Таня Георгиева е от Сливен. Разхожда се свободно в градината на поезията и се чувства добре там. Мечта й е да порасне достатъчно и да се зарее във висините на прозата. Публикува в сайта “Откровения” под псевдонима - tania72_1972@abv.bg


БЯЛА ПРИКАЗКА

Някъде вае Духът на снега,
с тънко длето стъклописи,
уж се усмихвам, а бяла тъга
снежно на точица сви се...
И се превърна в голямо кълбо.
Средно. И малко отгоре.
Нямам въпроси. Не питам: Защо
Снежен човек ми говори...?
Аз те поръчах. Витаеш сред сняг.
Нещо във мен взе да скърца.
А за Душата с еленския бяг,
нямо се моля... не в църква...
Някъде вае Духът на снега,
с тънко длето стъклописи
и безконтролна е тази тъга.
Ти по пъртината пишеш...
... бяла приказка... аз в нея дишам...!
 ... превод...
 ... думи, думи... листа от вятъра...
От думите ти шия лист по лист,
на вятъра вечерната одежда.
Завръщат се. Извикани на бис.
По-знойни от парад във ‘де Жанейро.
(Засветят... И потръпва всяка мисъл.)
На Времето в ушите се промушват.
Ту кротки са, ту остри като писък.
На вятъра във шепите се гушат.
Листа ли са...? Събирам всеки звук.
И храм градя. Обител за светулки.
На Абсолюта все му шепна, че съм тук.
А относително щурец съм. И цигулка.
Понятие съм. Скитам из простора.
(След Рождество и Бог ще учи как да срича.)
Отвъдна съм. Не ме търси сред хората...
... А фреската е с превода: Обичам те!

ПЕЙКА ЗА НЕМИНУВАЧИ
                 
             “Утринна мъгла рисува
             мечти
             на минувачи”
                          Бусон

От разпъпило цвете бои
и от залез… с перо на птица,
Разказвачо, рисувай ми ти...
… и започни от кориците…
Нарисувай ми облаци – два,
щом затвориш – да блесне мълния,
с дъжд рисувай, а не с мъгла,
след росата – зелени кълнове…
А сред кули от камък и мъх,
нарисувай ми принц. Не! Бохем.
И Луната да стине без дъх,
след наздравица старо бренди…
И от Лувъра – всички картини…
А в Булонския лес, Разказвачо,
преди в друга гора да заминеш,
нарисувай ми пейка...
                        … за неминувачи…!

ИЗБЪРЗАЛ ЕПИЛОГ
           
Аз ще дойда. Някъде в нощта.
На някакъв измислен остров.
Ти събирай съчки. За пещта.
Перата да горим. Тъй просто е...
Обезкрилени, двама ще мълчим.
Но аз дори не искам да говориш.
Нетраен миг... Ще прегори.
И рана нова в мене ще отвори.
През нея ще минава вятър ням.
И спомени гнезда ще вият кръшно.
Но стига ми да се завърнем там.
Напролет... Или в есен късна...

СВЕТЛО Е

Не те разбирам. Чуваш ли…? – Не те!
Сърцето в мене спря. И не говори.
Небето ми подпираше с криле.
И късно е (не мислиш ли?) за спорове.
Луната ли? Във мен изгря Луна.
И няма нужда да я предизвиквам.
Фазите? По-кръгла от Земя.
(Земята е ръбата… но и свикнах…)
Да тръгвам ли? Че приказката свърши?
Нощта изпусна две крила от гарван.
Спомените…? Тях ще ги прекърша.
А мислите – самотници от ария,
на кръстоносен поход ще потеглят,
ще тръпнат срещу Думите – раздирани.
При всеки сблъсък в тъмното ще свети…
Че светло е… Преди… И след умиране...





RE(ГРЕСИЯ)

Препълнена е мисълта ми.
Съвестта ми –
с дълги пръсти все барабани.
Дали да те залея с някой спомен
на прилива с безумните вълни,
или да те оставя да изтлееш,
тъй както пламнал и изтлял фитил...?
Но листите пред мен ще онемеят,
а ти ми ставаш мил... И все по-мил...
Край мен витаеш пламъче от лято,
случайна фраза от прочетен стих,
изпаднал във съня ми вик от ято,
във нетърпение, което не прикрих...
И тръгна ли към теб – да се изгубя,
като ранено ехо на кълвач...
Бъди ми стих, във който да се будя.
Новородена. В своя първи плач.
С една хладна мисъл...
И да бягам, и да не бягам,
по паметта ми резбоват чувства,
един дълъг път пред мен се протяга -
като нива... и като зима пуста...
Ще ставам на угар... и на трева,
във мен ще запеят щурците,
залезът ще пали едва, едва
фенера си (точно като крадците)...
И с една хладна мисъл ще отбележа:
Че до корена съм още жива,
но ще намеря сили,  да срежа
на хвърчилото нишката...
... щом крилете му от мен си отиват...