Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ЗА НАС, ЗА УНГАРИЯ И ЗА УНГАРЦИТЕ"

ЗА НАС, ЗА УНГАРИЯ И ЗА УНГАРЦИТЕ

Марин Георгиев


1.
Ех, тази Унгария!
Още от първо виждане – 1982 – ми легна на сърце!
1987. Все още не бе свършила августовско-септемврийската смяна на варненското море, когато разбрах, че заминавам за Унгария. Вече мислено бях в пределите ѝ. В последния работен ден преди да тръгна, помня, бе петък, в последния момент ми наредиха да извадя цитат от Тодор Живков за Септемврийското въстание. Сякаш внезапно ме спънаха и полетях да падна: „Сега ли намерихте?!“
Разбира се, не го изрекох – смея ли, но скоростно затърсих изход, та по-бързо да се отърва от задачата и да се отдам на мечтите. Само като си представих в колко тома трябва да се ровя, докато открия пустото му изказване. И се обезкуражих до отчаяние. Но изведнъж ми хрумна, че всяка година в навечерието на въстанието в „Литературен фронт“ са публикували цитат от Живков. Направо взех течението отпреди 15 години и наистина – още на първа страница цъфна в червено нужният цитат. Преписах го на ръка, дадох го на машинописките, взех преписаното, лепнах му т. нар. шапка, нанесох датата и го подписах, без да го чета.
Обикновено престоят в Унгария траеше пет-шест дена. Още на четвъртия, усетих неясно безпокойство. Нещо не е наред, рекох си. И наистина: като се върнах – извика ме зам.-главният: бил съм проявил национализъм – в израза „Септемврийското въстание ни учи на интернационализъм“, бил съм махнал представката интер и е останало само национализъм.
Нямах обяснение. Отговорих на шефа, че това е направено нарочно, за да ме дискредитират.
В ония години не уволняваха – само преместваха. Вече всичко бе уредено да бъда преместен с щата си в издателство „Народна култура“.
Но времето ускори хода си, явиха се по-важни събития, а и директорката Вера Ганчева не ме искаше. Скоро си отиде като председател и Левчев.
Аз останах.
Закриляше ме тази Унгария...
/А Геронтиев все ще рече: А бе ти си щастливото овчарче!/


2.
Ако нещо обичам, винаги съм искал да го споделя с хората, които обичам!
Може би същата е и логиката на другите. Инак Тошо Дончев не би ме развел през 1997 г., из някои от любимите си унгарски места?!
Сега, когато трета година вече е в България като директор на Унгарския културен институт, исках да му се реванширам. В ранната пролет на тази година, в двудневния слънчев промеждутък на дъждовете, посетихме Добрич и Балчик. Нему, и на посланика на Унгария – Негово Превъзходителство господин Андраш Клейн, много пъти им бях разказвал за добруджанци, за кметицата Детелина Николова, за Добруджа. Добруджа, за която самите ние, българите, сякаш не си даваме напълно сметка какво е за нас!
Настина, какво би била България без нея, без плодородните ѝ предели?!
Сякаш открих нова земя в преопознатата ни планета.
Макар и за малко, по-малко от два дена, в които влиза и пътуването от София до тук и обратно, моите унгарски съпътници усетиха извънредността на Добруджа. Волю-неволю, ставаш ѝ подвластен: зелнали със зимницата терени, мощно нагънати и раждащи щедро; влагоносният лъх на морето, съживил стихналите села със също така стихнали хора, докато, следвайки го, стигнеш едно друга равнина, една друга необгледна нива, която отново те среща с безкрая – морето.
То бе първият ни посрещач и в Бургас, през есента на миналата година, когато представихме списание „Море“, посветено на унгарската литература. Сега предстоеше делова среща, на която литературата бе пак една от целите: публикуване на унгарска проза и поезия в тукашното списание „Антимовски хан“.
Не, не познавам друг посланик на друга държава така съпричастен на литературата!


3.
В 1991 г., Елка Константинова, току-що станала министър на културата, ми предложи да стана директор на културния ни център в Берлин. Не знам езика, казах ѝ, а и защо да злепоставям България. Няма значение, убеждава ме тя, нямаме кадри. Не, не мога да приема такова предложение. По-добре покани Федя Филкова, тя знае немски, превежда, с демократите е.
После разбрах, че и Федя отказала.
През 90-те години, покрай поета Димитър Стефанов позачестих посещенията си в Словакия.
Той преведе, а аз издадох антология на словашката поезия. Представихме я в нашето посолство. По това време посланик бе проф. Иван Славов. Подир година Стефанов уреди едноседмично гостуване в Братислава. Бяхме със съпругите си. Гостуването ни съвпадна с националния празник на Словакия и бяхме поканени на приема.
Костюмиран, наред със словашките държавници и посланици от Европа и света, беше и нашият професор. Вместо да се нареди сред елита, той все около нас се върти. Поогледахме се, поразменихме някоя и друга дума, поразпитах го какви езици владее. Оказа се, че е като мен: знае само български. Освен официалният костюм, другото което показваше че е дипломат, бяха скръстените му чинно под корема ръце. Но то това се учи и от снимките.
Стои, мълчи, гледа в една точка и... присъства физически.
По-унизително посланичество не бях виждал. Дори и през социализма.
Да, така беше: през 90-те години мнозинството българи искаха промяна, но самите те да си останат същите.


4.
Да се върна пак в 1982, началото на юни – първото ми посещение в Будапеща. Порази ме не само тя, но и откриването на Празника на книгата. В дъното на Ваци, в началото на площад Вьорьошмарти, бе издигната сцена. Встрани – мажоретки. Празника откри тогавашният кмет на столицата. И да не отбираш думица унгарски, няма как да не разбереш същественото: казаното бе кратко, а по реакцията на публиката – и остроумно.
После засвири музика и затанцуваха мажоретките.
Ето една отлика, която за мен бе израз на европейското. За разлика от дългите, скучни и патетични речи на нашите ръководители при подобни и при каквито и да е тържествени или празнични случаи.
След две години се уверих, че присъствието им в Будапеща, видените от тях десетки аналогични на видяното от мен тържества, не са ги научили на нищо. Гостуването ми в нашия културен център съвпадна с отбелязване на годишнина на Септемврийското въстание. Започна след 16 ч., и продължи до 23 ч. Първо говори посланикът – дълго и скучно, после говори директорът – по същия начин, след това историк – още по-дълго; следваше документален филм. Едва ли богатият коктейл, каквито бяха коктейлите тогава, е изкупил скуката. Аз не издържах и си тръгнах. Унгарските официални лица не можеха да не уважат протокола и останаха.


5.
Българският модел е непоклатим.
Ето какво пише Петър Алипиев в „Поклон“ /в. „Литературен форум“ бр. 3, 26.I. – 1.II. 1999 г./: „По идея на „Литературен форум“, ведно с Унгарския културен институт, бе сложен на мраморен пиедестал в двора на родната къща на Петьофи, бюстът на Атанас Далчев.
Много поети, писатели, литературоведи, преподаватели, тълкуватели на творчеството на Петьофи, артисти, оркестранти и хора откъде ли не бяха дошли да се поклонят на своя поет – Кишкьорьош беше станал нещо като Божи гроб на духовността.Нямаше само човек от българското посолство в Будапеща!“
Доскоро, повече от 10 години, директор на Българския културен център в Будапеща беше синът на директорката на италианския лицей, в който се учат да стават хора децата на нашите политици и които ѝ се отплатиха с извънмерната мандатност на сина ѝ, въпреки че и майката-кърмилница отдавна е за пенсиониране.
Сменя се общественият строй, сменят се партиите, парите, но не и стилът на българското управление.
След загубата на Първата световна война Унгария изработва културна стратегия, която продължава и до днес.
От 1989 г., досега не е имало директор на Унгарския културен институт, който да не знае български.
Сегашният посланик на Унгария, освен български, знае френски, испански и английски. Отгоре на това няма събитие от литературен характер, на което той не само присъства, но и взема думата, за да сподели вълненията си от текстовете и съдбата на унгарските творци на словото!


6.
Като новоизбран член на СБП разбрах от някого че имам право да замина в чужбина. Понеже знаех, че правото не се дава, отидох и си го поисках. Заедно с Янко Станоев бяхме командировани в Будапеща за празника на книгата. Имаше представители на всички соцстрани. Един от празничните маршрути бе в Шалготариян, провинциално градче в Северна Унгария. Натовариха ни на специален автобус от площад Вьорьошмарти и едва напуснали покрайнините на Будапеща, срещу ни се зададе военна колона зелени зилове. Спогледахме се озадачено, а поетът Михай Ладани ми обясни, че това са съветски войници. Много пъти, при всяко посещение в победена Унгария щяха да пресичат пътя и погледа ми военните колони на победителите. Случаят си бие шега с нас и една от шегите му бе, че към мен се насочи руска матрьона, с хубава глава и едри гърди; по облеклото, самочувствието и бялата ѝ гладка кожа, заключих че е от комунистическата аристокрация. Така и излезе – съветската поетеса Лариса Василиева бе съпруга на дипломат в Лондон, дъщеря на изобретателя на бронята на танк Т-34; като дете бе виждала Сталин, който гостувал на баща ѝ. Не пропуснах случая да общувам с нея; поканих я на кафе в Парижкия двор, сграда с изключителна архитектура. Бе след вечеря, в кафенето нямаше никой, бяхме само двама. Унгарски не знаех, а руски разбрах че не биваше да говоря – дори българския ми унгарците вземаха за руски. Помнех урока на път за Сентендре: като ги попитах това ли е спирката, казаха да, слязох, но в последния момент видях, че друго пише на табелата. Едва смогнах да се пъхна през затварящата се врата на електрическото влакче.
Ето защо помолих Лариса да поръча. И тогава видях унижението на империята, страха на победителя да говори на майчиния си език пред победения – Лариса поръча кафето на английски.
За тази сцена си струваше да жертвам 120 форинта и да лиша някой от близките си от подарък.


7.
Във високия ценностен ред на политическото и поетическото, свързано с Унгарската революция от 1956, се вписва и стихотворението „Надпис“ на Атанас Далчев. Във всички негови издания след 1960 г., то е датирано с 1956 г. Смисълът му е такъв, че всеки търсещ подтекст не може да не го свърже с унгарската 1956:

Всички паднали за свободата,
дето и да е, са наши братя –
пак по кръв, но само че пролята.

Тъкмо пролятата кръв прави разлома на комунистическата система непоправим; остава завинаги да зее между властта и народа; между страните от Източна Европа и Русия; между жертвата и палача; между честта и безчестието; между смелия и страхливия; между роба и свободния. И понеже малцина са сред доблестните, а всеки иска да изглежда герой в собствените си очи; и понеже не може да е герой, то той ги търси, изживява се чрез другия и другите; в историята на миналия век това бяха унгарците, в историята на българската поезия от 60-те и 70-те години това бе нравствената позиция на Атанас Далчев. Той е намерил начин да каже истината.
Всички искания на унгарските въстаници от 1956 г. бяха постигнати след 1989 г. Но това вече не беше резултат на въстаналата спонтанност. Не бе резултат на нашите усилия станалото след 1989 г. и у нас. В края на 1989 г. ние бяхме в положението на човек, който след добра вечеря е измил зъбите си, облякъл е пижамата, седнал е на разстланото легло и тъкмо се кани да легне и – започва земетресение; мно-о-о-го след това площадите се изпълниха с хора, които очакваха, че като бъдат махнати комунистите и благата ще потекат към тях. Но не потичаха – и когато уж бяха махвани, и когато идваха техните мутанти, а още по-малко, когато се завръщаха „под вънкашност чужда и под име ново“.
И пак унгарците – сигналната уредба но Европа срещу противоестествеността на комунизма, които първи – и единствени – въстанаха срещу него, скочиха и сега; с демонстрациите си, започнали пак на 23 октомври т. г. те ни сигнализират, че това, което стана през 1989 г., не е както трябва да бъде. Те, които искаха еманципация от СССР, сега искаха от Брюксел и световното банкерство. Ние, като по-бавно загряващи, отново им се възхищаваме с думите от 56-а, и както в 56-а – продължаваме да търпим; уж в демокрация, а не в диктатура ненаужким.
Унгарското въстание още не е приключило.
Българското не е и започвало.


8.
За представената поезия в този брой на списанието няма да говоря. И в нея, и в прозата има български сюжети. Но и за тях няма да говоря. Ще спомена прозата на унгарците за унгарците. Прочетете изисканите откъси на Мараи – този аристократ на изказа; или откъса от романа на Карой Кош – със съхранените трепети на зараждащата се любов, за която времето няма значение, толкова е първозданна и истинска; или късите, изпълнени със сочен живот разкази на Янош Лацкфи „Какви са унгарците“. Само тях да прочетете и ще узнаете не само какви са унгарците /и те самите искат да се разберат/, но и кои сме ние – българите. Общуването ми с Унгария и с унгарците беше не само опознаване на непознатото, но и опознаване на познатото – на мен, на нас – българите.
Често съм си мислил: за човека от Запада унгарците са хора от Изтока; за нас, хората от Изтока, унгарците са хората от Запада.


9.
А ние сме запад само за рускините: лепят се за българите като мухи на мед.
Но така е, когато нашенският мъж не цени родното: българката – най-хубавата жена на света!

Октомври 2014

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево