ИЗПОВЕД
Стефан Жечев е роден през 1949 г. в гр. Шабла. Завършил е ВТУ “Св. Св. Кирил и Методий” специалност “Българска филология”. Учител в гр. Шабла. Стиховете са от първата му поетична книга „На брега”, която предстои да излезе.
ИЗПОВЕД
Късно взех перото и не пиша
още от детинство стихове.
Можех ли по музи да въздишам
в детските си, боси светове?!
Хвърчила със шарени опашки
пусках във небето да хвърчат,
гонех край морето по хлапашки
на живота веселия път.
Никога не свирих на пиано,
птича песен моя ден люля.
После там, от селските поляни
детството се нейде запиля.
Минаха годините и скришом
във самотни нощни часове
връща се хлапето в мен – да пише
днешните ми мъжки стихове.
1983
ШАБЛА
От тук започва своя път денят
на моята родина, тук, където
тракийските могили все мълчат
и толкова широко е полето.
Тук, дето всяка бучка черна пръст
прабългарските тежки стъпки помни,
тук, дето в битките за чест и кръст
са паднали във бран стотици войни.
Тук, дето златното зърно кълни
от черна селска пот и кръв пролята,
че във онез бунтовни юнски дни
умираха дедите ни в житата.
На тази пръст израстна моят град
и топлата му кръв е в мене влята.
През мене твойте пътища вървят
мой малък град, поникнал в равнината.
1979
* * *
Сеячът бавно хвърля семената
и вдига жаден поглед към небето.
С уста напукана е пак земята,
очаква дъжд ... и тихо е полето.
Ще се роди ли плод след труд без песен?
И житен клас глава дали ще свежда?
Човекът всяка пролет, всяка есен
в земята сее своята надежда.
1989
НА БРЕГА
Приятелю, помниш ли, бяхме хлапаци,
животът бе хубав и весел, и млад.
Мечтаехме всички да станем моряци
и тъй да преминем през белия свят.
Със кораб от вестник в легена на мама
пресичахме в транс не един океан
и всеки от нас бе не юнга тогава,
а винаги дързък и смел капитан.
Но как ей-така завъртя ни живота
на завет се скрихме в крайбрежния дом.
Стоим си на топло, лежим със охота
и пием тъй както моряците ром.
Дом, работа тиха, смехът на децата,
затворихме май на живота кръга,
тешим се сега с чаша ром във ръката,
че хора са нужни и тук, на брега.
1988
НА ЖЕНА МИ
Зная, че ме чакаш
без да ме виниш,
знам, че ме обичаш
и ще ми простиш.
В къщи ще се върна
стъпвайки едва,
ще събуя вънка
своята вина
и към теб ще тръгна
праведен и бос.
Зная,
ще преглътнеш
острия въпрос –
где съм разпилявал
общия ни ден.
Тихо ще поставиш
ядене пред мен.
Дневните ми грижи
като суети
заедно с трохите
ще изхвърлиш ти.
Върху мойто рамо
после ще заспиш.
Зная, че ме чакаш
без да ме виниш.
1986
ИЗПОВЕД
Късно взех перото и не пиша
още от детинство стихове.
Можех ли по музи да въздишам
в детските си, боси светове?!
Хвърчила със шарени опашки
пусках във небето да хвърчат,
гонех край морето по хлапашки
на живота веселия път.
Никога не свирих на пиано,
птича песен моя ден люля.
После там, от селските поляни
детството се нейде запиля.
Минаха годините и скришом
във самотни нощни часове
връща се хлапето в мен – да пише
днешните ми мъжки стихове.
1983
ШАБЛА
От тук започва своя път денят
на моята родина, тук, където
тракийските могили все мълчат
и толкова широко е полето.
Тук, дето всяка бучка черна пръст
прабългарските тежки стъпки помни,
тук, дето в битките за чест и кръст
са паднали във бран стотици войни.
Тук, дето златното зърно кълни
от черна селска пот и кръв пролята,
че във онез бунтовни юнски дни
умираха дедите ни в житата.
На тази пръст израстна моят град
и топлата му кръв е в мене влята.
През мене твойте пътища вървят
мой малък град, поникнал в равнината.
1979
* * *
Сеячът бавно хвърля семената
и вдига жаден поглед към небето.
С уста напукана е пак земята,
очаква дъжд ... и тихо е полето.
Ще се роди ли плод след труд без песен?
И житен клас глава дали ще свежда?
Човекът всяка пролет, всяка есен
в земята сее своята надежда.
1989
НА БРЕГА
Приятелю, помниш ли, бяхме хлапаци,
животът бе хубав и весел, и млад.
Мечтаехме всички да станем моряци
и тъй да преминем през белия свят.
Със кораб от вестник в легена на мама
пресичахме в транс не един океан
и всеки от нас бе не юнга тогава,
а винаги дързък и смел капитан.
Но как ей-така завъртя ни живота
на завет се скрихме в крайбрежния дом.
Стоим си на топло, лежим със охота
и пием тъй както моряците ром.
Дом, работа тиха, смехът на децата,
затворихме май на живота кръга,
тешим се сега с чаша ром във ръката,
че хора са нужни и тук, на брега.
1988
НА ЖЕНА МИ
Зная, че ме чакаш
без да ме виниш,
знам, че ме обичаш
и ще ми простиш.
В къщи ще се върна
стъпвайки едва,
ще събуя вънка
своята вина
и към теб ще тръгна
праведен и бос.
Зная,
ще преглътнеш
острия въпрос –
где съм разпилявал
общия ни ден.
Тихо ще поставиш
ядене пред мен.
Дневните ми грижи
като суети
заедно с трохите
ще изхвърлиш ти.
Върху мойто рамо
после ще заспиш.
Зная, че ме чакаш
без да ме виниш.
1986
