аз си тръгнах спокоен, че не оти­вам в Швейцария с празни ръце.
По време на пътя обсъждахме с колегите кой какъв подарък носи. Като чух за какви подаръци става дума – сервизи от кована мед,  битови сувенири и какво ли още не – сконфузено премълчах какъв е моят. Притеснението, че може да се изложа, стремително нарастваше, още повече, че по пътя си дадох сметка и за винопроизводителните традиции на региона около Женева.
Моите домакини се оказаха средностатистическо семейство на средна възраст, живеещо в отдалечен от центъра на града квартал. Това за далечния квартал не трябва да заблуждава никого – на запад по-заможните хора не се натискат да живеят в централните части, а колкото се може по-далече от шума и суетата.
Още първата вечер със свито сърце извадих скромния си подарък и както си е неопакован го поднесох на домакините. Първоначално те се зарадваха, но миг след това разбрах по изумените им погледи, че нещо не е наред. Мъжът и жената впериха поглед в бутилката и започнаха да сипят благодарности за скъпия подарък, който съм им донесъл от България. Ха, сега де! Не по-малко изумен приближих да видя дали това е моята бутилка, купена от бараката на Женския пазар. Моята беше! Миг след това разбрах причината за вълнението и изумлението на швейцарците – на избелелия от времето етикет се мъдре­ше годината на производство: 1988. Тогава разбрах няколко неща. Първо, че виното наистина е било залежало от дълго време на прашния рафт. Второ, че в Швейцария с всяка измината година цената на старото вино се покачва двойно, а моето беше седемгодишно и следователно трябва да е много скъпо. По-късно в един супермаркет в Женева видях бутилка с петгодишно вино на космическата за мен цена от 180 швейцарски франка. За сравнение тогава това беше пенсията на баща ми за една година. Колко ли щеше да струва се­демгодишното?
Трето, недостатъците на родната ни икономика като с магическа пръчка се превърнаха в предимство – ненужната залежала стока у нас се оказа неочак­вано скъпа не къде да е, а в Швейцария.
По този начин спечелих още по-голямото уважение на домакините ми, които сложиха бутилката на видно място в една витрина и не преставаха да разказват по телефона на близки и познати за подаръка от България. Дори допуснаха, че съм платил огромно мито на влизане в Швейцария, от което аз на свой ред останах изумен, но изтърсих едно неангажиращо “ъхъ”, защото това пък съвсем не ми беше минало през ума.
Славата на моята бутилка достигна и до колегите ми от България. Не им казах истината, защото можеше да изтече информация и цялата легенда да се срути. Ето така от дефекта се получи ефект.




С КОНЕ ПРЕЗ ЛЯТОТО

Нашата група Shwarzmeerkozaken – Черноморските казаци – е била създадена веднага след Втората световна война от руски емигранти в Германия. Дори нейният основател и ръководител Сергей Жаров е бил в средата на три­десетте години на миналия век за кратко диригент на хора в катедралния храм Александър Невски в София. Първоначално групата от 15-16 певци е била самодейна, но бързо нарастващата й популярност в Западна Европа я поставя на професионални релси. През петдесетте и шестдесетте години, вече като професионалисти, черноморските казаци и появилите се други казашки групи като донските и волжските казаци, стават хит на концертните подиуми и в звукозаписната индустрия. Следват целогодишни турнета и ангажименти не само на континента, но и в Англия и Съединените щати.  Някои от групите участват и в немски игрални филми.
Непрекъснатите ангажименти, огромната популярност, а и напредналата възраст на основателите - руснаци карат ръководителите и импресариите да потърсят нови и свежи гласове. Черноморските казаци се превръщат в културна институция с всички произтичащи от това характеристики. Обявяват се конкурси и прослушвания за набиране на нови изпълнители. Поради же­лязната завеса и изключително строгия тоталитарен режим в СССР, е много трудно в групата да кандидатстват автентични руснаци, още по-малко пък казаци – те просто не могат да напускат страната си. Още повече, че Кремъл още помни, че казашки конен полк начело с генералите Доманов и Шкуро е воювал на страната на немците.
Така в началото на осемдесетте години в полезрението на Жаров и импресариото на групата попада пътуващата на турне в Европа българска група “Хайдушка песен”. Прословутите български гласове впечатляват до такава степен диригента и импресариото, че той предлагат на цялата група – съставена само от българи - да сключи контракт за концертна дейност под името Черноморски казаци. По-лекият, в сравнение със СССР, изходно-визов режим в България, а може би и връзките на някои от певците с отговорните фактори дават възможност на нашите сънародници да приемат ангажимента. Така за­почва българското участие в казашкото движение.
Старите немци още помнеха групата, съставена от руснаци, а около името й вече витаеше някаква легендарност. Дори беше издаден компакт диск с името “Черноморските казаци – легендата продължава”. Знаейки, че групата е руска, често след концерт ни питаха от кой край на Русия сме. Не исках да лъжа и да се представям за руснак, затова отговарях, че съм от България. Изумените и разочаровани погледи на немците ме караха да пояснявам, че както в Берлинската филхармония не всички са берлинчани, така и при нас не всички са руснаци. Че при кандидатстване в групата има прослушване, както във всяка музикална формация. Въпреки това нашите фенове обикновено си тръгваха с наведена грава и видимо разочаровани.
Трябваше да се направи нещо.
В края на едно лято, когато бях доста почернял по плажовете на българското Черноморие, пристигнахме за поредното турне в Германия. Бях взел решение вече да не разочаровам немците.
След поредният концерт, за автограф и разговор пред мен застана възрастна двойка – мъж и жена. Заговорихме се и не след дълго прозвуча дежурният въпрос: откъде сме. Без много да му мисля разказах накратко една измислена история. Казах им, че цяло лято съм бил край Дон и че по цял ден съм препускал на кон по степта, че нашият атаман много държи на ездата и изисква всеки казак да язди отлично. А истината е, че никога не съм се качвал на кон.
На тези измишльотини в България и Русия всеки би се изсмял. Но на лицата на немците грейна усмивка. Мъжът с гордост каза на жена си:
Нали ти казах, че са истински казаци! Виж какъв е кафяв!
Това малко ме смути, но се сетих, че на немски език не казват, че си почернял, а че си станал кафяв.
Такъв тен се получава, когато има силно слънце и вятър. А той – посочи ме – е яздил цяло лято в степите.
Немците си тръгнаха доволни, а за мен остана заключението, че понякога хората просто искат да чуят една красива лъжа. Истината обикновено е скучна и сива. Затова с удоволствие продължих още няколко месеца да разказвам за моето незабравимо лято в степите край река Дон.

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево